След месец на различни емоции по цял свят, за тъга или за облекчение, световното първенство по футбол в Русия приключи.
Както подобава – с триумф за новия шампион Франция, разочарование за останалите най-близо до титлата – Хърватия, Белгия и Англия.
И много радост и сълзи от всички останали участници и любители на футбола по цял свят. Това е ясно и не е нещо ново.
Какво обаче да кажат тези като мен, които никога не се увличали от лудостта 22 души да тичат след неголяма топка и с по-умелите или неумелите си опити да я вкарат в противниковата врата да предизвикват изблици на гордост или покруса в своята държава? Не ни остана нищо друго, освен да наблюдаваме отстрани и да търсим обяснение за връзката между футбол и политика в света.
Признавам, че за пръв път си позволих да се заглеждам в ставащото по футболните игрища в Русия. Не защото е в Русия, както биха помислили русофобите или русофилите, а защото световното първенство беше организирано във време, когато според повечето анализатори се води нова „студена война” между „цивилизования” Запад и „агресивна и недемократична” Русия. С други думи, отново както и през епохата на истинската Студена война (1947–1991) всичко, включително и спортът, е подчинено на този грандиозен конфликт.
Ще припомня, че при т.нар. втора студена война (80-те години) двете свръхдържави САЩ и Съветският съюз направиха опит да провалят олимпийското движение, бойкотирайки съответно ХХІІ олимпийски игри в Москва (19 юли–3 август 1980 г.) и ХХІІІ в Лос Анджелис (28 юли–12 август 1984 г.). САЩ и техните съюзници отказаха да участват през лятото на 1980 г. в олимпиадата в Москва заради съветското нахлуване в Афганистан през декември 1979 г., а СССР и неговите съюзници, между които тогава бяхме, извършиха огледално действие четири години по-късно.
Преди сегашното световно по футбол отново се чуха призиви за бойкот заради аферата „Скрипал”, но нищо подобно не се случи, ако не броим неприсъствието на британската министър-председателка Тереза Мей. Нейната демонстрация обаче остана незабелязана дори и от привържениците на младия и успешно представил се до полуфиналите британски тим. Не изпълниха подобните си закани нито шведският, нито френският лидер. Така че – бойкотът не се състоя. Остава въпросът дали това е добре за Запада и за демокрацията изобщо или зле, но за това след малко.
По-общият ми политически извод е, че първенството не потвърди наличието на нова „студена война” във формите ú от 80-те години. Нещо повече, световното по футбол дори съдейства за излизане от спиралата на ожесточаване в отношенията между Запада и Русия. Защото според всички – и от Изток, и от Запад, и отляво, и отдясно, то очовечи ужасяващият образ на Русия, който беше обрисуван през последните месеци и години от политиците и медиите на Запад като ксенофобска, криминална, насилническа нация, готова да унищожи всеки, посегнал на националното ú достойнство. Вместо озверели фенове по улиците на руските футболни градове там имаше песни, усмивки и всеобща радост не само при мачовете на „сборная”. И нямаше как това да бъдат организирани путинисти.
Общопризнатото образцово провеждане на световното също подобри образа на Русия. Разколебаха се дори онези, които и до днес предпочитат да я наричат „Горна Волта с ракети”. С други думи, вместо както беше през Студената война спортът да се впрегне в задълбочаването на новата „студена война”, поне засега той съумя да изпълни функцията, която са му отредили древните елини – да преодолява конфликти и да носи мир. Това при всички случаи е добре не само за Изтока или за Запада, а за целия свят.
Обаче съвсем не искам да кажа, че и на това първенство спортът беше отделен от политиката. Политика имаше достатъчно – и в проалбанските демонстрации на двамата косовари, граждани на Швейцария, и в проукраинските възгласи на хърватски футболисти, и най-вече в пристрастията и коментарите на политически, а не футболно обременените зрители. Но те по-скоро трябва да ни накарат да помислим за националните ценности в глобализиращата се Европа.
Какво да кажа накрая. Ами това, че макар никога да не съм била футболна запалянка, отборният характер на тази игра, обединяваща различни хора в общото желание за победа, ме спечели.
И ми даде надеждата, че не сме в „студена война” и не сме на път към гореща.
Проф. Искра Баева, 24may.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар