- Любо, как изглежда светът от твоята камбанария в село Мирково, където си се установил от юни насам?
- Камбанарията е позлатена, защото наблизо е Челопеч със златната мина и тук има един-два параклиса, които са позлатени като „Св. Ал. Невски“ с истинско злато. Ако това доставя някаква удовлетвореност, че човек живее под златна камбанария, значи съм добре. Хората тук не са малко, младите работят наблизо и не напускат селото, има деца в училищата, има детска градина, лекар, зъболекар... Въобще приличаме на швейцарско село. Аз съм ходил в Швейцария – там всяко село е подредено, хубаво, обаче по улиците има едни големи „торти“ от кравите, които отиват нагоре да пасат. В Мирково е същото. Близо е до София и когато имам професионален ангажимент в столицата, просто се вдигам – има 7-8 автобуса, 4 влака, които са на половин час. Така че аз живея като в Лаго ди Комо, само дето няма езеро наоколо. Можеш да ме сравняваш с Клуни, който има имение в една дълбока швейцарска провинция в близост до границата с Италия. Аз пък си живея в къща. Е, не е като на Клуни, защото той има по-малко филми от мен. Със своите 50 филма той има възможност да живее на Лаго ди Комо, аз с моите 140 имам прекрасната възможност да живея в село Мирково.
- Не живееш като отшелник все пак, нали?
- В семейството на майка ми са 11 деца, аз имам 24-ма първи братовчеди, половината от тях са живи и са в Мирково. Тук всеки ми е роднина, приятел, познат. В „Овча купел“ или във Варна, където живеех в един нещастен мой период, аз познавах 10 човека, тук познавам 1000, което никак не е малко. Направих си галерия. Разделих си къщата на две: в едната част живея аз, другата определих за картините, които притежавам и които ще притежавам. Няма да е за продажби. На 35 кв. м съм събрал различни художници – варненски, софийски, пловдивски... Това е за мен едно удоволствие. Когато ми идват приятели на гости, да не идват само за масата – да ядат прасета и да пият бира, а да погледнат и картините.
- Защо предпочете селото пред големия град, пред Варна или София?
- Истината е, че човек живее с някой друг човек и това рано или късно свършва. Чия е вината, няма да коментирам, защото съм джентълмен. Варна е малко тъжен град, не че и София е по-различен – културата навсякъде е „бабината ти трънкина“, някакви „идиоти“, които рисуват или пишат музика и само харчат пари... Като си представиш, че във Варна живее Нелко Коларов, който е работил с братя Гиб от „Би Джийс“, а никой там не знае за него. А той е световен композитор, не е на „Таралеж в гащите“. Там живее и Гаро Кешишян, най-големият фотограф, който няма пари да си купи лекарства, защото е пенсионер... Този град ме умори. И София е уморителен в това отношение град. Хората търсят не какво ще се случи, а срещу колко ще се случи. Светът е комерсиален, животът е комерсиален, но колко са хората на културата в тази държава?! Някакви 1500-2000 души, които са изоставени на самотек. Ако стачкуват шофьорите в градския транспорт, държавата ще блокира. Ако стачкуват актьорите, всички управляващи ще кажат: е, много важно, и без театър можем, нали имаме телевизия...
- Актьор от твоята класа със сигурност би могъл да получи по-достойно морално и материално признание за труда си, ако се беше родил някъде другаде.
- Когато баща ми излиза от концлагера след края на войната, му предлагат като бивш пленник от Дахау правото да замине за Австралия, Нова Зеландия или Канада. Обаче той иска да се върне тук, минава през Тунис, Гибралтар, Турция и когато през 1948-а си идва с американските документи, му казват: „Какъв си ти, бе?!“ И го прибират в затвора. Аз го попитах един ден: „Абе, баща ми, защо не отиде?“ И той знаеш ли какво ми отговори? „Ами ако бях отишъл, нямаше да те има тебе бе, бастун!“ Щях да бъда някакъв друг човек някъде другаде. Но съдбата си знае работата. Аз бях женен за капитализма (бившата съпруга на актьора е финландка – б.а.), имам 2 деца по света. Ако бях искал да стана портиер в Холивуд, щях да отида. Но не, аз останах тук – как да оставя Христо Калчев, Доньо Донев и всички мои приятели, от които за съжаление половината са вече покойници... Познавам много музиканти, които навремето останаха в Скандинавия, след години се върнаха тук, с пенсиите си направиха къщички и умряха на третата седмица след като осъществиха мечтите си. Просто защото живяха на непознато място и се върнаха на непознато място...
- За българска или чуждестранна продукция си пусна дълга коса?
- За българския филм „Пътуващо кино“, който направихме с Катето Евро, Юри Ангелов и режисьора Илия Костов. Сега ще разберете коя е Катето Евро, каква прекрасна драматична актриса е! След Невена Коканова, Петър Слабаков, Наум Шопов, Иван Кондов и тя доказва, че онези, които не са завършили ВИТИЗ, не са по-малки актьори от останалите. В „Пътуващо кино“ се разказва за актриса, режисьор и оператор, които имат един-единствен филм, първи и последен. После едно младо момче ги събира и почват да обикалят страната, за да показват българско кино. Аз играя режисьора. Чисто актьорски нещата са много любопитни. И останах с дългата коса, защото след седмица ще се снимам в новела, където съм свещеник, а след това ми предстои частен филмов проект, в който съм клошар, пък аз си го представям моя клошар такъв... Защо да махам дългата коса, след като ще се налага пак да я пускам? Режисьор е Жиан Шихо – млад човек, майка му е българска туркиня, баща му – кюрд от Алепо. Завършил е в Анкара, специализирал е в Чехия. Филмът за свещеника пък е дипломна работа на един друг млад човек.
- Често ли участваш про боно в студентски филми?
- Мен са ме учили старите майстори, като започнеш от Андрей Чапразов, Георги Черкелов, Джоко Росич, Катя Паскалева, Слабаков: „На млад човек не се отказва!“ Аз имам поне 30 филма с хора, завършващи НАТФИЗ, само за да им се помогне. И от тези 30 мои „помощи“ познай колко са ми се обадили – само двама! Не да ме поканят за нов филм, просто да кажат: „Здравей, дядка, жив ли си?“ Те имат друг модел на мислене, много далеч от моя. Разбирам ги, търчат за следващ проект, трябва да намерят начин да се пласират, но това прекъсване на поколенията е страшно. Те не знаят кои сме ние, не са гледали нашите филми. Аз знаех кои са другите преди мен, защото ги гледах, но когато 20 години няма нищо, откъде можеш да знаеш кой кой е... За моя дивна радост от два месеца се говори не за американски екшъни, а за българско кино – кой филм излиза, кой е по-добър, кой е по-успешен. Това е прекрасно, значи киното ни се развива.
- Нека поговорим и за филма, с който и ти стана част от тая нова вълна...
- Мои приятели, по-стари кинаджии като Коста Биков, Въло Радев, Владо Икономов, са ме учили, че актьорът винаги трябва да се отдава на сценария и на режисьора като на гадже. А не на своите не особено интересни самовлюбени мисли. Ти трябва да си верен на целия филм, а той е нещо много по-сложно от теб самия. Ти мислиш за парченце, само режисьорът знае кой е целият филм, така че ако му се довериш, 99% няма да сбъркаш. И понеже в случая с „Дамасцена“ режисьорът Тодор Анастасов е колега актьор – играли сме в „Лавина“ с него, той знае какво да иска и да не иска от теб. Много режисьори не обръщат внимание на желанията на актьора, а всъщност той е гаджето, което трябва да ухажват. Защото в крайна сметка актьорът прави филма интригуващ. Останалото е фон.
- В „Дамасцена“ твоят герой буквално угасва на екрана. Трудно ли се умира пред камерата?
- Наум Шопов ми казваше така: „Ако играеш Отело на 100%, коя актриса ще се навие следващата вечер?“ Не е важно какво чувстваш, а какво внушаваш. Това пък го казва Лорънс Оливие в едно интервю отпреди години и то е висшият занаят. Представи си, че умираш всяка вечер в 100 представления – на 101-ото ти наистина ще умреш. Занаята трябва да го владееш така, че публиката да се чувства убедена, а ти да не умираш в крайна сметка, мамка му...
- Твоят добър приятел, актьорът Иван Иванов, ти беше подарил текст за моноспектакъл, който няколко години игра. Няма ли пак да те върне към сцената с нещо ново?
- Живеем на 22 км един от друг, често си ходим на гости, а сме приятели не от 1866-а, но от 1966-а... На него не му е интересно вече да пише, но мисля, че ще го изкрънкам. Страшно съм навит и за проект с Катето и Юри, за който разчитаме на двама-трима автори. Ще започнем репетиции знаеш ли къде – в село Мирково! То има най-прекрасната театрална сграда, с климатична инсталация, със сцена в дълбочина, с 350 места... В селото са към 1600 души, има кой да дойде да гледа, а после ще обикаляме страната... Задължително ще се върна в театъра, защото аз съм на 67 години, чувствам се добре, здрав съм, обаче не знам онзи, който движи нещата отгоре, колко време ще ми даде. Защото киното си е кино, но театърът си е театър. Няма само „киноактьори“ - актьорът, ако е добър, е добър навсякъде.
- Има песен за това какво е да бъдеш влюбен и да бъдеш разлюбен на 20 и на 40 години. А как стоят нещата двайсетина години по-късно? Приключи скоро дълга връзка, има ли нова любов до теб или в мислите ти?
- Доньо Донев знаеш ли какво казваше - „Само корубата остарява“. Ние вътре си оставаме момченца и момиченца. А едно момченце, ако няма мечта да се влюби пак, значи е остаряло и трябва да мре...
ВИЗИТКА:
* Любен Чаталов е роден на 24 февруари 1950 г. в София
* Преди да завърши ВИТИЗ, е следвал 1 година градско озеленяване във ВЛТИ
* Дебютира в киното като партньор на Катя Паскалева във филма „Бумеранг“ на Иван Ничев (1979 г.)
* Преди 1989 г. е щатен актьор в Киноцентъра
* Има участия в над 140 български и чуждестранни продукции, сред които „Голямото нощно къпане“, „Илюзия“, „Игра на любов“, „Лавина“, „Адаптация“, „Ти, който си на небето“, „Кладенецът“, „Мъж за милиони“, „Време за жени“, „Бартер“, сериалите „Патриархат“, „По съвест“, „Под прикритие“, „7 часа разлика“, „Връзки“ и др.
* Преди няколко сезона изигра Шекспировия Макбет в постановка на Диана Добрева за Родопския драматичен театър
Интервю на Ирина Гигова, "Монитор"
Няма коментари:
Публикуване на коментар