Отново е топло, а от снежните преспи няма почти и следа. Поемаме в забързан ритъм в извънработно време към кабата (така наричат местната ромска махала). Вървим из изпонадупчените селски улици, а досадата от ходене в махалата е изписана на лицата ни.
Разбираш, че си вече в началото на махалата, когато ти стане трудно да вдигаш подметките си, защото калта е като лепило и ги приковава към земята. Леко накаляни, започваме обхода по къщите. Май в този миг не сме нито учители, нито полицаи, а някакъв българо-европейски неразбираем миш-маш между учител-психолог-полицай-социален работник.
Първата къща е мината. Детето е пълно с гниди – видимо, а майката философства на колежката ми, че няма да го "пуща на училище". Колкото и доводи да изтъкна колежката ми, полза очевидно няма. Всеки път е едно и също. Отиваме до къщата на Златан. Пред стаята (това всъщност е цялата къща) има леко заблатяване – по-добре да не пробваш да стъпваш, защото със сигурност ще излезеш без обувките си. Викам, свиря (вече съм и в ролята на овчар), ни вопъл, ни стон.
В следващата къща намирам брата на ученичката в мъжка компания. Питам докога ще отсъства детето, а той наперено отвръща.
- Няма да идва.
- А аз всеки месец ли да идвам? Има ли полза? – питам аз.
- Затуй ти са плаща, ма! – обажда се един от тайфата.
Забележка: В длъжностната характеристика на учителите вмъкнете графа обикаляне по махалите ежемесечно!
Продължаваме към бърлогата на Добри. Отвън стои навъсен мъж. Питам го дали е бащата на детето, досега съм общувала само с майката. Той потвърждава и видимо ядосано ми отговаря, че детето на училище няма да идва, защото детски не получава от 1 година. Е, явно не ме бива в убеждаващата комуникация.
Тръгваме по главния път на махалата, а отляво се издига нова сграда - очевидно ще става къща. Махалата гъмжи от коли, а новите постройки никнат като гъби. Това е то – креватна политика, както каза една позната. А ние говорим за равенство. Докато хората с по няколко дипломи за висше образование ходят в махалите да молят неграмотните да си пуснат децата на училище, мен не ме бройте като фенка на каквото и да било равенство.
Днес повече от всякога се почувствах неравна. Защото за пореден път правя опит да подам ръка и да помогна. Истината е, че ако сам не искаш да си помогнеш, никой не може да го направи вместо теб. Системата е решила, че тази малцинствена група има проблем. Защо първо не попита тях самите какво мислят по въпроса? Или неразбирането на тяхната култура е проблем за нас? Защо никой не се интересува от нас - дискриминираните българи в собствената си родина? Моите родители никога не са били богати, но никога и никой не е идвал да ни помага или моли за каквото и да било. За българина изречението е „Трябва!”, за малцинствата „Моля те J”. Равенство му се вика.
Да не говорим за грозните коментари, които отправиха по мой адрес. Думата обидно тук е слабичка, за да опиша какво чувствам всеки път, влизайки в махалата, с надеждата за положителна промяна. Това беше последното ми влизане. Повече няма да си калям дрехите, обувките и да застрашавам живота си, защото повярвайте ми – в махалата коне, кучета и прасета бягат на свобода.
Дами и господа, които правите политики, отидете и вижте как живеят тия хора. Политика не се прави на маса, без реална представа за ситуацията, базирайки се само на някакви си данни и проучвания (чиста стакмистика), а с реални наблюдения и факти. Искате млади, можещи и широко скроени учители? Е, това няма да се случи с това очевадно социално и всякакво друго НЕРАВЕНСТВО.
Днес бой с метлата, утре убийство, може и изнасилвания за по-младите учителки, това ли чакате? Не, тогава отново ще кажете, че това е равенство. Всеки да има право до тялото ти е всъщност новата форма за социално включване и ангажиране. Приобщаване – телесно, креватно, политически акуратно.
Излизам от махалата с думите: Боже, спаси България! Криворазбрана креватно подплатена интеграция!
Няма коментари:
Публикуване на коментар