Лято

Лято

17 февруари 2018 г.

Проф. Андрей Пантев: Вземаме болестите, а не добродетелите на обществата, които имитираме

"Можем да празнуваме всичко, но не бива да пренебрегваме онова, което сме били и което се надяваме, че ще бъдем."

- Проф. Пантев, обществото отново е разделено какво да празнува - Свети Валентин или Трифон Зарезан? Можем ли да говорим за подмяна на ценности, или това е неизбежно в консуматорското време, в което живеем?
- Освен консуматорско време, бих добавил и имитационно. Иначе не виждам нищо укорително да се празнува ден на влюбените - като състояние, като близост, пък макар и като нова традиция. Драмата обаче е, че това в значителна степен корозира онези патриархални стойности, завещани и споделени от нашите прадеди, само защото някъде по света хората празнуват същото нещо. Бих го определил като стремеж да подражаваме непременно на другите, дори и в празниците. Не виждам нищо опасно за това, че се празнува Св. Патрик или Денят на влюбените, но това не бива да става за сметка на онези тръпки, които сме изпитвали при разказите от бабиното коляно.

- Нужно ли е обаче да имаме специален ден, за да засвидетелстваме любовта си към някого?
- Празникът носи особено състояние не само на веселие, но и на спомен, съпричастност. Един ден не те прави по-добър. Но все пак това е повод да се сетиш за добрините на този свят в миналото и днес. Но, от друга страна, има наистина една тревога, която прави всякакъв празник папагалски, освен и че е силно комерсиализиран. Превръщаме ги в подаръчна мания. Цялата ни тревога е именно в тази насока. Можем да празнуваме всичко, но не бива да пренебрегваме онова, което сме били и което се надяваме, че ще бъдем.

- Отдалечихме ли се наистина един от друг в един свят на социалните мрежи и технологиите?

- За съжаление се оказва, че вземаме само болестите, а не добродетелите на онези общества, които имитираме днес. Има едно нарастващо отчуждение. Няма я тази комшийска и родова среда, която сме преживели преди. А това отчуждение е част от отчуждението, което го има и в западното общество. И тук стигаме до един чисто теоретичен въпрос - това ли ще вземем от тях, а не онези рационални качества, които уж толкова много ни липсваха през онези години.

- Само след няколко дни е 19 февруари. Къде останаха тези дати в съзнанието на българина?

- Такива дати са удавени, защото дори когато ги отбелязваме, го правим еднотипно - заря, концерт, църковна служба, прием. Общо взето, това е. Съпоставянето между веселбата на внесените празници и тъгата по онези празници, заради които сме се съединявали, без да сме единомишленици.

- Какво тогава да се научим да избягваме?

- Силната материализация на нашия свят. Това, което се измерва само под формата на успехи, щастие, свързани с пари. Но това преобладава силно. Днес нито един младеж не мечтае да стане поет, художник или ядрен физик, а певец, бизнесмен. И мисля, че това не може да спре, защото е духът на цялото общество. Днес в света нямаме силни културни авторитети. Имена, каквито бяха Ремарк, Хемингуей, Достоевски. И това е световно явление, което се отразява дори в политиката. Днес ярки политически личности поне от ранга на техните предшественици също няма. Това е едно безвремие, което един френски културолог нарече епоха на празнотите.

- На какво се дължи това?

- На триумфа на комерсиалния материализъм. Както и на силните материални контрасти - бедните стават все по-бедни, богатите все по-богати и това е световна тенденция. И поради тази пропаст често пъти се ражда едно насилие, което е осъдително, но си има причина и обяснение.

- Трябва ли да обръщаме поглед назад? Какво да си спомним на 19 февруари?


- Трябва да си спомним, че Левски не е бил бизнесмен, че не се е стремил към властта, не е искал възнаграждения за своята тиха и романтична храброст. А ако не го възприемаме така, това означава, че не сме негови потомци, дори нямаме право да му се покланяме. Всичко е в показния формализъм на тези празници. Поради това такива като Деня на влюбените стават по-привлекателни, защото иначе всичко е толкова бюрократизирано като процедури, изяви, речи. Затова младите хора си казват „по-добре да се прегърнем и да си спомним за мъченичеството на нашите прадеди“.

- Но за да си спомним, трябва да се връщаме към историята. Трябва ли да я препрочитаме?


- Препрочитането на история означава обръщането й с главата надолу. Не може да я преосмислиш, при условие че има неумолими индикатори. Ботев и Левски не могат да бъдат преосмислени, макар че имаше опити в това отношение. Може да има някои корекции за нашето минало, но не може да се представи само в черно-бял план. Няма как да кажем, че в една епоха е било само лошо, а в другата епоха прекрасно. Това е нашият дефект, защото възприемаме историята най вече в този контрастен план. А тя е пълна с вътрешни противоречия и по пътя съдбата на един човек не съвпада със съдбата на целия народ. Често пъти ненужно хората са били подлагани на различни преследвания, дори изтезания. Така че тук не можем да сечем със сатър, нужна е тънката намеса на един скалпел. И този, който не признава величието в нашата история, не трябва изобщо да се обръща към нея. Никой не иска днес да живеем като във времената от възрожденската епоха или пък да говорим с езика на Найден Геров. Но все пак нещо рационално, възвишено е останало от онези времена и който посяга на това, не заслужава да споменава за историческо минало.

- Как си обяснявате породилата се наскоро дискусия около промяната в програмите по история?

- Ето едно от най-пресните свидетелства за това, което споменах. Не можеш да кажеш, че една страна, индикирана по показатели за жизнен стандарт на високо ниво, а в същото време се оставя с впечатление, че се прескачаме през трупове, когато отиваме на работа. Не съм чул нито един, който упреква такава трактовка, да е отрекъл репресиите по време на това, което наричаме комунистически режим. Но това не означава обаче, че възходът във всички сфери на обществения живот трябва да бъде отричан. Няма такава епоха при формирането на модерните общества да е създала всичко само на базата на справедливост. Когато има насилие, всеки, който се интересува от история, търси причините за него. Основният въпрос в историята е „защо“. Всеки говори за следствието, а не за причината.

- Не мога да не питам и по темата „Македония“. Притеснявате ли се от ескалиране на напрежението?


- Отново се оказа, че не сме най-важните. Видяхте, че гърците общуват с Македония, без много да се съобразяват с нашето мнение. И отново излиза така, че вместо да говорим за ребългаризация на Македония, в което аз лично не вярвам, става така, че отново сме с пръст в устата. Без непременно да отричаме някои позитиви в нашата балканска политика.

- Каква е прогнозата ви за развоя на този въпрос?

- Все пак Македония остава реален и неумолим фактор в балканската политическа обстановка. И всички мечти за възвръщане на тези земи са доста нереалистични, да не кажа налудничави. В момента световната политика изобщо по отношение на Европа, камо ли на Балканите, е на базата на фрагментаризация. Разделянето на по-малко държави, които ще са по-способни на контрол, отколкото уголемяването им, което пък евентуално би ги направило по-независими.

Визитка:

Андрей Пантев е роден в учителско семейство на 26 март 1939 г. Родното му място е село Раковица, област Монтана

Завършил е история (магистърска степен) във Философско-историческия факултет на Софийския университет "Св. Климент Охридски", 1961 г.

1967 г. - доктор по история, Институт по история, Българска академия на науките. Защитава кандидатска дисертация “Политиката на Англия към България 1880 - 1894”

Специализирал е в Англия през 1967 г., а по-късно в САЩ (1979). Преподава балканска история в САЩ  от 1982 до 1984 година

1984 г. - доктор на историческите науки, Софийски университет “Св. Климент Охридски”. Защитава докторска дисертация “Българският въпрос във Великобритания и САЩ 1876-1903”

2001 г. - депутат в 39-ото народно събрание от листата на Коалиция за България

2005 г. - депутат в 40-тото НС, отново от листата на Коалиция за България

14 юли 2009 - избран за депутат в 41-вото народно събрание от Коалиция за България

Автор на десетки книги и стотици статии

Проф. Андрей Пантев


Интервю на Яна Йорданова, "Монитор"