Зима

Зима
Пролет

13 март 2018 г.

Трети март: обида всяка тука оставете!

Историческата памет може да бъде системно заличавана, но може и да пробие като подземна вода на най-неочаквано място в най-неочакван момент...
 
 “Без българското православие нямаше да има руско православие” – с тези думи започна посещението на патриарх Кирил в България 140 години след финала на Руско-турската освободителна война.

Признание, което Руската православна църква винаги е помнила за разлика от избирателната памет на политиците, сред които и Путин с характерната му двойственост.

От една страна специалното му обръщение към македонския президент Георге Иванов на връх 24 май 2017 г. за “славянската писменост, дошла към нас [Русия] от македонските земи”. [Формално позоваващ се на историческата география, забравящ обаче, че същото може да се каже и за Русия, приела православието насред украинските земи – Киевска Рус].

От друга страна, през същия ден на Червения площад се пее “Върви, народе възродени!” на български език, за България.

Руската слабост към македонизма е стара тема, наследена от съветското, но да не забравяме любезното съдействие на българските политици и до ден днешен.

Присъствието на патриарх Кирил разтревожи местната русофобия, но нямаше повод за ропот, освен възмутата, че не са поканени и други православни патриарси (част от размиването на руското в българското освобождение) и опитът да се “чества” Брест-Литовският договор като “българска победа над българската освободителка”, пред която дори и Ньойският договор е една дребна и незначителна подробност.

Какво тук значи някаква си национална катастрофа, след като Русия е загубила почти една трета от земите си от нашите тогавашни европейски партньори. Как да не празнуваш?

Шипка след 140 години, български и руски флагове, патриарх Неофит и патриарх Кирил с президента Радев и словото му “за вечна признателност към воините на Царя-Освободител”.

Дочу се телевизионно мърморене за “неспазен протокол”, откъде накъде българският президент ще е на Шипка?

Забравя се обаче, че на 3 март 2003 г. президентът Първанов с президента Путин именно на Шипка честват националния ни празник.

Следват телефонните обаждания на българския премиер Борисов до държавните глави на Сърбия, Черна гора, Полша, Украйна и Финландия, благодари и на Румъния и Молдова. Русия липсва. Защо ли?

Защото се почва изтърканият сценарий на размиване на руската роля в българското освобождение.

Вместо руска армия, водена от руски император, армията е интернационална (при президента Плевнелиев руснаците или не се споменаваха, или бяха накрая на дългия списък), нещо като битка на народите.

Някак се забравя, че войните се водят от държави, в нашия случай Русия срещу Турция.

Сърбия и Черна гора се включват накрая, след Плевен, когато е ясно кой ще победи – и целта им е разширяване на територии и независимост.

С Полша е деликатно, поляци има на страната на турците, както и в руската армия, впрочем има поляци православни, загинали за България. Няма я Полша обаче, нито Украйна, а Финландия е с автономен статут, но част от руската империя.

Руските полкове не са създавани на национален принцип, както и административното делене на империята е по губернии.

Болшевиките въвеждат националния принцип със съветските републики като част от “коренизацията” (създаване на местни националности с цел размиване на руското).

Болшевишкото отношение към Руско-турската освободителна война е крайно отрицателно, едни от първите паметници, които заличават са свързани с паметта за нея.

Следва зарята, на която в словото на президента Радев, за разлика от Шипка, се изброяват политкоректно: “руснаци, румънци, финландци, украинци, белоруси, поляци, литовци, сърби и черногорци”.

Впрочем тази традиция на размиването на руското е още от Тодор Живков и не без съветско съгласие.

Съветският страх от руския национализъм е свързан и с паметта за нашата руско-турска Освободителна война, защото създава неоспорим нравствен образ на империята.

А “царизмът” в съветската историография е негативен, разлика има само в нюансите на отрицателния прочит.

Характерна е фразата на Андропов: с интелигенцията ще се справим за един ден, нашият враг е руският национализъм.

На 4 март в “Александър Невски” в тържественото си слово след литургията патриарх Кирил заявява: “Тази победа носи и духовния смисъл на победата над земното зло и несправедливост.

Тя е дадена заради вярата на нашите народи: като награда за беззаветното мъжество на руските войници и в отговор на молитвите и страданията на безчислените български новомъченици, свети ходатаи за своето Отечество”.

Руски войници и български новомъченици. Няма изброяване на народности.

Впрочем и на стената на храма със златни букви е изписано: “Вечна слава на падналите за свободата на България руски воини”.

В надписа за туристи се изброяват някои народности.

Впрочем и ние говорим за българска армия, а не за българи, арменци, каракачани, власи, цигани, помаци и прочее, когато описваме военни победи.

Държавата е водеща. Руската държава срещу турската в най-кратката руско-турска война, в която руската армия побеждава турската.

Последва реакцията на огорчение на руския патриарх пред президента Радев.

Остър тон, гневен, с болка и разочарование, назидателен, личен, няма безразличие, няма и дипломация, има страст. Но думите му са верни.

Изречени пред президента, те са адресирани до целия ни политически елит (привет и от Путин).

Тонът на руския патриарх отключи стари обиди, чийто тон у нас далеч не му отстъпваше.

Поеха го и руските медии, първо жълтите, гонейки сензация, после официалните руски канали, а на шоуто на Соловьов се фиксираха всички руски неразбирания на България от всякакви политически лагери – милитаристично невежество, но с искрен потрес от изкривяването на паметта за войната.

Всъщност тонът на руския патриарх би бил на място пред папата, защото униати превземат православни храмове в Украйна по време и след “революцията на достойнството”, а Рим не пречи.

Но на срещата на летището в Хавана нямаше страсти…

Тонът пък на Путин на речта му пред федералното събрание беше много френдли, описвайки “Сармат”, “Кинжал”, “Армагедон”, интерактивно при това, фешън, обаче… тонът меден, а съдържанието?

Имаше известен синхрон между него и руския патриарх у нас – общото послание е: “достали!” [писна ни!].

Никой не обърна внимание на последните думи на руския патриарх, заснети на летището, в които президентът Радев се определя като: “интелигентен, православен, патриот на родината си”.

Това бяха финалните думи на патриарх Кирил. Но те не носят сензация.

Не са адресирани до целия български политически елит, а лично до президента Радев, а това трябва да се заглуши. И от руските либерални и казионни медии, и от българските обидени и възмутени журналисти и общественици – защо ли?

Защо обидата от тона измести смисъла на думите? Защото те са верни: не размивайте руското в българската свобода!

Никой не обърна внимание на Безсмъртната чета на 3 март – да, една шепа българи ентусиасти, но смисълът!

Представете си по покана на България да дойдат децата на руските воини, участвали във войната, заедно с нашите наследници на опълченците и с всички останали, които все наследници на незнайните ни новомъченици.

Безсмъртна чета – общ, руско-български безсмъртен полк.

Да, ще бъде като архаично сантиментална машина на времето от ХIХ век на фона на американските бази на българска земя, продънената ни граница с Турция, обезлюденото ни село и прочее преимущества на демокрацията. Но така се предава паметта, от ръка на ръка, поне на 3 март.

За останалите дни на годината паметта е в молитвата на Църквата, невидима за съвремието, но и неуловима от него.

Никой не обърна внимание и на почитането на паметта за Руско-турската освободителна война в Донецк.

Защото в непризнатите ДНР и ЛНР има признателни на общата ни памет руснаци, украинци, българи, новоруси, ако щете. Но за медиите с атлантически намордник те са терористи.

Историческата памет може да бъде системно заличавана, но може и да пробие като подземна вода на най-неочаквано място в най-неочакван момент.

Достатъчен е един човек, едно помнещо сърце, което бди, докато другите спят.

Обидата от тона на руския патриарх пред българския президент дава храна на русофобията, легитимира я, факт.

Да беше пред екс президента Плевнелиев, щеше да бъде посрещнат с фурор.

Но факт е и упоритото наследство от времената на Тодор Живков – размиването на руското, дали в крайна или в лека форма е според президента, но е последователно.

Интересни са нашите демократи, живковисти и болшевики по стил.

А може просто държавните власти да последват Църквата, която споменава “нашия освободител император Александър Николаевич и всички воини, паднали на бойното поле за вярата и освобождението на нашето Отечество”.

Русия, руският император и всички воини – всички, и руси, и осетинци, и чеченци, и поляци… всички знайни и незнайни, но е ясно кой води и благодарение на кого сме свободни.

Скандалът ще отмине, ще остане като извор на своеобразна руска църковна дипломация и в споровете на обществената, и на академическата мисъл, повече у нас и по-малко в Русия.

Няма да отмине друго: България дарява духовната свобода на Русия през Х век, Русия връща жеста, дарявайки ни политическата свобода на 3 март 1878 г.

Обща духовна и историческа съдба.

Над конюнктури и идеологии, над обиди и огорчения.

Без българското православие нямаше да има руско православие, без руската държава нямаше да я има третата българска държава.  


 

Доц. Дарина Григорова, Glasove.com

Няма коментари:

Публикуване на коментар