Бяха атакувани само три цели, които не е ясно доколко имат отношение към производството на химически оръжия, но е сигурно, че тяхното унищожаване не накърнява ни най- малко военния потенциал на Башар Асад. Сиреч, ударът няма да промени на пръв поглед нищо от случващото се в Сирия.
Освен ако режимът там не бъде обвинен в нова употреба на химически оръжия, да му бъде наденат окончателно образа на „рецидивист“, което ще позволи на Вашингтон, Лондон и Париж да убедят собствените си общества, че палиативните мерки са неефективни и трябва да се търси цялостно решение, което включва свалянето на Асад. Вариант, който е крайно рискован, имайки предвид укрепналата военна сила на режима и наличието на ирански и руски сили в района. Които дори и ако бъдат неутрализирани, това няма да избави Запада от други две изпитания: трайно ангажиране с още една конфликтна точка и посрещането на нов имигрантски поток към Европа.
Ако изключим подобен сценарий, смисълът в проведената операция трябва да бъде търсен във вътрешнополитическите напрежения, съществуващи в Америка, Англия и Франция, както и в опита на трите да възпрепятстват руските геополитически амбиции. И в този смисъл интервенцията достигна определени цели.
На първо време, тя отклони вниманието от вътрешните провали на Тръмп, Мей и Макрон. Вместо медиите да се занимават с въпроса дали първият е плащал на проститутки, дали втората въобще е наясно какво се случва с Брекзит, а третия е изправен пред значително обществено недоволство с предлаганите промени на пазара на труда, тримата влязоха в образа на борци срещу един азиатски деспот, използващ химически оръжия срещу собственото си население.
Да се артикулира образа на външния враг или опасност, за да се заздрави вътрешно едно управление, е трик, стар, колкото самата политика. Опасността днес е обаче от прага на неговото прилагане и мащаба на въздействието му. Ако едно управление се опитва да преодолява всяка криза чрез външна агресия, то превръща външната си политика в производна на един политически рефлекс. Което крие огромна опасност, защото по същество се зачерква дипломацията, а тя е все още най-важният инструмент на мира.
От друга страна, обществото не може безкрайно да бъде заблуждавано посредством един и същи похват. В него трябва да се влива или все по-нарастваща доза дезинформация, или външната агресия да добива все по- широк обхват. В този смисъл военната операция не изпълни своята роля. Тя нито убеди противниците си, че в Източна Гута е използвано химическо оръжие, нито задоволи поддържащите интервенцията от гледна точка на резултатите. Сякаш предназначението й бе да се превърне във водещата новина за деня и нищо повече. А и позволи на Путин да се измъкне от ситуацията. След като началникът на руския Генерален щаб, а след него и цяла плеяда от политици и общественици предричаха руски отговор на евентуална западна намеса в Сирия, нейната липса се оказа леко конфузна. И можеше да се направи извода, че както през 1999 г. Елцин наблюдаваше безпомощно бомбардировките над Югославия, същата роля изигра и Путин днес. Което щеше да е катастрофално резюме за управлението му, тръбящо наляво и надясно, че е възвърнало международния престиж на Русия. Но тъй като западният удар се оказа крайно ограничен, лесно руските медии наложиха тезата, че той е бил толкова незначителен, че не е заслужавал достоен отговор.
Но това, което накара сегашното изостряне на сирийската криза да добие характеристиките на детонатор за Трета световна война, освен търсещите сензацията медии, е усещането, че между Запада и Русия е натрупано гигантско напрежение, на което сякаш само войната може да се окаже отдушник. Има реално усещане, че всяка една форма на конфронтация между Запада и Руската федерация, пряка и дори косвена, съдържа потенциал да отключи неконтролируем процес, чийто финал да се окаже масираната размяна на ядрени удари.
За съжаление, днес ситуацията изглежда много по-опасна, отколкото в периода на Студената война. Тогава двете свръхсили имаха интерес да поддържат статуквото, защото то ги обезопасяваше до голяма степен. Днес Русия се чувства излъгана, ограбена и обградена, а Съединените щати имат усещането, че в момента ги лъжат и грабят. Което кара и двете страни да бъдат податливи на поемането на рискове, които доскоро биха били немислими.
Засега двете прилагат различни стратегии за омаломощаване на противника, като общото е ниската им ефективност. Западът не само не успя посредством икономическите санкции да създаде политически трудности за Кремъл, но напротив - консолидира властта на Путин. И в допълнение, макар и слабо, самата руска икономика навлезе във фаза на растеж. За миналата година тя отбеляза 1,8% ръст, но затова пък руския експорт нарасна с цели 25%.
Путин пък постоянно се опитва да наложи разбирането, че за Запада конфронтацията с Русия ще струва много скъпо и по-изгоден би било примирието. Разбира се, формулирано от самия него. И тъкмо когато се опита да удиви света с нови оръжия, които трябваше да вдигнат цената му в международен план, руският президент получи аферата „Скрипал“ и изгонването на безпрецедентен брой руси дипломати. От което може да се направи опасен извод: Америка и Европа не се впечатляват от презентацията на нови руски оръжия, но може би това ще се промени след тяхната употреба.
Тъй като усилията и на Запада, и на Москва се оказват напразни, а никоя от страните няма намерение да капитулира, единственото продължение може да бъде търсено само чрез повишаване на залога. Засега американците анонсират налагането на нови санкции, а изявленията на новия германски външен министър загатват, че и Европейският съюз скоро може да ги последва.
Руският отговор засега е трудно да се предугади, не само защото страната разполага със слаби икономически и политически лостове за влияние, но и защото в Кремъл не могат да предугадят коя от двете стратегии може да се окаже по-печеливша. Единият вариант предполага да се тръгне в открита конфронтация, която да се изрази в заплашителни демонстрации на военна мощ, ескалиране на напрежението в Украйна, напускане на форматите за ограничаване на различни видове въоръжения, кибератаки и др. Крайният вариант е инициирането на нова „Карибска криза“. Все пак Русия разполага с еквивалетна мощ на Запада само в областта на ракетно-ядрения потенциал. Това е полето, където тя може да се сражава на равни условия. Като тайно се надява, че именно защото Америка и Европа са много по-богати, затова и има повече какво да губят. Което може да ги накара да отстъпят. Но ако това се случи, то ще бъде само ако те са се изправили пред наистина екзистенциална заплаха.
Другият вариант предполага Русия да не предприема никакви агресивни действия, с което кара западните медии и истаблишмънт да работят на празни обороти. Те непрекъснато говорят за руската агресия, а гражданите им не я чувстват реално. Което води до определено изхабяване на елитите, а това може да доведе до тяхната подмяна. В Италия евроскептиците са вече политическо мнозинство, във Франция бе късмет, че протестният вот бе обран от евроатлантика Макрон, а в Германия „Алтернативата“ не просто вече е опозиционна партия, а опозицията. Всъщност днешната евроатлантическа солидарност на антируска основа може да изглежда внушителна, но тя е плаха и крехка. Проблемът за Путин е, че той може да я удари само в едната слаба точка. Или може да се опита да я сплаши, но това означава страната му да бъде възприета като заплаха и от гражданите на Запада, или трябва да подклажда вътрешната деструкция на евроатлантизма, чрез разрастване на национализма и популизма.
Докато упорстват в придържането си към досегашното си поведение, двете страни ще стават все по-големи заложници както на погрешните си политически ходове, така и на собствените си фобии.
И в един момент може да се окаже, че нещо дори много по-малко от сегашната криза ще ги подтикне да преминат към едно много по-радикално действие. Което може да се окаже наистина чудовищно.
Георги Георгиев, Glasove.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар