Надеждата беше, че скоро у нас ще има демокрация, която наистина ще даде властта в ръцете на знаещите и можещите и в която ще живеем богато и достойно, като „на Запад”.
Тогава твърде малко българи разбираха, че промяната няма как да стане бързо, защото и в обществото, и в икономиката съществува голяма инерция, която трудно ще се преодолее.
Няма да забравя и как през 1990 г. бяхме възмутени от тезата на Ралф Дарендорф, че първо трябва да преминем през „долината на сълзите”, както и прогнозата му, че за голямата промяна ще ни трябват поне пет години. Само че наистина влязохме в „долината на сълзите” още през есента на 1990 г., а немалка част от българите и до днес не са излезли от нея. Затова толкова много хора днес не вярват, че преходът е свършил. Голямото разминаване между очакванията от началото на прехода и днешните реалности е и продължава да бъде един от най-големите проблеми за днешната българска демокрация.
За да отговоря на въпроса в каква демокрация живеем днес, трябва накратко да проследя нейния път от началните й стъпки с Кръглата маса (началото на 1990 г.) до средата на 2018 г., когато България успешно приключи първото си председателство на Съвета на ЕС.
За тези 29 години преминахме през политически сътресения (1990–1991, 1996–1997, 2013–2014), довели до предсрочна смяна на управляващите: винаги левите бяха заменяни с десни, което показва и посоката на прехода. Бяхме първата европейска постсоциалистическа страна, в която свободните плуралистични избори бяха спечелени с абсолютно мнозинство от бившите комунисти, преименували се на социалисти (10–17 юни 1990 г.), с което оформихме балканската специфика на прехода.
Пак първи от страните в преход изработихме изцяло нова конституцията (12 юли 1991 г.), чиито демократични положения обаче трудно се реализираха във все още неготовото за демокрация общество. Движещата сила на прехода – десният Съюз на демократичите сили, преживя своите трудности, възход и триумф с първото правителство с пълен мандат (на Иван Костов от 1997 до 2001 г.), след което дойде залезът му. И днес многобройните наследници на СДС дори не са в парламента. Станахме и единствените републиканци (над 85% от населението), които си избраха бившия цар Симеон II за премиер (2001–2005). Такъв беше българският преход.
Докато преди почти десетилетие българите не повериха властта на един човек. Става дума за настоящия министър-председател Бойко Борисов, който трудно може да се вкара в традиционната партийна схема. Но от 2009 г. политическата система на демократична България е доминирана и олицетворявана от него. Явлението Бойко Борисов не е изключение в Източна Европа, а подобни фигури се появиха и в Западна Европа, а и отвъд океана. Така че той е по-скоро е емблематичен политик.
Бойко Борисов е от средно социалистическо семейство с майка учителка и баща милиционер, завършва школата на МВР в Симеоново като пожарникар, остава там като преподавател и дори защитава научна степен. Влиза в БКП, членство, на което очевидно държи, защото през 1990 г. предпочита да запази партийната си книжка, а да напусне МВР след неговото департизиране. Като много други служили на реда при социализма, които стават излишни при демокрацията, и той започва охранителна дейност. Охранителната му фирма „Ипон” (кръстена на термин от любимия му спорт – джудото) бързо просперира. Сам предлага да охранява първо сваления Тодор Живков, а после и завърналия се от изгнание в Мадрид Симеон Сакскобургготски – по-късно ще разправя, колко много неща е научил и от двамата. Именно Сакскобургготски през 2001 г. го вкарва в политиката, като го налага за главен секретар на МВР.
От този момент благодарение на природния си талант да говори разбираемо за обикновените българи, а и да използва медиите, Бойко Борисов стана една от най-популярните обществени фигури. Затова в изборите през 2005 г. оглавява две листи на партията на „Царя”, но отказва да влезе в парламента. Не само защото никога не е уважавал тази „говорилня”, а и защото предпочита да тръгне по самостоятелен път – печели изборите за кмет на София, а в началото на 2006 г. създава своя партия ГЕРБ (Граждани за европейско развитие на България). Както личи от името й, тя няма ясна политическа физиономия, а зависи от харизмата на лидера си. И с нея Бойко Борисов печели всички последвали парламентарни избори (2009, 2013, 2014, 2017 г.). При управлението си, започнало през 2009 г., той ориентира партията си надясно, вероятно и защото получава безрезервна подкрепа от Фондация „Конрад Аденауер”. В резултат ГЕРБ е приет в Европейската народна партия, въпреки недоволството на традиционната българска десница.
Какво промени доминацията на Бойко Борисов в българската демокрация?
Първо, той стабилизира политическия живот в България. Това не означава, че няма непрекъснати скандали, мащабна корупция или всеобща цензура, а че е създаден стабилен политически център, който направлява процесите и не допуска да се появи реална политическа или обществена алтернатива.
Как става това? Преди всичко благодарение на необикновено гъвкавите и разнопосочни политически послания на Бойко Борисов – той умее да бъде във всеки момент такъв, какъвто искат и очакват от него околните. Със силите за сигурност е бивш полицай, с хората от провинцията – човек от малък град (курортната крайстолична Банкя), с националистите – патриот, с десните – пострадал от комунистите (независимо, че е бил такъв), на носталгиците по социализма говори за Тодор Живков и т.н.
Второ, независимо че от влизането си в ЕС през 2007 г. България непрекъснато е сочена като страна с недобре функционираща съдебна система и висока корупция, трикратният премиер Бойко Борисов успя да се превърне в силно харесван от Брюксел политик.
Как? Благодарение на българската традиция да се приспособяваме към силните на деня, наречена „сателитен синдром”. Той обяснява голямата ни близост с Германия, но и със Съветския съюз в миналото, докато днес България се съобразява главно с Брюксел. Затова България изглежда като примерна страна-членка, особено в сравнение с непослушните от Вишеградската четворка. И това, независимо че страната ни се противопоставя на ратификацията на Истанбулската конвенция, че Бойко Борисов се опитва да разиграва картата Путин (възползвайки се от силното народно русофилство), както и Ердоган (както заради влиятелните български турци, така и заради страха от миграцията).
Както се вижда, през последните години всичко в България опира до Бойко Борисов. Така че, когато говорим за българската демокрация, то тя не може да бъде наречена по друг начин освен „фасадна”. Една фасада, зад която се крие един откровено авторитарен лидер като Бойко Борисов, който може да изтегли от парламента вече приети закони, да отменя вече спечелени обществени поръчки, да разваля сделки.
Единственото, което не понася и пред което отстъпва, са обществените протести, защото те нарушават патерналистичния му образ. Затова два пъти се отказва от властта, за да се върне после отново като победител.
Проф. Искра Баева, 24may.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар