Как ще ги стигнем… китайците?

Защо стана така, че тръгвайки по един и същи път, стигнахме на толкова различни места?
 
Популярният въпрос на Тодор Колев, популярният социалистически актьор, превърнал се за кратко в политик от СДС и дипломат в Канада в началото на прехода, разбира се, звучеше по друг начин: Как ще ги стигнем американците? 

Защото тогава именно американците изглеждаха нашата цел. Но и тогава настигането им изглеждаше нереалистично, а песента на Тодор Колев беше сатирична.

Днес обаче вече не гледаме с такава надежда отвъд океана, защото в много отношения вече ги настигнахме американците – много българи просто станаха американски граждани, други копират американския начин на живот, а всички гледаме почти само американски филми и телевизии, изцяло следващи американските образци, да не споменавам за политиката, социалното неравенство или неолиберализма.

А аз припомних популярния рефрен на Тодор Колев, защото наскоро пред мен изникна един подобен въпрос, но от съвсем различна посока. След десетдневно посещение в Китай – с лекции в Пекин и Сиян и конференция в Ченгду, бяхме принудени да си зададем въпроса как ще ги стигнем китайците. Той беше плод не само на онова, което видяхме в Пекин и в двата големи града (всеки от които може да побере повече от една България), а и по пътя, част от който беше с влак – най-добрият начин за пътуване в чужда държава.

За съжаление, моят кратък отговор на въпроса как ще стигнем китайците е: никак. Просто няма как да ги стигнем. И ще обясня защо мисля така.

Причината не е във видимото присъствие и господство на технологиите навсякъде в Китай, защото технологиите бързо се разпространяват из света. А в сравнението. През септември 1987 г. бяхме за седмица в Пекин, като отново пристигнахме с влак и то от Улан Батор, така че имахме възможност да видим не само столицата, а и китайската селска провинция. В Китай реформите на Дън Сяопин бяха започнали, но и българското преустройство също. Вече беше обявена Юлската концепция (1987), която днес бих определила като въвеждане отгоре на пазарна икономика, сиреч на капитализъм. И няма да скрия, че когато години по-късно четох документите от архива на ЦК на БКП, установих, че Юлската концепция до голяма степен е предизвикана от китайския опит, който Тодор Живков вижда с очите си при посещението си от 18 до 21 юни 1987 г. Проблемът с китайското влияние върху българските промени от втората половина на 80-те години е отделна интересна тема, затова тук ще я отмина.

Факт е обаче, че тогава, през есента на 1987 г., ние имахме самочувствието, а и бяхме възприемани в Пекин като представители на цивилизацията, към която те се стремяха.

Пекин поразяваше с панелните си блокове, в чиито стаи-кутийки живееха цели семейства, с морето велосипеди, изпълнили широките улици – за тях дори имаше регулировчици, с двойните магазини – лъскави за чужденци и обикновени за китайци, с двойния юан – конвертируем и за вътрешна употреба. Тогава Китай изглеждаше значително по-изостанал от нас. А такова признание чувахме  и от тях.

Три десетилетия по-късно обаче нашето усещане, а и техните думи и самочувствие ни показаха диаметрално различна картина. Ние, представителите на европейската цивилизация, членове на Европейския съюз, за който често се казва, че е най-доброто място за живот в света, се почувствахме като дошли от дълбоката провинция в големия град. Едва ли трябва да описвам пътищата, лъскавите западни и китайски коли, изтласкали велосипедите, внушителните постройки, технологичният достъп до всичко – те са характерни май за голяма част от бързо развиващата се Азия.

Това, на което искам да обърна внимание, е друго – сравнението. Как стана така, че тръгвайки преди 30 години към еднопосочни реформи – пазарна икономика, стигнахме до толкова различни места? Те да станат представители на цивилизацията, а ние да кретаме в страна с жалка инфраструктура, изпъстрена с грозни останки от някогашни промишлени предприятия и кооперативи, рушащи се обезлюдени села, видима бедност в градове и села, наред с демонстративно богатство?

Не съм от носталгиците, за които всичко при социализма е било прекрасно, а сега всичко е лошо. Напротив, през изминалите години България в много отношения се промени към по-добро. Но не говоря само за политическите свободи, плурализма и правото да пътуваш, а и като начин на живот, възможности за развитие, вярно – преди всичко за младите българи, но все пак.

Въпросът ми е защо нашите преобразования ни заведоха в периферията на развития свят, а техните ги направиха един от световните водачи? При положение, че до 80-те години и двете страни се развиваха по един и същи модел – държавния социализъм от съветски тип. Въпросът не е реторичен, аз имам доста отговори, някои очевидни, а други не толкова. 

Но днес ми се иска само да се замислим защо стана така, че тръгвайки по един и същи път, стигнахме на толкова различни места. И да видим дали не можем да променим пътя си към по-добро.

Проф. Искра Баева, 24may.bg