Каквото почукало, такова се обадило

Докато е по-важно бившият военен да си свари ракията, жена му да сложи туршията и да открадне някой сандък от военните, семейството винаги ще е на заден план.
 
Той ще се е пенсионирал на 40, а на 42 вече ще се е пропил. 

Няма да го интересува нищо, защото ще взима голяма пенсия, която да му стига, за да си купи алкохол от някой познат. Някой, който прави „страшна ракия“. 

Ще седи на старите си зелени дочени мебели, ще забърсва от време на време соцсекцията си и ще си има „неговата си чаша“. Но няма да има „неговия си син“. Той ще е „твоят син“, когато се обръща към жена си. И той ще стане наркоман, бандит или шофьор на маршрутка. Защото не е имал нормален бащински пример. Баща, който работи за прехраната на семейството, а не такъв, който е подпирал койките 15 години, за да се пенсионира, докато още няма и един бял косъм. 

И на всичкото отгоре ще му оставят и оръжието. Да си пази джибрето или изварената ракия. Да пази недокоснатия си дом, за да не му открадне някой износения мокет. Защото той няма друго. Няма и бащински дълг. 

Армията ни не произвежда герои, а произвежда пияници. И то в доста ранна възраст. Когато мъжете са в разгара на силите си. Най-много да станат охранители в някой склад, но и там ще е за малко, защото ще взимат 400 лева заплата, която е два пъти по-малка от пенсията им. И ще си набият камшика и от там, защото и на всичко отгоре ще ги карат да работят и да дават смени, които ще са различни от наряда – на по чашка с колегите. 

Но няма да обърнат внимание на децата си, на семейството си. Ще продължават да гледат собствения си трибуквен орган. И това ражда едни комплексирани деца, които са били пребивани като малки, били са „строявани“ и тормозени. По армейски принцип. Но не са били обичани, милвани. Не им е било обръщано внимание. Те са били послушните войници, на които бащите им са избивали комплексите си от непослушните. 

И след това ще съдят децата, няма да съдят себе си. Защото наследникът е проекция на него самия, не на комшията. И ако синът на някого е станал наркоман, то е почти сигурно, че проблемът е в семейството, а не в улицата. Семейството гони детето си на улицата. То къса връзката с него. Детето не отива само там. Не посяга към дрогата само. То е подтиквано. 

И след това за най-лесно му теглим куршума, защото ни е тормозило. Но не си даваме сметка, че ние не сме направили нищо за него през последните 30 години. Не осъзнаваме, че за нас е било по-важно 7-о число от месеца, когато държавата ни се отплаща за дузината години, в които сме спали на нейни разноски. Друго не ни интересува, освен да си скрием част от пенсията под секцията. Там да заровим и отговорностите, защото те се изчерпват с плащането на тока и с купуването на изкуствено сирене и заседели кренвирши. 

А след това грешките ни лесно могат да се решат – с един куршум, защото ни били пребивали и тормозили. Каквото почукало, такова се обадило.

Боян Димитров, "Монитор"