Зима

Зима
Пролет

14 март 2018 г.

Димитър Баненкин: Аз съм крадец на жестове...

„В Германия бях доволен, но не бях щастлив“

- Г-н Баненкин, новата ви роля в пиесата „Вихрушка“ на холандеца Йерун ван ден Берх е на подтиснат мъж в среда на привидности: важно е това, което показваме във Фейсбук, пред камерата, а не онова, което наистина чувстваме. Вие дълги години сте живели в Германия, измъчваха ли ви отчуждението и липсата на живо общуване в онова високотехнологично общество?

- Самота може да се чувства навсякъде. В Германия първите години ми бяха трудни, но впоследствие се запознах с много местни хора, бях един от малкото щастливци, които са общували изключително с германци. Въпреки че обичам самотата, на „ти“ съм с нея и нямам проблем с това, аз съм контактен човек и бях доста известен там по простата причина, че държах заведения. Имах 4 ресторанта и 3 бара, а когато живееш такъв живот, без да искаш ставаш център на внимание, попадаш в центъра на едно общество. Така че впоследствие не съм бил самотник. Като се завърнах тук, нещата се развиха по същия начин: имам своя кръг от хора, колеги, които умишлено търся и с които си избирам да поддържам отношения. Затова не съм самотен, макар че вкъщи съм си сам, нямам връзка, която от една страна да ме „притиска“, а от друга – да ми носи приятни емоции...

- Героят ви в спектакъла взема реванш за разочарованията в семейството с тайна любовна афера. Вие самият как се „спасявате“ в периоди на тъга и неудовлетворение?

- Актьорът Баненкин не е героят Лео Бьомер. Аз за щастие не съм изпадал в подобна ситуация. Имам чудесна дъщеря, която безкрайно много обичам, както и добри отношения с бившата си германска съпруга, слава Богу. Дъщеря ни в момента е в Коста Рика, после заминава за Мексико, чак в края на май ще се върне в Германия, след което ще ме посети тук, в България. Обикновено младите хора, които завършват гимназия, си събират пари по време на последната година. Тя работеше в една бирена градина, 6 месеца беше наземен персонал на летището в Мюнхен и със собствени средства и малко помощ от майка си и мен замина. Което е чудесно, защото след това започва да следва психология и няма да има време за пътуване, за научаване на чужд език и опознаване на други култури...

- Откакто сте в България, активно снимате в различни филмови и тв проекти. Защо решихте да промените статута си на свободен артист и да се обвържете с трупа? С какво ви спечели Сатиричният театър?

- Стана след един разговор с директора Калин Сърменов. Аз по принцип съм против щатните бройки в театъра, защото в България това е доста порочна система, останала от соца. Преди 4 години, когато си дойдох, проф. Пламен Марков ме върна на сцената. Пиесата „Измяна“ на Харолд Пинтър, която той постави във Варна, за мен бе невероятно приключение след 23 години далеч от театъра. И в един момент имах желание отново да съм пред жива публика, защото след този дълъг ангажимент в сериала „Скъпи наследници“, след участието ми във филмите „Дамасцена“ и „Посоки“, който Стефан Командарев ми предложи да представя на фестивала в Мюнхен през март – огромна чест за мен, спектаклите, в които играех, паднаха. С Калин Сърменов много се уважаваме, той е човек открит и с него може да се разбереш. Аз потърсих разговор с него и решихме – защо да не опитаме?! Договорът ми със Сатирата не е доживотен, а за роля – важи докато играя, след това свършва.

- За радост, оттам вече са ви предложили следващ ангажимент. Какво репетирате в момента?

- С режисьора Андрей Калудов репетираме пиесата „Момо“ на французина Сабастиен Тиери. Обаче в Младежкия също се играе детски спектакъл „Момо“ и за да не се объркват зрителите трябваше да сложим друго заглавие. Андрей обяви конкурс, всички мислихме, мислихме, мислихме и в крайна сметка го спечели нашата помощник-режисьорка с предложението „Обичай ме“. На сцената ще сме Албена Павлова, Милена Аврамова, Стоян Дойчев (Асенчо от филма „Възвишение“) и аз. Андрей Калудов е голям професионалист, а умее да се радва като дете, винаги идва подготвен с решения, но ни оставя свобода и на нас, актьорите, да даваме идеи. Това е потвърждение за мен, че съм предприел правилна стъпка, като съм дошъл в тоя театър: за кратко време работих с млад човек, спечелил миналата година „Икар“ за дебют – Александра Петрова, с която направихме „Вихрушка“, и с личност като Калудов, от съвършено друго поколение, за когото театърът е нещо, без което не може. Сега, ако ме питате как съм живял 23 години в Германия без театър – ами живях. Обаче когато стана въпрос за роля, защото аз се върнах заради ролята в сериала „Недадените“, набързо продадох бизнеса си и не се поколебах да започна отначало. Знам, че няма да печеля така, както съм печелил там, но това, което правя, ме удовлетворява. Често съм го казвал: в Германия бях доволен, само че не бях щастлив.

- Наложихте се като перфектния екранен злодей – комисаря по еврейските въпроси Александър Белев в „Недадените“, бизнесменът мафиот Сандов от „Под прикритие“, червения технократ Нено Колев в „Дамасцена“. Перфидната демоничност на тези образи близка ли е до вътрешната ви същност?

- Не, разбира се, аз не съм лош човек. Не съм и ангел – аз съм напълно нормален, доста рационален и... доста егоцентричен, като повечето актьори – ние се обичаме и в това няма нищо лошо. Аз съм само крадец – вървя по улиците, наблюдавам хората и попивам всеки жест. Защото винаги целенасочено съм искал да стана актьор, никога не съм имал съмнения, че ще работя друго нещо. Съдбата определи да живея в чужбина, но то беше по икономически причини.

- Да бъдете отново актьор - това ли е сбъднатата ви българска мечта?

- Смятам, че актьорът трябва да работи там, където е родината му. Защото той на майчин език възпитава зрителя. И аз съм в България – за радост или за съжаление, защото тук моралът на заплащане е изключително нисък. Много колеги не си получават парите. Аз, слава Богу, досега не съм попадал в такива ситуации, но като слушам как някои се продават на безценица, само и само да преживяват, ми става мъчно и обидно. Водил съм безумни преговори, и то с добри продуценти, за 200 лв. повече, не за 2000, като знам, че зад мен има още 50 човека, които ще се съгласят и на по-ниска сума от тази, която ми предлагат. Казвам: аз продавам лицето си – ако искате! Човек трябва да си отстоява интересите. В Съюза на артистите има таблици за заплащането на труда ни. Не може на професионален актьор да се предлага хонорар като на студент от ІІІ-ІV курс, просто не става...

- В такъв случай идвало ли ви е на ум да пак да загърбите кариерата си тук и да се върнете в уредената Германия?

- Не, не. Даже се чудя на хората, които изразходват енергията си излишно. То е вече плод на егоизма ми: той се състои в това да съхранявам енергията си. Не искам да се ядосвам за това кой какво направил, кой колко откраднал... Съзнавам, че е много егоистично, защото ако всеки мислеше така, нещата щяха да станат катастрофални... Има два варианта да захвърлиш всичко: единият е да нямаш никаква работа, другият – да се ядосваш за всичко тук все едно си в най-гадното място на Африка. Не сме чак толкова зле. Живял съм в Германия, знам какво е там – и те си имат своите проблеми, те също се ядосват всяка година за повишаване на тока и парното. Но германците са по-различни, защото живеят в друга система, защото имат огромна биография като държава и демокрация. След Втората световна война страната е била 80% разрушена. А 15 години по-късно се заговорва за икономическо чудо. Гледайки архивни кадри с жените на Берлин, които си подават тухла по тухла от ръка на ръка, много пъти съм си задавал въпроса какво бих направил аз в такава ситуация – ами аз бих си тръгнал, бих зарязал всичко. А те са останали и са си възстановили държавата. Те не унищожават големите компании като „Мерцедес“ или „Круп“, работили за Хитлер – те надграждат, не разрушават. Ако беше тук, предполагам, че всичко щеше да се помете...

- Вие сте възпитаник на немска гимназия, там не сте имали проблеми с езика. Сигурно са се явявали възможности да работите и по професията си?

- Не точно. В едно от заведенията ми идваше собственик на спортен магазин, който освен това преподаваше актьорски умения в Университета в Ландсхуд на студенти по социална педагогика как да работят с хора. Понеже хобито му беше да прави фокуси и да играе скечове по круизните кораби, времето не му стигаше и ми предложи, ако се интересувам, да поема часовете му. Направих концепция, деканът на университета остана възхитен и 1 година преподавах там. Впоследствие взех още 3 заведения и ми стана много. Другото беше, че реших да се включа в самодеен театрален състав в Гархинг, едно от предградията на Мюнхен. Ръководител беше актьор от театър, профилиран само за криминални пиеси (в Мюнхен има една държавна опера, музикален и детски театър, за които се грижи общината, всичко друго са частни трупи). Щяхме да правим „Полет над кукувиче гнездо“, а аз да играя Макмърфи, но останалите ентусиасти се точеха с часове за репетиции и в един момент се отказах. Това ми бяха опитите в Германия. Никога не съм хранил илюзии, че някой ме чака там специално за театър, защото има толкова безработни германски актьори, а са толкова малко хората, които са успели. Санчо Финци е изключение в това отношение.

- Тогава как влязохте в идеалната актьорска форма, с която ни впечатлявате от сцената и екрана, след като над 2 десетилетия сте били на стендбай?

- Теди Москов веднъж ме пита: „Баненкин, много европейски играеш, какво ти става?“. Ами, Теди, гледам, бе, гледам и каквото мога – попивам. Навремето, като бях студент, снимах в „Под игото“ със Слабаков, Калоянчев, Парцалев, Гец, Митко Буйнозов... Неотдавна пак пуснаха 9-те серии по БНТ. И се виждам там как рипам като маймуна да ме хване камерата, да ме забележи. Чак ме хвана срам. За какво да ме гледа камерата? Тя, ако иска, ще ме види. Киното и телевизията са пестеливост, яснота и точност – едно движение да направиш, то е достатъчно. Например Даниел Дей-Луис е великолепен актьор, при него няма празно, няма филм, който да е направил за пари. Всички други допускат компромиси: и Ал Пачино, и Де Ниро, и Дъстин Хофман, дори Антъни Хопкинс. Дей-Луис – не. Но такива актьори имат и много време за подготовка. Ди Каприо е имал 6 месеца да се подготви за „Завръщането“. Той може да си го позволи. В Русия Михалков репетира за филмите си по 2-3 месеца. А ние тук нямаме никакво време за подготовка, даже не ти дават и сценария...

ВИЗИТКА:

* Роден е през 1962 г. в Пазарджик

* Завършва Немската гимназия „Бертолт Брехт“ в родния си град и актьорско майсторство при проф. Димитрина Гюрова във ВИТИЗ

* Играл е в Театър 199, Младежкия, театър „София“ и др., сред основателите е на МГТ „Зад канала“

* В началото на промените емигрира в Германия, където в продължение на 23 г. се занимава с ресторантьорски бизнес

* След завръщането си у нас участва в сериалите „Недадените“, „Под прикритие“, „Секс, лъжи и тв“, „Скъпи наследници“, филмите „Дамасцена“, „Посоки“, много чужди продукции

* В момента е част от трупата на Сатиричния театър „Алеко Константинов“



 
 Интервю на Ирина Гигова, "Монитор"

Няма коментари:

Публикуване на коментар