- Г-жо Христова, няколко дни след големия ви концерт в НДК все още ли твърдите, че това е последното ви самостоятелно излизане на сцена?
- Абсолютно всички, които ми се обадиха, казаха: „Не може да бъде!“, „Защо? Ти пееш по-добре от преди!“ Но аз сама правя абсолютно всичко. Нямам постоянен оркестър или музикант до мен. Всяко нещо - от А до Я, трябва аз да го измисля. Този концерт беше доста мащабен. Имах други планове, но по различни причини се промениха след Нова година и си казах, че като се върна от Куба, ще мисля за концерта в София, защото няма да стане, както го мислех първоначално. Като се прибрах нямаше зала, заради европредседателството, трудно се намери и дата. Така или иначе доста късно стигнах до избистряне на концепцията. Драго Драганов и дъщеря ми много ми помогнаха. Отдавна мисля как да изпея тези пренебрегнати песни, въпреки че думата звучи лошо. Сблъсках се обаче с много трудности. Трудно събрах и музиканти, те са много заети, работят на по няколко места, за да живеят горе-долу сносно, а са толкова талантливи. Разбира се, че този малък пазар стеснява и трябва много повече усилия да положиш, за да достигнеш до някакъв добър резултат. Освен това залата е скъпа, техниката, осветлението – всичко вече струва доста много пари. Исках и да го снимам. Страшно много ме изстиска това нещо и бях много притеснена.
Чак през октомври, месец преди концерта, след първата репетиция горе-долу започнах да се успокоявам. Чак тогава се събрахме, защото почти до края на октомври Людмил (Стойнев - цигулка) беше с Операта в Япония. Направихме едва 4 дълги репетиции, където се родиха идеите, аранжиментите ги сменяхме в крачка, беше страшно приятно и трудоемко. Нямах такива спонсори като по-младите ми колеги. Написала съм страшно много писма, но много малко отвърнаха. На този проект, който струва над 70 000 лв., съм взела много малки дарения. Няма ги или аз не мога да достигна до тези меценати. През всички тези години съм се занимавала с всичко по правенето на концерти. Не че не може друг да го направи, но ще трябва всеки ден да досаждам да ми докладват, такава съм. Затова работих само с трима души – дъщеря ми, бог да я благослови, братовчед ми и Петьо Бакалов, режисьора, който ми е приятел. Ето защо не бих могла да продължа. Ако някой каже - „Ето ти 70 000“, може и да направя, може и да е по-различно, но да се наема отново сама да правя такова нещо – нямам сили вече!
- Т.е. нямате вече финансови сили?
- Все пак си давам сметка и за възрастта. Исках да съм в такава форма, в каквато трябва да бъда винаги. Сигурно ще ми отслабне паметта, ще започна да забравям текстове. Аз не бих могла да изляза и да си чета текста. Правя го само на запис и на репетиция. За мен е много недостойно да чета и да сричам на сцената. Не мога на сцената да правя нищо друго освен да пея и да си водя програмата. Да си призная, вече с токчета ми е много трудно, а искам да съм стройна в тези тоалети и да изглеждам добре. Но от известно време, 3 години вече станаха, ми откриха плаващи нишки в дясното коляно и от време на време ме боли и не мога да ходя с високи токове, само с леко вдигнати обувки. Вече имам 10-15 чифта маратонки. Това е любимата ми обувка. Просто искам да съм в абсолютна форма. На френски имаше една песен - “Трябва да знаеш кога да напуснеш масата“.
- Има ли нещо, което да ви разубеди от това решение?
- Няма да престана въобще да пея. Сега тръгвам по чужбина. На 28 ноември отивам в Русия, до края на годината ще ида в Турция да пея за българската общност. Догодина имам предложения за няколко европейски столици и есента на 2019-а ще имам доста изяви в Америка и Канада. Мога да ида и в Далечния изток. Една-две години ще се прощавам с публиката, като междувременно тук ще участвам в разни партита и други покани, но няма да е този два часа и повече самостоятелен концерт.
- Как планирате ежедневието си, след като се простите със сцената?
- Не мисля по въпроса, то само ще си подскаже. Така или иначе така ми мина на един дъх този концерт в НДК, че имам чувството, че още не се е състоял. Ще трябва да пиша моите мемоари. Второ, аз никога не съм се занимавала само с пеене в ежедневието си, имам толкова приятели. До май месец съм обещала да издам на дългосвиреща плоча концерта. Ако има меценат, който е готов да ми помогне финансово да направя едно национално турне, да изнеса този концерт във Варна и Бургас например…
- Имало ли е друг момент, в който сте искали да се откажете?
- Никога. Това, че съм решила да не правя повече самостоятелни рецитали, не означава, че повече няма да пея.
- Каква е равносметката ви за тези 55 години кариера?
- Човек се учи непрекъснато. Пея толкова години и все още не знам много неща за тази магия на сцената. Нямате представа колко съм щастлива от тази енергия, която беше в зала 1. Мои познати се обаждат и ми казват: „От два дни не съм си взимал лекарствата, защото ти лекуваш“, „Болеше ме глава, като дойдох, и след концерта ми мина“.
- Имало ли е в кариерата ви артист, с когото сте искали да работите, но не сте успяла?
- Орлин Горанов, толкова го обичам. Васил (Найденов) също го обичам, но с Орлин… ей, богу, за мен е безумно талантлив. За него и за Георги Христов страдам, че не направиха световна кариера. Те са изключителни таланти. Орлин е много по-многопластов. Васил Петров също можеше да направи страхотна кариера. Тембърът му е уникален, гласът, техниката, много голямо ниво. Жалко, че живеем тук и нашата малка страна я подминават световните имресарии.
- А коя е най-необичайно появилата се ваша песен?
- Може би песента на Чучо Валдес, която изпях - La tierra sera de todos. Той ми я написа 1973 г. и аз 1974 г. януари бях в Куба и я записах с Биг бенда за модерна музика в Хавана. Пристигайки тук, веднага заминахме в шведското шоу на Хачо Бояджиев в Стокхолм и там я изпях със сомбреро и пончо, защото тя има леко перуански оттенък. След това я записах отново тук и направихме още един аранжимент, след това още един… Т.е. тя има 4-5 различни живота. Последно я преаранжирахме за концерта в НДК – съкратена версия без щрайх и перуанския оттенък.
- Кой е най-трудният момент в кариерата ви?
- Чак много труден не е, но януари 1990 година имаше кратък момент, в който не можех да пея. Можех да говоря, но не и да пея. Имах проблеми с вокалното диригентство от висшата нервна система на гласа ми. Но за една седмица се оправи. Това беше от стрес от едно преживяване.
- Кога планирате да издадете мемоарите си?
- През 1995 г. обещах да ги напиша и вижте вече колко време лъжа. Мисля, че е крайно време. Иска ми се догодина лятото да съм готова.
- Пред вас седял ли е някога сериозно изборът да се реализирате извън България?
- Никога. Не знам защо. Може би защото не съм имала такива амбиции, както е нормално за всеки певец или спортист – да побеждава. Никога не съм искала да бъда номер едно. Като отида на фестивал, винаги много се подготвям, но никога не съм разочарована, ако не взема награда. Да, много съм щастлива да ме оценят, но не отивам за победа. Хубава е спортната злоба, но я нямам. Нямате представа аз как си пилея времето. Занимавам се с какво ли не, събирам се, когато трябва да направя нещо, правя го, и после пак - гледам си сериалчета, чета си книжки, играя карти, приятели имам много. Не бих могла да живея с огледалото пред мен, с моя образ в него и да вървя само напред в тази посока.
- На концерта казахте „Аз съм вярно куче“. Преди години останахте един от много малкото хора до основателя на „Златният Орфей“ Генко Генов и семейството му, когато го изправят пред съда. Какво ви донесе тази вярност?
- Много ценя това, което направи Генко. Той беше една от малкото образовани и ерудирани личности на времето си. Да устоиш и да направиш това и да ти повярват… Аз съм независима, естествена и държа на думата си. Когато съм приела един човек, мога да го защитавам и до война ако трябва да стигна. А той каквото направи за България и за нейния имидж… Толкова хора идваха тук и виждаха, че не е това, което са си представяли. Това е реклама - най-скъпото нещо. А него не го пускаха в чужбина да си направи операция на очите. Помогнах му да отиде. Тръгнахме заедно, аз имах ангажимент, той отиде в болницата. Връщаме се и той, като си дойде през януари, от летището го арестуваха. Побърках се. Заминах лятото на 1974 г. в Канада, той беше още следствен. Получих телеграма от баща ми, че съм призована за прокурорски свидетел и вместо да отида с цялата група в Щатите, аз се върнах тук на 6 септември, защото на 9-и беше изслушването. Никой друг от моите колеги, които бяха тук – нито Лили, нито Богдана, нито Емил, никой, с който работеше, не се явиха. Само аз, и си дойдох от Канада специално за това. Как мога да отида в Америка, като трябва да кажа това, което мисля, за един мой приятел? Не обвинявам никого. Било ги е страх. Ето например същото е с моето отношение към Куба, което изобщо не е политическо. Аз съм член на асоциацията за приятелство между двете страни. След промените всички се изпокриха като мишки и никой не смееше да каже една дума, че ходи в Куба. Аз съм единствената, която съм говорила през цялото време това, което мисля и че продължавам да ходя. Какво лошо има в това, че обичам един народ и една държава? Като заобичам нещо, никой не може да промени това. Значи съм смела!
ВИЗИТКА:
Родена е на 10 септември 1943 г. в София, завършила е Школата за естрадни певици в класа на Милчо Левиев
Концертната й дейност включва над 3500 концертни участия в над 40 страни на света
Най-известната българска певица в Куба
Изпяла едни от вечните български шлагери като „Песен моя, обич моя“, „Тежък характер“, „Изповед“, както и химна на ЦСКА „Сърца червени“
Братовчедка е на легендата на „Левски“ Георги Аспарухов – Гунди
На 19 ноември отбеляза 55 години на сцена с голям концерт в зала 1 на НДК, като неочаквано обяви, че това ще е последният й самостоятелен рецитал
Интервю на Иваничка Кючукова, "Монитор"
Няма коментари:
Публикуване на коментар