Помните ли първия път, когато ви оставиха сам в къщи?
И как се грижехте, когато се върнат родителите ви, да открият къщата в ред, за да спечелите доверието им (и малко джобни).
България току-що мина през първото си такова изпитание в новия си общ дом – Европейския съюз. Под грандиозното "председателство на Съвета на ЕС", се крие точно това – умението да се справиш с ежедневните задачи. Затова въпросът "беше ли успешно" е подвеждащ.
Българската администрация се оказа на достатъчна висота да придвижи папките по различните въпроси, да организира един форум на върха и десетки на по-ниско ниво и да играе ролята на медиатор. Там където не можеше, беше деликатно подпомогната. С други думи, София успя да измие чиниите и да ги подреди, без да ги счупи. Това е силен напредък за онези, които не вярват дори в базисните способности на българската администрация (а такива има и тук, и на доста места в Европа). Изследването на "Алфа Рисърч", представено тази седмица, показа, че дори българите – тези вечни критици – са повишили оценката си за готовността на администрацията. Ако през декември 2017 г. 47% са смятали, че сме подготвени и 21% – че не сме, през юни тази година първите са вече 60%, а вторите – едва 14%.
Българското правителство, което в началото беше доста дезориентирана за ролята си на председател, се адаптира – заряза генеричните слогани като "кохезия и конкурентоспособност" и се насочи към област, в която видя съществуваща ниша – Западните Балкани. Регионът така или иначе щеше да е във фокуса на ЕС и правителството умело се вмести в него, изтъквайки ги като свой. София и допринесе за напредъка на Скопие към ЕС. Договорът с Македония беше бързо подписан, без националистически истерии, което остави Гърция сама срещу бившата югославска република. Не е ясно с колко, но със сигурност тази стъпка помогна за по-бързото намиране на решение на спора с името. Това не се оказа достатъчно Македония да започне преговори за членство, но шансът така или иначе не беше много голям.
Въпросът е дали България доказа, че може да й се вярва. Никой не е очаквал страната да направи нещо разтърсващо като председател, още в началото тогавашният шеф на кабинета на председателя на ЕК Жан-Клод Юнкер беше казал "малкото е много". Но в опита си да легитимира себе си като европейски политик Бойко Борисов превърна това председателство в сърцевината на своето управление. Целта беше бюрократичният успех, който не се дължи само на София, да замени липсващата политика.
Този "връх" трябваше да замени липсата на каквито и да е други постижения. България така и не е подала кандидатура за членство в банковия съюз и чакалнята на еврозоната, а Борисов тези дни стана уклончив по въпроса за сроковете. Шенген също остана далечна мечта, въпреки че толкова много се бихме в гърдите как защитаваме външната граница, че ще ни остане синьо. Излизането от механизма за наблюдение на правосъдието и вътрешния ред също не беше постигнато.
По ирония на съдбата един от основните проблеми пред държавите от Западните Балкани е именно България. Нейният пример е това, което държи много силно затворена вратата. Страната няма как да се посочва като добър пример, защото просто не е. Никакво количество PR, председателство, измити плочки, китки или запълнени дупки няма да промени това. Големи парчета от механиката на държавността тук все още не работят – правосъдие, прокуратура, регулатори, разделение на властите.
За шест месеца няма как да се излъска това. Но този път показа, че администрацията може да се справи с относително комплексна задача като председателството. Тоест проблемът на България не е тя, въпреки че няма български политик, който да не се оправдава със "средния ешелон". Проблемът са политиците, които не могат да целеполагат и да се занимават със стратегически въпроси. Когато някой ги замени – в случая Брюксел, чийто дневен ред трябваше да управлява България като председател, чиновниците си се справиха.
Capital.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар