Прочетох във Фейсбук страницата на „Епицентър“ любопитен коментар oт Огнян Минчев за конституционната криза във външната политика на САЩ, за която писах преди няколко дни.
Там се казва, че руските стратези, подведени от теориите на брадатия евразийски философ Дугин и традицията на силна и неделима царска власт, тъй и не могли да проумеят сложността на американското разделение на властите и възможностите за съпротива срещу евентуални кандидат-диктатори. Затова наивно разчитали, че ако арогантно се намесят в американските избори и турят свой човек в Белия дом, той щял да може да обърне нещата в тяхна полза:
„Опитът на руските спец-служби да се намесят в изборите за президент на САЩ, за да осигурят победа на „нашия човек“ още веднъж демонстрира дълбокото когнитивно затъмнение в официалните руски визии за света и в частност за Запада.“
Но жизнената американска политика ги опровергала:
„Изправени пред системно предизвикателство за функционирането на федералната държава, представителите на двете основни партии в институциите загърбиха своите драматични различия и почти всички сфери на националната и международната политика и се обединиха зад закона за санкциите с почти 100 процентово мнозинство.“
С какво не мога да се съглася?
На първо място, „опитът на руските спец-служби да се намесят в изборите“ в САЩ не е доказан факт, въпреки шестте или седемте – изтървах им края – приключили безуспешно разследвания по въпроса и продължаващата работа на независимия прокурор (independent counsel) и бивш шеф на ФБР Робърт Малър, който вече сезира и две големи журита (колегии от съдебни заседатели) във Вашингтон и в щата Вирджиния. И това разследване ще завърши с неопределени – inconclusive – заключения.
„Руската връзка“ е продукт на елитистко groupthink, групово митологично мислене. Пропагандна измислица на щаба на Хилари, разтръбена от дълбоката държава и корпоративните медии и станала параноя на деня, чиято цел е да се отклони вниманието от конфузната и според мнозина пагубна за страната загуба на демократите на президентските избори през ноември и от причините за нея, които са очевидни.
Мнозина интелигентни американци, мои доскорошни съпартийци и съмишленици, също са в плен на тази параноя, защото им се натрапва от медиите и защото виждат в нея само удобен ъгъл на атака срещу омразния им по други причини (расизъм, мизогиния, Обамакеър, екология, глупост, фукливост) Тръмп, а Русия няма никакво реално значение за тях. Не се съмнявам, че един ден, след като сегашното умствено затъмнение отмине, всички що-годе разумни американци ще проумеят как стоят нещата.
Не съм запознат с кухнята на руската външна политика, но доколкото разбирам, там липсват елементите на параноичен лов на вещици, които характеризират американското мислене за „руската връзка“.
На второ място, оптимизмът на Минчев за устойчивостта на американската политическа система към диктатурата е преекспониран. Обратното, Америка никога не е била свободна от страха от тирания.
Декларацията на независимостта, втората поправка, цялата ранна история на страната е просмукана с него, води се постоянна борба с призрака на тиранията, за реално разделение на властите, ефективна система ограничения и противотежести.
В 30-те години на ХХ век, Голямата депресия, имало реално усещане, че нещата всеки момент ще тръгнат към диктатура – имало влиятелни популистки политици като луизианския губернатор Хюи Лонг, колоритно описан от Р. Пен Уорън в „Цялото кралско воинство“ (All the King’s Men). В историко-фантастичния роман на Филип Рот „Заговорът срещу Америка“ (The Plot Against America, 2004), знаменитият авиатор Чарлз Линдбърг, почитател на фюрера, печели честно изборите срещу Ф.Д. Рузвелт в 1940 г. и започва масови репресии срещу евреите. Големият индустриалец Хенри Форд държал снимка на Хитлер над писалището си.
В миналото Америка имаше шанса да бъде управлявана във време на война от умерени президенти като Дж. Вашингтон и Ф.Д. Рузвелт, които можеха при желание да станат пожизнени диктатори без съпротива. Линдън Джонсън се стремеше към неограничени правомощия, за да придвижи прогресивния дневен ред за защита на онеправданите – гражданските права на черните, десегрегацията – често насилствена и против желанието на двете страни, „Великото общество“ със Социална сигурност и „Медикеър“. Като пенсионер Джонсън мечтаеше да стане „диктатор на света“, за да подари на всяко бедно семейство по една къща (cottage) – при условие, че им раздаде и противозачатъчни хапчета. Никсън и режимът Буш-Чейни открито и нагло – а Рейгън по-перфидно – се стремяха към диктаторска власт, за да обслужат реакционния дневен ред в защита на привилегированите.
В „Упадъкът и сгромолясването на американската република“ (The Decline and Fall of the American Republic, 2010) Брус Акерман писа, че съвременната президентска институция страда от „структурен (а не цикличен) екстремизъм“ и че умереността на Обама не бива да подвежда никого – следващият президент-революцонер (insurgent president) може да не е така „конституционно сдържан.“ Президентството от само себе си обраства с „имперски“ функции, става „имперско президентство“.
В последните години положението стана още по-„волатилно“ с всобщия взрив на популизма и растящото всенародно презрение към елитите. За мнозинството граждани всички политици са корумпирани, парите купуват демокрацията. Неодобрението към Конгреса е рекордно – 80%, при Обама републиканците безнаказано блокираха работата на правителството, Върховният съд е политизиран и разделен, външната политика е неориентирана, люшка се от провал към провал, мястото на Америка в света е разколебано. Това сякаш неотвратимо води към популистка тирания, която да разчисти Авгиевите обори – вашингтонското блато. Евентуалната победа на Тръмп в очите на милиони носеше реална опасност от несистемна диктатура. Очакваше се също, че при загуба Тръмп няма да признае резултатите от изборите и ще вдигне популистко въстание с вили и брадви срещу елитите.
Но стана тъкмо обратното! Тръмп победи – между другото сега все повече се чува, че бил взел и народния вот, но имало тежки изборни нарушения в негова вреда – но щабът на Хилари с подкрепата на администрацията на Обама не призна резултатите от изборите. Не Тръмп, а Хилари с помощта на Обама, дълбоката държава и корпоративните медии, контролирани от службите, подеха пълномащабен антиконституционен преврат срещу законно избрания президент.
Борбата за надмощие между изпълнителната власт и Конгреса винаги е била ожесточена, особено от 60-те години насам. До миналото лято обаче се смяташе, че механизмът на установяването на диктатурата ще е тъкмо чрезмерното овластяване на президента. Но и тук победата на Тръмп ни изненада! Вместо президент-диктатор – яви ни се революционен конвент: парламент-диктатор.
Конгресът също се включи в антиконституционния преврат срещу президента! Просто беше нужно малко повече време да бъдат надлежно обработени и шантажирани от неоконсервативното лоби и службите на дълбоката държава всички политици в двете палати и да се запечата в съзнанието им обединителният призрак на „руската връзка“.
С почти единодушното гласуване на закона на санкциите войната между Конгреса и Тръмп кой да води външната политика завърши с разгромна победа на първия – в нарушение на конституцията.
За Огнян Минчев поуката от станалото е, че Русия била „болно бита по муцуната“, а какви последствия щяло да има, „остава да видим“.
В реалния свят първото последствие от станалото бе, че Русия ще изгони близо хиляда служители от американските дипломатически мисии в Русия, с което по мнение на запознати тук напълно ще лиши САЩ от възможността да извършва каквито е да е тайни операции там, особено свързани с отглеждането на руска либерална опозиция.
Второто последствие беше сериозно и дългосрочно изостряне на отношенията на САЩ с ЕС.
Конгресът не можа да прецени добре тези и други ефекти от действията си, защото е некомпетентен, корумпиран и под разнородни лобистки влияния, няма нужните информационни и организационни ресурси за формулиране и водене на външна политика. Т.е. при революционния конвент се очаква рязко влошаване на и без това лошото и хаотично управление на външната политика на САЩ.
Вече казах, че циркулират и съмнения, че Путин взел решението си за изгонването на служителите по молба на Тръмп, който от началото на мандата си преследва курс на обръщане на Държавния департамент с хастара навън.
Във външната политика на САЩ всъщност се водят няколко паралелни войни.
Ако войната на Конгреса с президента завърши с победа, войната на президента срещу чиновническия апарат във Фоги ботъм (квартала край р. Потомак, дето е централното управление на Държавния департамент) продължава с ожесточение.
Препоръчвам публикацията „Как администрацията на Тръмп разби Държавния департамент“ (How the Trump Administration Broke the Department of State) в сп. „Форин полиси“ от 31 юли, която обобщава богата информация от журналистическо разследване на редакцията сред дипломатите и други интересни сведения от вътрешни източници.
Според авторите й никога досега моралът на служителите в ДД не бил падал толкова ниско. Кадровите експерти били напълно изолирани, не планирали политика и бюджет, не вземали решения, не се правело дори минималното, за да се получат вече отпуснали пари от Конгреса и Пентагона. Бюрократичният процес бил напълно блокиран. Истинската работа се вършела паралелно (или по-скоро не се вършела) от политическия „преториански“ кабинет на Тилърсън, който бил увеличен три пъти по брой спрямо досегашния, а също от Белия дом и Пентагона.
Самият държавен секретар бил недостижим за кадровите дипломати и очевидно не разбирал и не ценял естеството на работата им. Планирал масови чистки на дипломати, бил наел външна частна консултантска компания – така се правят съкращенията в корпорациите. Тази компания разпратила на дипломатите въпросник с аматьорски въпроси какво в работата им можело да се съкрати. Половината дипломати не отговорили. Бил ликвидиран процесът на набиране на способни млади кадри от водещите университети. Бюджетът, който се определя от Белия дом, се предлага да бъде свит с до 31%. За фактическото ликвидиране на USAID и свързаните с нея дейности по износ на демокрация вече сме чели.
Всички старши дипломатически длъжности, овакантени от хората на Обама, били незаети, включително посланици на важни места – например в Близкия изток, не са утвърдени и нови регионални заместник министри за Европа и Евразия, Близкия Изток, Азия и Африка. В момента няма посланик и в Москва, както и руски във Вашингтон, по вина на Конгреса. Чужди посланици във Вашингтон не можели да се свържат с никого в ДД, познатите им ги нямало, обажданията им оставали без отговор. Говорело се, че да свършиш нещо, трябва да звъниш направо в Белия дом на зетя или дъщерята на президента.
Трета паралелна война от известно време се води и между хората на Тръмп и Рекс Тилърсън, който се очаквало в скоро време да подае оставка. Свикнал доскоро със свободата и блясъка като СЕО на „Ексон Мобил“, той така и не могъл да се примири с подчиненото си, зависимо и често унизително положение във Фоги ботъм – характеризирано от нашите български опитни чиновници като положение „казва ли ти некой?“ Освен това и Тръмп не го харесвал вече и явно го избягвал.
Както при късния Обама, сега дори още повече Америка е външнополитически „недоговороспособна“ – руски термин, който е и български. Липсва елементарна управляемост на външнополитическите процеси. Не става дума за „демокрация“, от каквато, разбира се, там няма и помен, а за елементарна техническа управляемост и надеждност.
Това положение се разбира от всички компетентни правителства в света, включително в Западна Европа, Израел и Саудитска Арабия. Трябва вече да се разбере и в София. И от правителството, и от десните пишещи и говорещи колеги, а и от левите.
Това положение има убийствено негативен ефект върху образа и ролята на Америка като световен хегемон и фактически отзнаменува края на хегемонията й. Той впрочем настъпи още през есента на 2015 г., но е нужно още време да се разчуе, че живеем в постамерикански свят.
Валентин Хаджийски, Glasove.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар