- Г-н Караджов, със “Сигнал” отбелязвате 40 години на сцена, българската група с най-голям стаж без прекъсване. Какво ви задържа толкова години?
- За една малка България това е невероятен рекорд и надали някой ще го надскочи. Задържа ни постоянството на публиката, любовта й. Късметът, който извадихме да напишем парчета, които живеят вече 40 години. Казвам късмет без да скромнича и да омаловажавам таланта, просто защото смятам, че всичко е дадено свише. Милиони километри са зад нас, хиляди часове в студиото. Вярваме в публиката, която така или иначе ни преследва, и вече поколения трансформирахме, нищо по-хубаво от това не може да се случи на един музикант.
- На 30-тата си годишнина отчетохте 6000 концерта. Това е убийствено темпо. С колко набъбна цифрата до днес?
- Над 7000. Убийствено е, да, но нас ни зарежда всяка една среща с хората. Ново и ново постъпление на любов и вяра. Има една химия между публика и „Сигнал“, която е недостижима за много наши колеги.
- Каква черта в характера трябва да притежава един музикант, за да издържи на това темпо?
- Когато си в група е много важно да можеш да правиш компромиси. Както в едно семейство - не става, ако всеки дърпа към себе си. Свидетели сме на уникални банди, които не можаха да се задържат във времето точно заради такова самолюбие и егоизъм, които са много лоши качества в човешкия характер като цяло.
- Това кога и как го разбрахте?
- От много малък съм на сцена, от 15-годишен, и не съм си представял, че ще мога да чествам тези 40 години със „Сигнал“ и преди това още 8 години със „Златни струни“. Фактически хората ми подсказаха, че хващайки се на това хоро, както и моята баба ми казваше: „Йордане, трябва да го играеш до край“. Като че ли, намирайки сподвижници в лицето на моите колеги нещата стигнаха до тук, до този щастлив край... или едно щастливо начало.
- С толкова хиляди концерти ли музикантът храни къща?
- Да, естествено. В нашата група не стои въпросът дали може да си изхраним семейството. Откакто се помним и четиримата се занимаваме единствено и само с музика и така си изкарваме прехраната, която, не искам да съм скромен, но е доста над средното ниво за българската действителност.
- А какво мислите за системата за отчисления за авторските права?
- Няма по-големи обирджии от Музикаутор! Аз съм в тотална война с тях. Не може една банда като „Сигнал“ да получава по 200 лв. на година на музикант, при наличие на хиляди пускания по радиото и телевизията. Живите изпълнения са основаната част от нашите приходи. Но от друга страна това е много добре, защото не сядаме да чакаме пари от права. Дори и да се плащаше добре, един музикант не е жив, ако не е активен.
- Т.е. реалността в България поддържа формата ви?
- Да, наистина е така. И изпитваме уникално удоволствие, глад за свирене. Пък и публиката знае, че излизайки пред нея „Сигнал“ никога няма да я излъжат. Ние сме тотално жива банда, нямаме никакви тарикатлъци, симбеци, плейбеци и всякакви -беци. С една акустична китара можем да направим концерт.
Никога не сме работили и със сетлисти за концертите си. Всичко е в моята глава, където вървя две песни напред, виждам хората в какво настроение са, ако нещо не върви, веднага казвам на групата песен, с която да ги вдигнем. Може би сме единствената група в света, която работи така. Може би, защото твърде много познавам публиката и съм някакъв вид психолог на тази тема.
- Никога не сте спирали дейност... освен един път принудително. Ще ни разкажете ли за този случай?
- Беше 10 февруари 1982 г., град Бургас, спортна зала „Младост“. При наличие на 800 места Дирекцията вкара 4000 човека. Ние самите едвам успяхме да си намерим пътя към сцената. Тъкмо беше излязъл нашия първи двоен албум „Каскадьори“, беше нашумял с „Да те жадувам“, „Лодка ли е любовта“. На третата песен влезе една група милиционери, извадиха палките и започнаха да бият децата. Едно момиче припадна пред мен и аз спрях концерта. Казах, че не сме свикнали да свирим и пеем под ударите на милиционерските палки. Намери се човек от властимащите, който преработи моите думи в „независимо от полицейските палки, ние сме дошли да пеем за вас“. Наказаха ни жестоко, изтриха ни от света, изтеглиха ни записи, забраниха да се продават албумите ни в магазините на Балкантон. Всичко свързано с групата „Сигнал“ беше погребано, но когато имаш истински хора до теб стискате юмруци и зъби и надживяхме и комунизъм, и всички тези идиотски неща, с които се сблъсквахме всеки ден. Мен ме заплашваше 20-годишна политически присъда за „бунт срещу властта“. Дали моите деца или самият аз съм имал късмет, но ми се размина в последния момент.
- Това амбицира ли ви?
- Може да се каже, защото през тази година влязохме в репетиционна и след това в студио, и записахме един от най-добрите си албуми „Сигнал 4“, а музиката ни вече имаше друг прочит. Получихме импулс и амбиция от това, че много неправдиво се отнесоха със свободата на музикантите. Когато излязохме на 1 декември в спортната зала във Видин, никога няма да забравя реакцията на публиката, че ни вижда отново на живо и затова, че са ни „пуснали на свобода“.
- Пеете само на български. Защо никога не се изкушихте да направите песни на английски, все пак сте пътували много и може би сте имали шанс за пробив?
- Ние се чувстваме тотални българи, тотални патриоти. Искам да дам обаче един пример. Когато през 1989 г. направихме „Сбогом“ , бяхме написали и английски текст, с който пеехме първоначално, но естествено нямаше кой знае какъв успех. Когато трябваше да издадем „Най-доброто от „Сигнал“ през 1994 г. намерихме един наш приятел, лека му пръст, той почина, който искаше да спонсорира албума, но постави едно условие – да пеем „Сбогом“ на български. Като че ли този човек ни накара отново да повярваме, че трябва да продължаваме да пеем на български. Оттогава не сме и пели „Сбогом“ на английски.
- Вашият първи албум е най-продаваният у нас с реализирани 320 000 копия. Какво мислите за днешния начин на онлайн слушане и разпространение на музика?
- Това е още един рекорд, който също няма изглед някой да успее да подобри. Всичко това може да звучи претенциозно но е точно така. Малко като приказката: „Умря циганката дето ни хвалеше и започнахме сами“. Рекордът може би е късмет, може би талант, може би внушението от нас към публиката. Наистина много ни обичат хората. Не намирам никакви плюсове в това модерно правене на музика пред компютъра, който е мъртва вещ. Няма ли човек, който да вземе инструмента и да принесе внушението, се ражда музика, предварително обречена на смърт. Колкото до слушането безплатно в интернет, пак ще разкажа една случка от скоро. Давах интервю и журналистът ме попита: „Знаете ли колко гледания има „Шушана“? - Има19 милиона. А „Да те жадувам“ има 2 милиона“. Аз отвърнах: „Значи ние сме победители!“ Защото в тази простащина, в която живеем, не се притеснявам от това определение за обществото ни, 2 млн души са слушали „Да те жадувам“, една много стойностна песен.
- През всички тези десетилетия, в които сте рок звезда, до вас стои една жена – съпругата ви Марияна. На фона на славата какво ви задържа заедно и още по-важното, какво задържа нея до вас, при всичките тези отсъствия?
- Голяма любов и привързаност. Тя беше на 15 г., аз на 18 г., когато се запознахме. И до ден днешен нещата между нас не са се променили. Имаме две деца и две внучки. Напук на разбиранията за „секс, наркотици и рокендрол“, не че не е имало интерес към мен от жените, но човек трябва да знае колко е сериозен към половинката си. Ако съм бил лековат музикант, който се надрусвал и не знаел къде е, а аз никога не съм ползвал каквото и да е – нито алкохол, нито наркотици, тя нямаше да повярва в моите качества. Тя е уникален човек и безкрайно я обичам. Вече 48 години сме заедно. Преди няколко години, на една наша годишнина, дъщеря ни Лора вика: „Абе татко, вие сте луди хора, толкова години заедно“, а аз и отвърнах: „Луди сме. Вие ли не сте луди, които не може да задържите 6 месеца един човек“. Може би времената са различни.
- Има ли нещо, което може да ви откаже от сцената?
- Марияна се шегува: „Ти на Лили Иванова ли се правиш?“ Не, но докато хората ни искат ще продължаваме. Аз съм вече на близо 67 години, една изключително млада рокендрол възраст. В момента имаме импулс и заряд. Само в България годините имат значение. Том Джоунс е на 80 – да спре ли?
- Пък и пенсионирането май не е вариант?
- Аз за себе си казвам: „Да не дава господ да дочакам пенсия“. Дори не съм подавал документи. И съм сигурен, че няма да е достойно това, което ще ми определят като сума. Не ме интересува пенсията, искам да съм на сцената и там да печеля парите си докато хората ме искат. Другото е пълна обида. Един Кирил Маричков взима 170 лв. За какво говорим.
- Какво готвите за феновете си в София, които ще дойдат да отбележат юбилея ви?
- На 29 септември в Южния парк от 18 часа. Ще имаме три подгряващи банди, наши приятели – „Хоризонт“, „Афект“ и „Елит“, с които дълги години живяхме в Щатите. С тях направихме концерта и в Пловдив. Входът е свободен, за да благодарим на публиката, която ни държи толкова години на сцена.
ВИЗИТКА
- Вокалистът на рок група „Сигнал“ Йордан Караджов е роден на 20 януари 1952 г. в София и завършва Техникума по художествени занаяти
- Преди да застане на лидерското място на групата свири с „Кенари“ и „Златни струни“
- Той е един основният композитор на песните на „Сигнал“, 14 от които са в класацията на БГ радио "500-те най-велики песни на България за всички времена"
- Първият двоен рок албум в историята на музиката в България e "Каскадьори" издаден през 1981 г.
- През 2018 г. „Сигнал“ отбелязва 40 години на сцена
Интервю на Иваничка Кючукова, "Монитор"
Няма коментари:
Публикуване на коментар