През последните дни за пореден път се оказахме в омагьосания кръг на политическата употреба на историята, в който има всичко, но най-малко е мястото на реалните факти.
Това, че спорим за близкото минало, от което идваме, не е нито ново, нито необикновено. Всяко общество, изправено пред трудно въпроси за настоящето и бъдещето, се обръща назад към собствената си история, за да потърси решение от опита си или най-малкото да се предпази от вече правени грешки. Така че проблемът не е в обръщането към историята, а в поредицата от неверни твърдения, да не кажа лъжи. Затова ще се спра на две от тях.
Първа лъжа: за пръв път в училище влиза периодът на „комунизма”.
Всеки малко по-възрастен българин, който е получил някаква представа за марксизма, знае, че понятието „комунизъм” няма нищо общо с близкото ни минало. Комунизмът би трябвало да бъде онова мечтано, всъщност изцяло утопично общество, в която всеки доброволно ще се труди за благото на обществото и ще взема от общественото благо всичко, от което има нужда. Когато няма да има пари, пазар или държава, защото никой няма да нарушава реда, сиреч всички хора ще бъдат съвестни и безгрешни.
По-важното от тази лъжа не е терминът, а че периодът на социализма присъства в учебните програми от 1995 г., а в учебниците – от 1996 г. Сиреч колко – повече от 20 години. Но този факт, непрекъснато посочван в медиите, очевидно няма никакво значение за търсещите политически ефект. Те продължават да повтарят мантрата – за пръв път „комунизмът” влиза в училище. Е как да не си спомним един от основополагащите принципи на пропагандата: Една лъжа, повторена 100 пъти става истина. (Само от приличие няма да цитирам автора му.)
Втора лъжа, БСП никога не се е извинила за насилието, причинено на българите, от управлявалата 45 години нейна предшественичка БКП.
Слушам това твърдение от много години, а плахите ми опити да напомня, че не е истина, си остават глас в пустиня. Очевидно онзи акт на БСП, с който тя се разграничи от предшественичката си БКП, е изчезнал от съзнанието на съвременното българско общество. Затова първо ще го да припомня, а после ще потърся отговор на въпроса защо никой не говори за него.
Ще започна с началото на прехода. За добро или зло, за разлика от повечето европейски социалистически страни отказът от системата на държавен социализъм от съветски тип или другояче казано преходът, в България започна отгоре – с решението на Политбюро на ЦК на БКП на 9 ноември 1989 г. да бъде отстранен дългогодишният генерален секретар и председател на Държавния съвет Тодор Живков. Неговата оставка на следващия ден беше гласувана и от ЦК на БКП и едва тогава става известна на обществото. Това показва, че българското общество няма реално участие в първоначалните промени, а опозицията се създава едва месец след началото им (на 7 декември 1989 г. се ражда СДС). Българската специфика отрежда твърде голяма роля на БКП в първия етап на прехода – това е и едно от обясненията за абсолютната й победа на първите демократични избори от 10-17 юли 1990 г.
Само че освободеното от всеобхватния контрол българско общество бързо се еманципира и започна да търси скритата преди това истина за начина, по който комунистите идват на власт, как са подчинили обществото, защо се стигна до краха на системата и т.н. В търсенето на истината се включва и партийният печат, включително и официоза в. „Работническо дело”. Недоволството от най-близкото минало обхвана голяма част от обществото, включително и членовете на почти милионната тогава БКП. Но темата за разкриване на репресиите от миналото стана запазена марка на новите политици – дисидентите, които бързо се превърнаха в опозиционери. Новите ръководители на БКП също се опитаха да прехвърлят общественото недоволство върху Тодор Живков и „неговото обкръжение” (широко използван тогава израз), като по този начин се разграничат от лошото минало. Направихо го с преименуването на партията на социалистическа (април 1990 г.). Дойде времето на големите разграничения и сензационните разкрития за миналото – лагерите, присъдите на „народния съд”, насилието при кооперирането, обезлюдяването на селата, погрешните икономически решения и др. под.
Изборната победа на БСП в средата на 1990 г. не успокои, а само разгорещи страстите. В центъра на София беше създаден протестен „град на истината”, през август беше подпален Партийният дом. С други думи, България се опита да си навакса неизживените в годините на социализма масови протести, с каквито можеха да се похвалят унгарци, поляци, чехи и словаци, дори румънци. В такава атмосфера през септември 1990 г. се проведе 39-ия конгрес на БСП, на който Недялко Йорданов предложи кратък текст, с който БСП да се извини на българските граждани за причиненото им от БКП. Емоционалният призив за извинение беше отхвърлен, но не и идеята – едно от решенията на конгреса беше да се изработи критична оценка за комунистическото минало.
Така беше създадена комисията, която да изследва отговорността и вината на БКП за краха на системата и да отговори на общественото недоволство. Тя беше оглавена от тогавашния зам.-председател на БСП Александър Томов, а аз като историчка станах неин секретар. Какво направихме? Заедно с други историци, между които задължително искам да спомена Стайко Трифонов, се заровихме в строго пазения дотогава партиен архив. Няколко месеца четохме документи, сиреч тайните на партията-държава. След тази, според мен, абсолютно необходима подготовка се събрахме и изработихме кратък текст от няколко страници, в който беше очертана най-общо отговорността и вината на БКП.
Искам да припомня, че в подготовката на този документ участваше и поетът Валери Петров, който особено държеше за това текстът да е разбираем за всички и да има извинение към милионите българи. В предложената декларация бяха очертани основните грешки, а и престъпления, съпътствали дългата история на БКП от 20-те години до 1989 г. В него нямаше имена на виновни, а само очертани действия – по-специално репресиите след 9 септември 1944 г., но и насилственият начин, по който е пренесен съветският модел в България.
Но тогавашният Висш партиен съвет отхвърли и този документ, след което задачата беше предадена на Председателството (предшественик на сегашно Изпълнително бюро).
Така се роди „Декларацията на ВС на БСП за отговорността и вината на БКП”, приета на 25 март 1991 г. В нея са осъдени: „сталинисткият модел на политически отношения”, „тоталитарната система на управление”, „командно-административните подходи”, „политическите репресии”, „лагерите” (ТВО), „възродителният процес”, „мрежата от привилегии”, „монополът на държавната собственост”, „гигантоманията”, „аграрно-промишлените комплекси”, „идеологическият монополизъм”, „националният нихилизъм”, „ограниченията върху свободата на творческите сдружения, свободата на словото и печата”, „ограниченият достъп на българския народ до световните научни и културни достижения”, „свръхидеологизацията и свръхполитизацията на духовния живот”, „разбирането, че всеки проблем може да се реши само от държавата, (който) приучаваше хората на пасивност, рушеше обичайната представа за взаимопомощ”, „режимът на лична власт”, „номенклатурният списък за най-висшите длъжности в партията и държавата, в сферата на стопанската дейност, в науката, в образованието и културата”. Същевременно се призовава „не за отмъщение, а за национално помирение”. А всеки раздел на документа беше последван от дълъг списък на виновниците.
Извинявам се за дългото цитиране, но това ми се струва важно, защото тези цитати очертават кръга от вините на БКП. Декларацията беше представена пред обществото в единствената тогава телевизия от тогавашния член на Председателството и депутат от Пловдив Жан Виденов, който от екрана се извини на българския народ за грешките и престъпленията на БКП.
Толкова за фактите, макар че за тезите и подбора на хората в списъците на виновните може да се говори много. Но ми се иска да обърна внимание на друго – на амнезията в обществото и най-вече сред политическата класа за този документ и за извинението.
Според мен, причината тотално да се забрави за извинението на БСП, е различна за различните политически сили. Най-лесно е обяснението за десните. Те изградиха своята идеология върху антикомунизма, върху отричането на целия 45-годишен период на управление на БКП и нямаше как да поискат тази страница да се затвори с една декларация за вината и с едно извинение. За тях приемливо е не каквото и да било извинение, а забраната на БКП/БСП, като по този начин ще се отърват от досадния ляв опонент.
Много по-интересно е обяснението защо от БСП никой не иска да припомня за декларацията за вината и за извинението. За мен причината отново е политическа. Когато в началото на прехода обществото гледаше с гняв назад към социализма и с надежда напред към демокрацията, БСП беше готова да признае грешките и престъпленията на предшественичката си, за да отговори на обществените нагласи. Когато обаче се оказа, че пазарната икономика е другото име на капитализма, когато започна закриването на предприятията, когато реституцията и приватизацията се оказаха в полза на малцина и в ущърб на мнозина, когато здравеопазването, образованието, социалната сфера бяха комерсиализирани, много българи погледнаха с нови очи на социализма и неочаквано се появи носталгията към онова, отречено в началото на 90-те години общество. И днес БСП се съобразява с тези променени нагласи, като предпочита да представи социалистическото минало по нов начин, в който на преден план излизат положителните му черти.
Всичко това е политика. Тя е част от демокрацията и е нормално политическите сили да заемат позиции, с които да се представят най-успешно пред избирателите.
Съвсем различна е ролята на историците. Ние трябва да се съобразяваме не с моментната конюнктура, а с реалностите в онова общество, което изследваме. И най-вече, да се опитваме да обясним защо миналото е такова, каквото е, а не да го съдим.
Както и да се борим историята да не бъде използвана за краткотрайни политически цели от никого.
Проф. Искра Баева, историк, преподавател по съвременна история в СУ "Св. Климент Охридски", Epicenter.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар