Любо Чаталов - един от най-талантливите и ефектни мъже в родното седмо изкуство със сигурност дълго ще се кланя пред публиката на 29 октомври в Операта на Стара Загора, на 30 октомври в "Люмиер" в София, на 3 ноември във Фестивалния център във Варна.
Тогава са премиерите на "Дамасцена" - филмът за българската мечта на сценаристката продуцент Мария Лалева и режисьора Тодор Анастасов.
Сагата за 50 години от живота на нацията тръгва по кината на родината на 3 ноември, а в нея Чаталов играе Бащата. Играе така, че ти настръхва кожата, казват гледалите "Дамасцена".
"Докато правеха декора за върховната сцена на Любо, ние излизахме от студиото, за да ревем - направо ни разби още на първия дубъл", разказва Тодор Анастасов. А това е филм номер 142 в кариерата на големия Чаталов.
Той обаче влиза доста случайно в киното. Учи в Лесотехническия, но го късат на някакъв изпит - вероятно по математика - и започва да работи нещо като момче за всичко на летището. Там обаче попаднал на хора и станал човек - срещнал бъдещият кино ас и свой вечен приятел Иван Иванов и бъдещият маестро на куклените спектакли Славчо Маленов. Покрай тяхната компания се озовавал на приемните изпити във ВИТИЗ. В началото на кариерата си все си мислел, че след няколко филма ще се върне в градското озеленяване. Е, не се завръща, но и досега се възражда сред природата. Неслучайно десетилетия строи къща в Мирково и организира фестивала "Зевзек" в Каспичан.
Чаталов има два брака зад гърба си. От първия има дъщеря, а от втория - двама сина. Тяхната майка е финландка. Запознават се на парти след снимките на "Смъртта на заека". Първо се карат, после се залюбват. Тя се опитва да живее в България - но в онази епоха има режим на тока и водата. Той се опитва да живее във Финландия, но там си лягат с кокошките и карат ски, вместо да правят безкрайни празници в Дома на киното.
- Господин Чаталов, всички кинаджии, които досега са ви гледали в „Дамасцена", казват, че правите роля за „Оскар" – що за птица е този човек?
- Той е Бащата. Единственият човек, който винаги е до Течо - главния герой. Винаги го е подкрепял – каквото и да се случва. Защото това е историята на Течо, който се бори с целия свят, за да успее. Повечето родители в България говорят на децата си: „От теб нищо няма да излезе, ще станеш идиот". А между тези двамата има много мъжки отношения - без лиготии от сорта „Ох, на татко момчето".
- Последната сцена на Бащата е изключително тежка – той доброволно се оттегля от живота... Как я снимахте?
- Не знам. Просто се случи. Беше много особено усещане. Нещо стана, което няма как да се обясни. Нещо витаеше из въздуха. Нещо от магията на киното. Всички напускаха за известно време терена и след минути се връщаха, за да продължим – и Тодор Анастасов, и Мария Лалева, и операторът Христо Генков, и другите... 12 часа снимахме дубли. 12 часа умирах. Лежах в легло, но след края на деня бях пълен емоционален парцал. Как се поддържа подобно гранично състояние половин денонощие? После не можех да се осеферя. Къде съм, защо съм. Както казваше Наум Шопов, не е важно какво чувстваш на сцената или на екрана – важното е какво внушаваш. Но въпреки всичко, човек не може да бъде чист техник – все пак чувства. Това изтощава страшно много.
А на въпросната сцена операторът се развихри като дете в сладкарница – имаше много добра техника и искаше всичко да опита с камерата. Още Въло Радев ни учеше, че нямаш право да се изморяваш на терен – иначе не ставаш.
- Сложно ли влизането в кожата на толкова силен мъж?
- Трябваше да го изиграя. Дойде ми времето на силните мъже. През 80-те критичка ме беше нарекла „джинсовият интелектуалец" – ролите ми вечно бяха на някакъв полуинтелигент, като че ли изгълтал целия Сенека, че и брат му. До 26 не бях прочел Достоевски – виждаше ми се адски сложен. Разни сноби все го спрягаха „Достоевски това, Достоевски онова", а аз си казвах „Боже, толкова ли съм тъп, че нищо не разбирам". Когато пораснах, си купих пълните му съчинения от едновремешната книжарница на „Славейков" – като ги захапах ония ми ти романи, за един месец ги изядох. Явно им беше дошло времето. За всяко нещо човек трябва да узрее, да добие малко опит.
- Какъв отпечатък е оставил в ума и душата ви онзи отрязък от време, в който се развива действието във филма?
- Това е отрязъкът, в който дълго съм живял. Всички събития са минали през мен – и казармата, и първите дни на така наречения преход, и вторите, и третите... А както е тръгнало, вероятно ще дочакам и последните дни на така наречената демокрация. Но това няма да ме изненада, след като оцелях през последните години на социализма. Какво трябва още да ми дойде на главата, защо и с каква цел, не мога да кажа. Но „Дамасцена" не е филм, който документира времето. Достатъчно са го правили различни хора в киното ни – с успехи или с провали, с ругателство или не, с удоволствие или без него. Както вече казах, "Дамасцена" е за Течо, който преминава през невероятни изпитания, но накрая успява. Страшно много вярва в себе си и не се предава. И доказва, че не е необходимо да бродиш някъде по света, за да търсиш късмета и реализацията си. В България има толкова много работа, ама толкова много работа, че ако я подхванеш, ще се замогнеш. Защо да отиваш като лекар десета категория в Германия – там никога няма да те направят шеф на болница. Защото си чужденец – каквото и да говорят, каквито и суперлативи да сипят. Знам какво е. Изживял съм го. Синовете ми са получужденци. Винаги те държат под око малко по-така: от къде си дошъл и защо.
Наскоро американец ме запита „Защо вие, българите, вечно гледате мрачно – толкова ли сте зле?" Не, отговорих му аз. Ние сме си нормално, както винаги сме си били – ядем, пием, силно любим и мразим, бием се. Но как да те гледаме, ако не те харесваме? А ти не ни харесваш, но ни се хилиш насреща като тиква? Е, кой е по-големият лъжец, мошеник и наглец? Ние сме по-честните. Нека да си останем честни, макар и намръщени. Но колкото и да сме мрачни, срещнем ли познат на улицата, можем и вкъщи да го поканим. Докато германец, холандец или американец никога няма да го направи. Ама никога. Така че по-добре е да бъдем автентични. Направим ли се по католици от папата и по европейци от европейците, ще загубим много от себе си. И ще бъде тъжно.
- Тодор Анастасов ви е поканил като „звезда" - без кастинг. А пък вие в началото не сте знаели много за проекта - не бяхте ли малко на тръни какво ще се получи?
- С Тодор се познаваме още от „Лавина" - три зими бяхме заедно. Той беше Горазд, аз - Зиморничавия. Все не успявахме да завършим филма. Качвахме се в планината, за да снимаме мъгла, а горе, на върха, грейваше ярко слънце. Втората година не можаха да намерят лавини, опитаха се да съборят едни, но не стана. Все пак това не е „Катерачът" на Силвестър Сталоун, където всичко се прави в павилион. Това е руската школа на Ирина Акташева и Христо Писков – едно към едно: докато не посинееш от студ, не те оставят на мира. И така три години. Тогава Тодор още беше актьор - млад, красив, амбициозен. Имахме и общ приятел – Олег Чулев, светла му памет. После Тодор стана и режисьор. Винаги съм му имал пълно доверие. И сега, когато ми звънна и каза „Ела, ще правим нещо хубаво", не се поколебах. На подобен проект не се отказва. Убеден съм, че не бъркам.
- Иначе не сте лесен, костелив орех сте...
- Спазвам лична хигиена. Много е гадно да дъвчеш едно и също нещо – дъвчеш, дъвчеш, става все по-твърдо, с все по-неприятен вкус. Но продължаваш. Само и само, за да имаш нещо в устата. Необходима е диета.
- Имало ли е моменти в кариерата ви, в които едва ли не насила сте изричал репликите на персонажа си?
- Да. И тогава съм омайнмунвал думите, за да станат човешки. Очовечаването не е лесно. Винаги е било дефицитно. Актьорите го правят. Ние имаме силна интуиция – за образ, за ситуация. Но не винаги можеш да бъдеш честен.
- Кога сте правил въобще компромиси?
- Когато е трябвало да оцелея. Но все пак гледах да е на сцена – тоест да излизам пред публика, макар и извън театъра. Веднъж бях кръчмар - голяма игра падна. Друг път продавах тенджери за хиляди. Хората много искаха да ги купят от Чаталов. Правех малко шоу и за мое активно учудване се получаваше. В онези времена имаше мъже и жени, които идваха с мерака да покажат, че могат да харчат пари. Дори с тенджери поддържаха статута на богати. Но в един момент се появи малкият Джамби /Ивайло Джамбазов/ – светла му памет, и ме извика за новела в телевизията. Захвърлих тенджерите, торбите и куфарите без миг колебание – за никакви пари, до този момент бях изкарвал стократно повече.
- В „Дамасцена" участва и вашата добра приятелка Петя Силянова, съпругата на Иван Иванов. Имахте ли общи снимки?
- Тя е бабата на Течо – но не се уточнява дали по майчина или по бащина линия... Иначе Петя си е царица.
- Гостувате ли често на Иван в Оборище?
- Преди десет дни бях при него. Чудно си прекарахме – по една малка водчица, по една цигарка. Ването си е добре там - сред природата, на спокойствие. Разгорещихме сме за някакъв филм. Рекох му: "Старо, явно си във форма". Вече съм само на 24 километра от него, така че се виждаме по-често. Нали правя къщата в Мирково.
- До къде стигнахте?
- Някога я започнах от нулата. Строях- фалирах, строях-фалирах... Големи мъки бяха в началото – нямаше материали, нямаше нищо. Даже синовете ми казваха "Никога няма да я завършиш". Е, завършвам я, съвсем малко остана. Вече има къде да дойдат. Да се почувстват като у дома си. Въпреки че те са друг тип хора. Когато бяха по-малки, баба им във Финландия ги приемаше един път в месеца между 4 и 5. А моята майка всяка сутрин идваше да им прави мекици. Гледаше им кефа, глезеше ги. Единият има диплома за спортен педагог - щеше да става футболист, но преди години получи травма. Другият е етнолог –доста време изучаваше нравите в някакво време в Африка по програма на ООН.
- Няма ли да ви е скучно в Мирково?
- Имам 24 първи братовчеди – половината живеят в Мирково. Селото е 2000 човека – има лекар, има зъболекар, 138 деца в училището, прекрасно читалище. Чудесно място, само това му е лошото – като малко градче е. Но пък като мръднеш 300 метра, си в гората, а оттам – в планината. Аз съм софиянец, но този град вече ме изнервя. И то не заради динамиката – всички столици съществуват по този начин. Просто цяла България е събрана тук - самоубийствена концентрация. Тя води до самоизяждане.
Живях известно време във Варна. Оказа се, че „работи" само четири месеца в годината. В останалото време нищо не става. Защо – има толкова интересни хора, толкова читави и талантливи артисти... Хемингуей казва "Няма ли един град море, той е провинция". А Варна има.
- Преглъщате ли лесно другите ни кусури?
- Абе, много ревем. Все някой ни пречи. Няма бизнес в света без конкуренция и удари под кръста. Но това кара хората да стават все по-настоятелни, все по-изобретателни все по-талантливи. Развиват характера си. Онзи ден викнах мъж от селото да свърши нещо в къщата. Предложих му 100 лева. А той ми отвърна "Абе, много е сложно и тежко, отивам да нагледам кравата". Този тип нашенци нямат право да се жалват. Те дори дупките на улиците пред къщите си не замазват. Така ще ги оставят, та дори и колите да си счупят в тях. За съжаление, правилното възпитание се формира след бедствие, след война. Нали не смятаме, че германците са станали толкова работливи още от тевтонски времена. Глупости. Обстоятелствата след двете войни са ги принудили да се превърнат в бачкатори. А у нас земята е благодат. Три тиквени семки да хвърлиш, тикви ще поникнат - ще можеш барем едно гърчаво прасе да отгледаш с тях. И пак няма да умреш от глад. Ще обрулиш една джанка и ще свариш ракия – и от жажда няма да умреш. Да си спомним, че 175 000 финландци са умрели буквално от глад през 1945-а: бор и бреза не се ядат. А ние сме глезльовци.
- Замисляте ли нещо в театъра?
- С Катето Евро и с Юрката Ангелов търсим пиеса. Два месеца живяхме тримата в една къща, докато снимахме история за пътуващо кино – то не бяха планове, то не бяха манджи, то не бе кикот... Не искаме да се разделяме. Затова сме замислили да сме заедно в нов проект. Да обиколим насам-натам.
Интервю на Албена Атанасова, "Стандарт"
Няма коментари:
Публикуване на коментар