Документът е публикуван във втория том "Откровения" от трилогията на Георги Йорданов "Притаени мигове". (Издателства "Захарий Стоянов" и "Светулка 44 АТЕНЕЙ")
В писмото авторът, който по това време е напуснал всички партийни и държавни постове, атакува с изключително силни думи Луканов за неговото "егоцентрично властолюбие", за "огромните поразии", които е направил в партията и държавата, за "свирепото отрицание на половинвековния път на България", за кариеризма му, за омразата, посята и с негова помощ сред народа.
"Какво ли има още да пати клета България, щом недалновидни политици като теб поведоха към моралната гилотина множество нейни чеда, чиято единствена вина е, че са вярвали в един идеал, работили при една система, която си отива...", пише Георги Йорданов.
И директно обвинява Луканов: "Нали ти стоиш в основата на някои скалъпени съдебни процеси и следствени дела?"
Най-тежката вина, която Йорданов вменява на Луканов са "заслугите" му за мафиотизирането на държавата: "Ти не знаеш ли, че ако е имало мафия, един от главните мафиози се казва Андрей Луканов?... Ти не само не се отдели от "мафията", не само че не бе отлъчен от нея, а се подвизаваше в ядрото ѝ като истински галеник...".
Писмото е написано в тежкото политическо лято на 1991 година - на 15.07.1991 година, три дни след приемането на новата Конституция на България на 12 юли 1991 година, гласувана от VII Велико народно събрание. На следващия ден след гласуването, на 13 юли, Великото народно събрание се разпуска и продължава своята работа като Обикновено народно събрание.
По това време Андрей Луканов е депутат, след като е имал два неуспешни мандата като министър-председател на България в две поредни правителства през 1990 г. – първото управлява страната от 8 февруари до 21 септември, а второто от 22 ноември до 20 декември.
Писмото е дълго с много факти, с емоционални изблици, с много стаена болка на човек, който се е почувствал предаден от свой съмишленик и колега.
Георги Йорданов прави обзор на политиката на Живков, на близкия му кръг, назовава нещата с конкретни имена. Писмото показва картината на България и държавното ръководство в последните години от управлението на Тодор Живков.
Публикуваме текста без съкращения.
Satis, Андрей!
Принуден съм да ти кажа: „достатъчно!“. Напълно съм убеден, че е крайно време да спреш, да размислиш. Тогава, надявам се, ще разбереш, че освен омайната песен на славолюбието и жаждата за власт, които те разсипват, добре е да чуеш и друго мнение за себе си.
Ще бъда и поради това по човешки откровен, нелицеприятен. Защото почтеността повелява укорите да се казват в очите, а хвалбите може да се отправят и задочно, зад гърба на оня, който ги заслужава. Съжалявам, че поне засега няма какво да се говори зад гърба ти. И тъй като ще споделя с теб истини, а не клевети, сигурен съм, че няма да останеш равнодушен. Вероятно в писмото ми ще съзреш думи, от които бягаш, мисли, които не щеш да чуеш. Очевидно е, че за теб е по-примамлива мелодията на сирените, скрити в дълбоките води на властта. Но човек не бива да отвръща взор от грубото лице на суровата правда.
Нравственият ми дълг ме насърчава да ти кажа какво мисля за теб, за постъпките ти. Та ние бяхме освен друго, и колеги. Споделяли сме мнения, които в ония години можеха скъпо да ни струват. Повече от десетилетие бяхме един до друг на заседания и срещи, на форуми и тържества, на работа и почивка... А и аналогични мисли за теб и постъпките ти, като съдържащите се в това писмо, имат други уважавани хора, които те познават отблизо.
Бързам да те успокоя: не се оплаквам, за нищо не моля, нищо не искам. Участта, която навярно съм заслужил, не ме сломи. Пък и, както казва народът, „Всяко зло – за добро“. Времето на коренната промяна ми помогна да опозная същността на лукавството, коварството, хулите, лъжата, клеветата, неблагодарността, но и на търпението, на волята да не се говори, когато по-справедливо е да се мълчи. Това е полезно, защото който трупа познание, трупа страдание, но и достойнство.
Доста съм патил и преживял, за да не страдам от юношески захлас по илюзии. Вече не се вторачвам и в миражите на обществения живот. Далеч от фалша и суетата на политическата врява, по-ясно съзнавам относителността на нещата. Убедих се: общественото пространство е цяла вселена, в която най-отдалечени могат да се окажат хора, вървели по сроден път, окриляни от една вяра.
И тъй, да се чуди човек, да се мае: сякаш България е страната на чудесата. Хора, които раболепно, а може би съзнателно свиреха в оркестъра на отхвърлената власт, изведнъж се предрешиха и като клоуни в цирка закрещяха на смаяната публика: Ето ни нас – ангелите, преживели в утробата на миналото, нямащи нищо общо с времето, което си отиде; ето ни нас – едновременно извънземни и месии, с които се захваща новото летоброене. Излиза, че животът е трескав сън – събудиш се изпотен и вече не си същият. Това са асоциациите, нахлуващи в съзнанието ми, колчем помисля и за теб.
За теб, политика, който иска да внуши, че преди 10 ноември 1989 г. не е бил нищо друго освен скритото зачатие на всебългарско бъдеще. Та повече от година и половина, смятайки, че людете са безпаметни, самонаслаждавайки се като паун на перата си, ти се мислиш за светеца на новото време – наполовина герой, наполовина мъченик. Повече от година и половина ти се киприш на самия връх. А над него, по израза на бай Йовчо Големанов, е само небето. Комай повярва, че това е единственото място, за което си призван. Ала не е зле от време на време да поглеждаш и към земята, и към пътя, по който си вървял в продължение на няколко десетилетия.
Надявам се, помниш какво ми каза в навечерието на голямата промяна. Разговаряхме в коридора на Министерския съвет, за да не ни подслушват. Поводът отново бе оставката, която Тодор Живков бе принуден да си даде на предстоящия пленум на ЦК на БКП. Ти твърдо заяви, че оставаш на същата длъжност. Осведомеността ти не ме изненада. Не само аз знаех откъде черпиш сведения, кураж, самочувствие. По-скоро се зарадвах, че в тоя особено важен политически момент и ти ратуваш за смяната на всесилния Първи не поради лични интереси, не за повишение и слава. За себе си бях взел твърдо решение. В протокола на заседанието на Политбюро на 9.11.1989 г. е записано изказването ми, в което, заявявайки, че Тодор Живков трябва да се оттегли от ръководството, предложих своята оставка, въпреки че не съм възрастен. Подканих и други да сторят същото. Сигурно не си забравил как някои ме изгледаха с изненада. Ала това бе дълбокото ми вътрешно убеждение. И днес мисля, че още тогава почти целите състави и на Политбюро, и на Секретариата на ЦК на БКП, в това число естествено и ти, трябваше да се оттеглят, за да се даде път на нови, свежи сили.
Затова се учудих, когато само след няколко дни ми каза, че ще ставаш член на Политбюро и секретар на ЦК на БКП. Багажът за високия полет беше стегнат; пътникът бе уверен, спокоен, самодоволен. В онези условия това означаваше, че ставаш вторият човек в партията и държавата. Познавах необуздания порив на твоето егоцентрично властолюбие, както и качествата и характера на новия генерален, и не бе трудно да си представя как скоро ще изземеш по-голямата част от неговите правомощия. Така и стана. Без да имаш достатъчен опит, знания и прозорливост за тая длъжност, без да спазваш правила, приличие и мярка, ти начаса се развихри като фактически лидер. И днес не мога да проумея защо няколко души от тогавашното ръководство се примириха с твоите крайности и ти разрешиха да разполагаш с власт без граници. Оттук нататък вече никой не можеше да те спре. Повярвал в своята изключителност, ти помисли, че „морето е до колене“. За няколко месеца направи поразии, които скоро, много скоро времето и хората ще назоват с истинските им имена. Оказва се, че си инициатор, вдъхновител и проводник на необоснованата и безотговорна, с нищо неоправдана и крайно вредна практика на всеобщо отрицание на всичко и всички, свързани с половинвековния път на България! Като че ли хората са безмисловни твари, живели единствено в глухота и непрогледен мрак. Като че ли всички дейци, назовани с неточно преведената и произволно употребявана латинска дума „номенклатура“, са освирепели простаци, лениви кърлежи; не сторили нищо добро, те трябва да благодарят на довчерашните си другари и колеги, изведнъж оказали се техни жертви, че все още ги оставят да живеят.
Убеден съм, че не си предвиждал докъде ще се стигне. Сега и Диоген не би могъл да съзре дори едно плодно зрънце по пътя на страната след 9.09.1944 г. Това са резултатите от свирепото отрицание. „Само глупаците започват всичко отначало“ – твърди един гениален творец. Но едва ли е потребна голяма мъдрост, за да се проумее, че нищо, абсолютно нищо не става на пусто място, че тоталното отрицание не вещае добро. А и примерът на честолюбеца Херострат, изгорил храма на Артемида Ефеска, за да се сдобие със слава на всяка цена, не би могъл да се повтори. Нима не можеше да се заимства от опита на Испания, в която, след като падна диктаторският режим на Франко, националното съгласие и търпимостта надделяха разрушителната стихия на враждата и противопоставянето. Нима земята на тоя темпераментен народ е по-великодушна от древната земя на българите, та приюти в един гроб синовете си, оказали се от двете страни на огъня в една от най-големите граждански войни на века.
Някои трубадури на клеветата могат да бъдат разбрани. Стояли в сянка, неосъществени и озлобени, те робуват на инстинкти за мъст. Но как e възможно ти да бъдеш разбран, когато „ни лук ял, ни лук мирисал“, правиш кариера, като неоснователно скверниш довчерашни твои другари, за които знаеш, че зло никому не са сторили. Те заплатиха и продължават да плащат заедно със семействата си за своите и чуждите прегрешения. А като знаят, че често доброто побеждава, след като няма да ни има, те намират нравствена опора единствено в търпението и мълчанието.
Разбира се, тук не става реч за извършителите на престъпления, установени с влязла в сила законна присъда. Те не заслужават нито милост, нито пощада. Жестоката логика на живота и справедливостта, диреща възмездие, поставят на място всекиго и всичко. Но дотогава? Даваш ли си сметка какво мислят и как се чувстват много честни, способни, непровинени социалисти и безпартийни, дамгосани като „номенклатурчици“. Не е тайна, че новоизлюпени властогонци, които преди 10 ноември 1989 г. не са заемали желани от тях постове, надянаха маските на „потърпевши“. Именно те залюляха балканската игра на омразата и хлевоустата сплетня. Как да се даде простор на нови лица, на професионалисти, след като тези самонадеяни дилетанти и кариеристи, в чийто подбор немалък дял имаш и ти, държат със зъби и нокти длъжности, които не заслужават, обричайки на провал всяка дейност, до която се домогват. Знайно е, че сред тях са твои фаворити и фаворитки. Вече не е трудно да се предвиди, че верижната реакция на противопоставянето тепърва ще размахва косата на унижението и унищожението. А колко социална енергия отива на вятъра, колко опитни и одарени люде се откъсват от съзиданието, запратени в мелницата на общественото самоизяждане. Чудно ли е, че производството се задъхва, че инфлацията, спекулата, престъпността и безредието достигат недопустими размери, а творчеството линее? И понеже враждата вражда поражда, а пропастта пропаст копае, нашенските страсти не оставят нищо свято.
Ругатните постепенно изместиха достолепния поздрав на предците ни – „Добър ден!“. Докъде ще се стигне, един Бог знае. Какво ли има още да пати клетата България, щом недалновидни политици като теб поведоха към моралната гилотина множество нейни чеда, чиято единствена вина е, че са вярвали в един идеал, работили са при една система, която си отива. Вече няма място и за логичния въпрос: А как би могло да се постъпи при обществено-политическите условия, породени от конкретната историческа обстановка, утвърдена с благословията на велики сили и полубожества на онова време? Лесно се пишат рецепти за болести, които едва сега се откриват, а занапред ще се лекуват.
Не е възможно да се намери оправдание за твоето съпричастие с акцията за саморазправа в партията.
С горчив привкус четем разказите на „очевидци“ за твоето юначество след 10 ноември. Тръгнал да формираш опозиция, ти не се посвени да участваш в кампанията за компрометиране и дискредитиране на твои другари, които, ако не са по-достойни, с нищо не са по-провинили се от теб. Не зная с каква съвест преживяваш съобщенията на д-р Пройчев и други свидетели, че през ноември и декември 1989 г. активно си ги съветвал как да се пишат плакати и списъци с искания за оставки, издигани на опозиционните митинги.
Да, Андрей, ти предаде свои другари, забравяйки пророческия вик на Дантон: „Максимилиане, ти си следващият!“.
А като дойде твоят ред и бумерангът се стовари върху главата ти, изгуби самообладание, започна да просиш милостиня. Прочетох нескопосаното ти писмо до главния прокурор и искрено те съжалих. Поне да не бе ползвал „юридическите доводи“, писани сякаш от първокурсник по право. Но думата е за друго. Та нали ти откри ерата на „новите политически процеси“. Като председател на партийно-държавната комисия по деформациите започна да разчистваш лични сметки, да хвърляш прах в очите, измисляйки провинения на организации с идеална цел, да се занимаваш с маловажни въпроси. А не пожела да изучиш истината за лагерите в Белене, Ловеч, Скравена и другаде, за убийствения външен дълг и бюджетния дефицит на държавата, за стопански и политически престъпления. Нали ти даде пример как да се прилага правилото: аргументум ад хоминем, т.е. удари човека, остави фактите! Нали ти стоиш в основата на някои скалъпени съдебни процеси и следствени дела? Случаите на приспособяване на правни норми към политически потребности и пристрастия на деня съвпадат с управлението на оглавяваните от теб правителства. Преди повече от година един от ръководителите на Главната прокуратура заяви пред мен: „Какъв е този Андрей Луканов? Той много ни натиска. Не знае ли, че има закони?“. Нима наистина не съзнаваш, че вече са твърде много и твоите жертви – едни излъга, „пращайки ги за зелен хайвер“, други предаде, трети набеди, за четвърти подвикна „Дръжте ги!“.
Колко мъдро постъпиха властите в Унгария, която преживя бурята на 1956 г., отнела живота на няколко десетки хиляди нейни синове и дъщери. Обществените усилия в тази страна се насочват не към отмъщение, а към съзидание. Не е ли твърде късна йезуитската ти реакция срещу злото, което, ако не се усмири, ще роди и примери на съдебен произвол. За запътената към истинска демокрация страна това би било нещастие.
А какво да се каже за крайния популизъм, който се развихри не без твое участие. Днес неговите абсурдни изяви разбъркват морални ценности, деформират общественото съзнание, а клеветите му, макар и отхвърлени от фактите, провокират и без това бушуващите страсти. Превъплъщенията на политическата ти пластичност и морална безпардонност като че нямат край. Това все пак може да се обясни. В политиката какво ли няма. Но бедата е, че обществото вече е принудено да слуша как фактите на отминалия ден се обясняват единствено с критериите и обстоятелствата на днешните политически пристрастия и предубеждения. Навред се сее омраза. Защото безогледното отрицание, междуличностната вражда, скрита във воала на мними общи интереси, писането и продаването на индулгенции, многобройните изблици на мъст преминаха всички граници, преодолявайки и последните нравствени задръжки.
Чудно ли е, че злобата и отрицанието заливат като с вулканична лава и сухо, и зелено, и лошо, и хубаво, и чужди, и свои, и виновни, и набедени. А бесовете запращат не една жертва на омразата към дълбините на тъмното житейско езеро. Това вече е трагично. Ясно е, че немалко „радетели“ за нов ред не познават чувството да се уважава сътвореното, защото не са вградили и една тухла в него. Кой не знае, че ненавистта към хората и делата трябва да се търси там, където нищо не е заченато. С това може да се обясни и твоята почти криминална намеса в последната редакция на прословутото приложение към Декларацията на ВПС за вината и отговорността.
Ти падна толкова ниско, че си присвои правото на абсолютен съдник. Законен е въпросът: С каква съвест изключи себе си от кръга на отговорните, включвайки имена, които дори ВПС не е обсъждал? Случаят – груба злоупотреба с права, е достоен не само за съжаление, но и за партийно разследване. Но спекулацията, с която целиш да се самохарактеризираш за потърпевш от миналия режим, не може никого да заблуди.
Хората основателно са възмутени от едноличното управление на Тодор Живков. Дълбокото разочарование от житейската непригодност на обществено-политическата система, довела до нейния крах в Източна Европа, преля в буен протест. Но несръчната ти и користолюбива режисура, започнала на заседанието на Народното събрание на 17.11.1989 г., която продължава и до днес, дава достатъчно доказателства за нечисти намерения и цели. Не може да не ти се признае известен успех. Подведени от самохвалството ти, от публикации на подставени лица и от изявления на ласкатели, мнозина повярваха, че при сваления режим на Тодор Живков си бил „бяла врана“, „политически труп“, борец. Така измислицата комай се домогва до представата за нещата, които ти служат. И тъй като „лъжата може да обиколи света, докато истината си връзва обувките“, ти самодоволно започна да се къпеш в пяната на илюзиите. Не само това. Пред очите на стотици бивши дейци, които знаят как се развиха събитията, ти започна да създаваш нова пяна от блъфове.
Някои моменти от словесния карнавал, организиран от теб, принудиха зрители, слушатели и читатели да се чувстват неудобно. Спомням си например как министър от първия ти правителствен екип в твое присъствие с патос заяви, че България никога не е имала по-добър премиер от тебе. Бяха изминали само два-три месеца, откакто ти бе оседлал българското управление. Иронична усмивка предизвикват разказите за безпрецедентната ти родова принадлежност, за твоята ярка мисъл, проблясвала като светкавица в мрака на тоталитаризма; за личната ти смелост, увенчана със сцената: баща, самоотвержено запътен към съвременни Термопили, се прощава със сина си. А твоите „Термопили“ бяха две безопасни заседания на Политбюро и на ЦК на БКП. Това се знае от мнозина съвременници, които взеха участие в тях.
Питам те, Андрей, наистина ли не разбираш кое не е уместно, че все пак има мярка, зад която нещата стават карикатурни, превръщат се в гротеска и парадокси. Дори когато човек е обладан от властнически унес, не бива да загърбва чувството за свян и стил. За голямо съжаление фактите показват, че това чувство ти е чуждо. Ти се разбъбри, стана още по-словоохотлив. Пред мен е интервюто, което си дал за „Отечествен вестник“, отпечатано на 21.06.1991 г. Чета и не вярвам на очите си: „Въпреки всички опити да бъда представен като централна фигура в тогавашната управляваща мафия (к.м.) – пишеш ти, – този, който ме познава, знае, че съм живял различно и съм имал своя позиция. Това бе причина за проблемите ми“(к.м.). И още: „Хората гледаха на мен като на политически труп“ (к.м.).
Е, бива, бива демагогия, но това е цинизъм. Бива, бива безочие, но това е хлевоусто самохвалство. Идва ми наум една мисъл на Христо Ботев: „Кучето, което лае на месечина, е способно да препикае и олтара“. Прости ми за откровението, ала ти препикаваш олтара на истината, на простата истина. Как можа да скалъпиш и тая лъжа? Ти ли си „имал своя позиция“? Нима не пропагандираше и не провеждаше у нас и в чужбина тогавашната политика на БКП и НРБ?
Нима си забравил, че в края на 80-те години в САЩ именно ти заяви, че под ръководството на Тодор Живков България по икономически резултати се нарежда до Южна Корея. Да, и ти си имал различно гледище по отделни въпроси, но то никога не е било в разрез, в остро противоречие, в опозиция на официалната партийна и държавна политическа линия. Това може да се прочете в протоколите, архивите, печата; да се чуе от хората, с които си работил, от очевидци на твои действия и бездействия, от изявленията ти в продължение на много години.
Да, вярно е, че някои от нас, в това число и ти, негодувахме от крайни действия, намерения, изказвания, кадрови решения и произволи на Генералния. Но коментарите не излизаха от тесния кръг на доверени и посветени. Нямахме нито увереност в разклатената си вяра, нито смелост открито да се противопоставим, да се „пуснем от хорото“. Движехме се в омагьосан кръг, блъскахме се в безизходицата, внушавайки си, че можем с нещо да бъдем полезни на делото, в което вярвахме, на хората, с които живеехме. Може би един ден цялата абсурдност и драматизъм на ситуацията в годините на т.нар. реален социализъм ще бъде по-пълно разбрана, по-справедливо оценена. Кой знае? Ала едно е ясно: свързани сме и с политически грешки, за които носим човешка и политическа отговорност.
Наистина през последните една-две години Тодор Живков показваше, че доверието му в теб е намаляло. Чувал съм го да говори и пред други колеги: „Луканов служи на чужди интереси“, „не върши конкретна работа“, „представя труда на други за свой“ и т.н. Но той не те низвергна, не те отстрани. Остави те в ръководството; остави те не защото се е страхувал от теб, както наивно твърдиш, а защото е отчитал, че дълго си вървял с него. Така че няма как да зачеркнеш голяма част от себе си, Андрей. Може да съжаляваш, да се каеш, да се проклинаш, да си посипваш главата с пепел. Ето защо е потребно честно да признаеш и своя грях, а не да го стоварваш върху други. Защото, както казва Антоан дьо Сент Екзюпери: „Да си човек, това значи преди всичко да си отговорен“.
Не можеш да посочиш факти, които да доказват голословното ти заявление, че си живял „различно от тогавашната управляваща мафия“.
Ти ли не знаеш, че ако е имало мафия, един от главните мафиози се казва Андрей Луканов? Та ти беше във висшето ръководство на партията и държавата цели 14 години! Колцина от тогавашните дейци бяха като теб близко и толкова близки на Тодор Живков? Нима си забравил, че преди бързата си стремителна кариера, а може би и като подготовка за нея, ти бе фактически сътрудник в кабинета на Първия. Нима си забравил как за невероятно кратко време пробяга стъпалата от служител и заместник-министър на външната търговия до заместник-председател на Министерския съвет и кандидат-член на Политбюро. Още изпитвам потрес от интригата, която заедно с Милко Балев изплетохте срещу тогавашния твой шеф – министъра на външната търговия Иван Недев.
Свидетел съм на грозния монтаж и писмото на Тодор Живков до колегиума на Министерството на външната търговия от 21.11.1976 г. В него честният министър бе обруган и унизен, защото ти пречел да растеш. Този документ е показателен пример за вероломството на едноличната власт и за безнравствеността на кариеризма.
А за това, че си „живял различно“, хайде да не ровим! Бих могъл да ти припомня много любопитни обстоятелства – от начина, по който уреждаше дори капризите на твоите близки, до аристократизма в поведението ти.
И тъй ти не само не се отдели от „мафията“, не само че не бе отлъчен от нея, а се подвизаваше в ядрото ѝ като истински галеник. Смешно е, че след 10 ноември 1989 г. начаса забрави какъв си бил, що си говорил и вършил.
Странно е, че именно ти започна да раздаваш върховно правосъдие срещу едно отречено време на съзидание, ала и с противоречия, срутени надежди, изгасена вяра, неотразими разочарования, човешки и житейски трагедии. Ала всуе си въобразяваш, Андрей! Твоята сянка е вградена в миналото. Жалки са опитите, сизифовски са твоите усилия да се „разграничиш“ от самия себе си. От онова, което си издумал, сторил, надробил, което не си свършил.
Под път и над път говориш, че си бил изолиран и пренебрегван. Дори искаш хората да мислят, че твоята личност е злощастна, сполетяна от орисията на „политически труп“. А „политическият труп“ Андрей Луканов е най-чест посетител на Първия; той си е присвоил задълженията да го съветва и информира едва ли не за всичко, да злепоставя и свои колеги. „Политическият труп“ е редом с Първия в много партийно-правителствени делегации, представлява го пред не един държавен мъж – Кадафи, Йозал, Чаушеску, Фидел Кастро и т.н.
„Политическият труп“ фактически държи ключовете с имането на България, защото повече от десетилетие разрешава и пропуска обращението почти на целия национален доход през територията, която управлява. Може би именно затова ти се противопоставяше на потребността да се премахнат монополът и прекалената централизация във външната търговия. „Политическият труп“ разработва, подготвя, съгласува операциите и договореностите по икономическите въпроси със Съветския съюз и страните от СИВ, с развитите и развиващите се страни. Като неизменен ръководител на Комисията за икономическо и научнотехническо сътрудничество при Министерския съвет той, „политическият труп“, одобрява споразумения с партньори от други държави, играе решаваща роля по валутните проблеми. Изпадналият в „немилост и изолация“, в „непоносимост“ с Бащицата „политически труп“ Андрей Луканов през 1986 г. е издигнат за първи заместник-председател на Министерския съвет и получава заплата като първи вицепремиер чак до 10.11.1989 г.
Да, Тодор Живков както залюбваше, така и разлюбваше отделни дейци. Тази негова игра на фаворити, особено на „вундеркинди“ в икономиката, беше станала банална, досадна. Но разлюбеният, „скастреният“ не беше ничия жертва. Дори някои от „снетите“ живееха по-добре от действащите. Тодор Живков ни държеше в страхова психоза, противопоставяше ни, не криеше ревността си към по-младите и различните от него, ограничаваше или отстраняваше свои съперници.
Податлив на внушенията на най-близките си приятели и съветници, Генералният допусна някои хрумвания да се превърнат в големи политически грешки. Лишен от дълбоки познания, Тодор Живков абсолютизираше ролята на помощниците си. А някои двуличници като Милко Балев и Никола Стефанов, работещи на тъмно, превърнаха кабинета му във всесилен комитет. „На кафето“ се решаваха въпроси с голяма важност; започна да се прилага и практиката на „последния срещнат“.
В тези ненормални условия много лица на ръководна длъжност имаха остри проблеми, лични терзания. Но колцина се осмелиха открито да протестират и да се борят. Желязната партийна дисциплина и угрозата да те обявят за враг на своите ни заставяха да се примиряваме и с решенията, в целесъобразността на които не бяхме убедени. Така едноличната воля на Първия срещаше одобрение, а не съпротива.
Ето защо не може всичко да се стоварва единствено върху него и най-близкото му обкръжение. И членовете на Политбюро, на Министерския съвет, на Държавния съвет, на ЦК на БКП, депутати в Народното събрание и т.н. сме обременени от морален и политически дълг, който цял живот ще ни тежи и гнети.
Основателно ни упрекват, че дълго, прекалено дълго сме се примирявали с агонията в управлението на Тодор Живков като едноличен ръководител, олицетворяващ командно-административната система. Но през 80-те години нито бе толкова ясно, както сега, че това е краят и на цялата система, която наричахме зрял социализъм, нито бяха налице условията да се осъществи дълбоката промяна само у нас. Днес „храбреците“ лесно пишат присъди със задна дата. Но колцина от тях рискуваха като прочутите дисиденти от СССР и други страни на Източна Европа.
Прав е Фолкнер, който в Нобеловата си реч определи страха като „основно чувство на века“. Това не бе страх само за „собствената глава“, нито за съдбата на семейството и близките. Това е невероятното, сложното преживяване, което би могло да се определи като нашата драма. А отгде се взе, откъде извира стихийният порой на всеобщо разрушение, науката един ден вероятно ще може да обясни.
Надявам се, че ще преоцениш много неща, които станаха или се провалиха през 1990 г. Едва ли трябва да се подчертава, че който получава, взема много, дължи много. Сам се домогваше до най-високи постове, сам трябва да събираш и бурените от сеитбата. Работа на историците е да дават цялостна оценка на отминалата година. А и времето ще сложи всичко на своя най-точен кантар.
Но още днес много тревожни въпроси дирят ответ. Ето някои от тях:
Нима не бе възможно оглавяваните от теб правителства, вместо да политиканстват, да организират по-безболезнен преход към свободно пазарно стопанство?
Защо се обърна гръб на производството – царицата на всяко благополучие?
Защо не се създадоха поне елементарни условия да се притъпи убийствената острота на външния дълг – не с мораториум на плащанията, а с известните нормални управленчески стопански способи?
Защо се провали възможното подобряване на вътрешния пазар в съответствие и със Закона за бюджета и плана за 1990 г.? Нима това не допринесе за сегашната невъобразима скъпотия?
Защо бяха пренебрегнати тъй бързо механизмите за снабдяване, плащания, доставки от традиционни партньори, трансфер на технологии и т.н., преди да се създадат нови?
Защо не се използваха пълноценно знанията, умението и трудът на много добри професионалисти, които въпреки партийната си принадлежност можеха да бъдат полезни на страната?
Защо се разбиха вратите към хаоса, към потайни пластове на живота, в който стават страшни неща?
Защо не се проведоха ползотворни начинания срещу инфлацията, спекулата, недостига на стоки, на материали за основните производствени дейности? Не си ли съгласен, че това задълбочи кризата, води към стопански колапс.
Защо започна да линее творческият процес, лишен от достатъчна помощ и грижа на своите вековни меценати обществото и държавата?
Защо твоите правителства не започнаха икономическата реформа, приватизацията, новото ценообразуване?
Защо не се създадоха най-благоприятни условия за чуждите инвестиции? Обясненията, че липсвала нормативна база, са елементарни, тъй като законите утвърждават създадените обществени отношения, а не ги измислят.
Защо толкова рязко и внезапно се разрушиха отколешни връзки на икономиката ни със стопанството на други страни? Защо изгубихме завоювани позиции на огромния съветски пазар и не доставихме от него договорирани суровини, материали, машини? С това не се ли създадоха поводи за превъплъщенията на антисъветизма?
Зная, че не си твърде организиран, че не познаваш живия живот, съзидателната практика. И все пак с какво би обяснил бездействието и вредните решения на твоите две правителства?
Знайна е склонността ти да даваш обещания, равна на лекомислието, с което не ги изпълняваш. И все пак как би оправдал провала на много уверения, които даде пред обществеността?
Познавам необуздаността на твоето властолюбие. Ала как би пояснил неприлични твои набези към нови високи държавни постове? А безкрайната ти борба за лидерство, свързана с опасност от разкол в изпитващата угризения Българска социалистическа партия тепърва ще бъде осветлявана. Въпросите – все основателни и тежки, могат да продължат…
Но ще спра дотук.
Накрая ще те попитам: Не мислиш ли, че е дошло време да престанеш постоянно да занимаваш всички със своята личност? Не мислиш ли, че е време да си припомниш най-гордата мисъл: „Бъди безпощаден към себе си!“.
Защо не се опиташ да заживееш като обикновените хора? Това би било честно, достойно. Защото рано или късно те, гражданите на България, а не самозвани властогонци, ще въздигнат отечеството.
София, 15. 07. 1991 г.
С пожелание за добро телесно и духовно здраве
Г. Йорданов
Георги Йорданов
Б.Р. Година по-късно, на 7 юли 1992 г. по искане на главния прокурор Татарчев и с решение на парламента на Луканов му е отнет депутатският имунитет. На 9 юли 1992 г. е арестуван и подведен под отговорност с предположение, че като първи заместник-председател на МС в периода 1986 – 1989 г., при условията на продължаващо престъпление, действайки в съучастие с длъжностни лица, е присвоил обществено имущество в особено големи размери. Не е осъден и делото е прекратено. Освободен е на 30 декември 1992 г.
Четири години по-късно, на 2 октомври 1996 г., Андрей Луканов е застрелян с 4 куршума пред дома си на ул. „Латинка“ 15.
Андрей Луканов
Epicenter.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар