Когато шлюзовете на историята се затварят...

Доста литература се натрупа за българския „преход", много социолози, политолози, икономисти, публицисти точеха перата си върху годините, в които се сменяше „системата".

За едни „преходът", добър или лош, е свършил, за други още продължава, трети мечтаят за друг „преход". 

„Но вече е късно: шлюзовете на историята се затварят..."- твърди проф. Иво Христов, който с помощта на изд. „Захарий Стоянов" поднася на читателите второ преработено и допълнено издание на „Пред пепелището на нестаналото българско общество" - една от най-ярките и проникновени книги за България от края на ХХ век и началото на ХХІ век.

Едва ли е имало по-преломно и разделно време от това, в което днес живеем. Изхождайки от тази позиция авторът описва как късната, зрялата модерност си отива под въздействието на няколко взаимно похлупващи се кризи от глобален характер, каквито са кризата на капитализма, започналият процес на преразпределение на геополитическата и цивилизационна тежест (Европа поглъща света), рухването на християнския проект, който престава да задава ценностни ориентири за социално поведение, кризата на белия човек и неговата цивилизация, рухването на „средната класа" и т.н. 

А какво се задава насреща? Бъдещето е свързано неотменно с значителната социалноикономическа диспропорция между върховете, средата и основата на социалната пирамида. Авторът добавя още една „прелест" на ситуацията - масивната употреба на либерална и неолиберална фразеология, на плътно обримчване на региона с тинк-танкове от същия идеологически и икономически порядък. Това се оказва идеологическа димна завеса, която трябва да обслужи мащабния проект на пауперизация и сриване на обществата в името на добруването на много малък кръг хора.

В книгата си авторът не само „клечи" пред пепелището на нестаналото българско общество, но анализира характера на демокрацията и възможна ли е тя в България. Той не се съгласява, че „фундаменталната" причина за катастрофата на българската демокрация е набеденият български характер, манталитета ни, които по естеството си били недемократични. Втората глава на книгата се занимава с правото при социализма и българските правни метаморфози. А трета глава отново се връща „Пред пепелището на нестаналото българско общество", в което е установен властови модел с „фасадна" демократичност, народът само хипотетично е допуснат до властта, реалната политическа борба е помежду няколко олигархически клики. Вътрешните „елити" са преки или косвени наследници на късната комунистическа българска номенклатура с всички произтичащи от това обстоятелства цивилизационнни „прелести" и политически рефлекси: усвоено по наследство геополитическо раболепие във външна посока, съчетано с примитивна експлоатация на вътрешната „територия", третирана като плячка за бърза употреба. 

Така че ако има оптимизъм у проф. Иво Христов за бъдещето на България, той е доста пестелив.