Данни от различни проучвания показват, че децата на икономическите емигранти у нас са между 220 000 и 240 000.
Това са деца, които живеят с баби и дядовци, вместо с родителите си. Един дядо и една баба могат да дадат много обич и грижа, но не могат да дадат такива образци на поведение, които са адекватни на съвременния свят. Тези семейства, в които има трудови мигранти, са нефункциониращи семейства.
Родителите имат мотива да работят за семейството и никак не им е лесно единият да е примерно в Гърция, другия в Испания, а децата да са далеч от тях в България. Мотивите са за семейството, но де факто семейството не функционира. Семейството е тук и сега, една общност, която трябва да се случва в едно време и пространство.
Другото, за съжаление е измислен модел за семейно функциониране. Такъв модел не помага и не влияе добре за развитието на децата. Колкото и да са благородни мотивите на родителите, отишли да работят зад граница, за да осигурят по-добро бъдеще на наследниците си.
Тези деца са в една затруднена ситуация в сравнение с връстниците си, които живеят с родителите си. Те се сблъскват с различни проблеми, най-често при тях се забелязва липсата на емоционално приемане на околния свят, както от околния свят към тях, така и от тях към околните. Те не са свикнали да се разкриват емоционално, тъй като не са имали тази подкрепяща среда. Преди родителите, заминали на работа в чужбина, общуваха с децата си чрез скайп, а сега чрез Фейсбук, а това елиминира възможността за емоционално топло общуване.
Когато имаш някаква неудача в училище или скарване с близкия приятел, тогава на човек му е необходимо някой да го прегърне, да има рамо, на което да изплаче. Така че най-чести са емоционалните проблеми. Тук идват и поведенческите им проблеми.
Някои от тях имат по-големи материални възможности, отколкото техните съученици и връстници. С нови телефони и маркови дрехи тези деца компенсират липсата на емоционални взаимоотношения.
Трудовата емиграция, разделила семейството, оказва негативно влияние и върху самотния родител, останал тук и поел грижата за децата. Тези родители са подложени на един много опасен стрес. Този стрес е малък по интензивност, но дълъг по време, а това е най-изхабяващото за психиката и води до различни нарушения в нормалното й функциониране. Една семейна връзка не е само да вържем бюджета, а това да споделяме с любимия всекидневно доброто и лошото.
Този стрес не води до рязка промяна в човек. В тези случаи става дума за едно натрупване. Често околните не могат да забележат промените в този човек, не могат да разберат, че той преживява някаква лична драма, може би защото го виждат всеки ден. Но един такъв човек постепенно става по-неуверен в себе си, по-недоволен от живота си, по-раним и затворен.
Христо Монов, психолог, "Монитор"
Няма коментари:
Публикуване на коментар