Есен

Есен

19 септември 2018 г.

Ако искаш мир

Si vis pacem, para bellum (*ако искаш мир, готви се за война) е древна сентенция, която днешните капути отрекоха и ни накараха да се срамуваме да говорим по темата.

Едно нещо става твое истински, когато пожертваш нещо за него. 


Дете на родител, който го е изоставил, вече не е негово дете, защото този родител не е жертвал нито секунда от времето си за него. Такъв е механизмът на „притежанието“, на усещането за свое, на любовта. Няма любов без жертва. Няма родина, без да посветим част от живота си безплатно на тази родина.

Срам ме беше да го кажа, но го казах. При това с пълно съзнание, в трезво състояние и без грам сантимент по „казармата“. Поводът да се сетя е, че от Съюза на сержантите и офицерите от запаса и резерва, някакви реликви, атавизми недоизмрели според гнусната соросоидна клика, сравниха днешното състояние на България с това през 1918, когато свършва Първата световна, териториите ни са орязани, а рестрикциите и глобите жестоки.

Тогава обаче е имало все още съпротивителни сили. Щом в Созопол на полуострова построяват „Рибарско училище“, което всъщност е тайно училище за моряци и морски офицери. Правят си своето, без да се съобразяват с „великите сили“. Логично е – губим войната, трябва да бъдем наказани. Загубихме и студената и всички ние днес с вас носим последствията от тази загуба на собствените си гърбове. Управляват ни победени хора. Немъже. Плужеци. Които обаче знаят да крадат. И наказанието е за нас, не за тях. Те са само еничари и бандити.

Организирали са си „България“ ООД и от време на време само сменят публичната фигура, представителния мениджър на търговското дружество. Чрез нещо като избори. Друго нямат право да сторят. Нямат право да построят отново Държавата. Да подредят наборна армия, човешко здравеопазване и умно образование. Това са прости неща. Но нарочно ни ги усложняват с разни схеми.

Когато видят, че ние, народът, не им вярваме на тъпотиите, почват да ни подмятат със старите думички „капитализъм“, „либерализъм“, „демокрация“. Плужеците нямат топки, за да построят като българите от 1918 едно „Рибарско училище“. Те са гола вода като личности. Те са нещастници, които дори не осъзнават този факт.

Крадливата клика трябва да бъде изкоренена. Няма кой да го стори днес. Надяваме се на бъдещето и на генофонда.

Поводът беше изявлението на онези останки от запаса и резерва. А причините са две. Първата е, че синът ми стана на 19, завърши училище и не отива поне за 6 месеца в казармата да се научи, че това нещо е негово и трябва да пожертва част от времето си за него. Не да „става мъж“. Не да го гонкат и тормозят. Само да се усети през нощта на поста в студа сам, с едно тежко желязо в ръце и да проумее, че както държи него, така държи страната си. Своята. Държи държавата си. Държавата е за държане и неин символ е оръжието в ръцете ни. Днес държим само айфони. С тях не можеш да отбраняваш нищо. С тях можеш да си купиш с един клик патриотична мелодия, която да ти звъни и да ти припомня колко си зле.

Втората причина е, че видях през изминалите три месеца цели 24 пъти как в капиталистическа Турция младите момчета правят точно това – грижат се съвестно за своето си. Имат си нещо. Пазят си го. Държат здраво държавата си.

Ние си нямаме нищо. Ние сме консумариат и електорат. Проста статистика.



Николай Фенерски, Lentata.com

Няма коментари:

Публикуване на коментар