Поне такова беше основното послание на тогавашната пропаганда.
Това не беше просто война, това си беше варварство. Така навремето Едуард Шеварнадзе описа пред Дойче веле съветската интервенция в Афганистан, която се превръща в най-дългата война, водена някога от Съветския съюз.
Всичко започва в навечерието на Коледните празници през 1979 година. Части на Червената армия са изпратени в помощ на социалистическото правителство в Кабул. Москва се надява, че чрез военната интервенция ще успее да наложи правителство, което да следва заръките ѝ. Концепцията сработва, но само в афганистанската столица. В отдалечените райони на страната съпротивата бързо се разраства, а ислямските муджахидини започват война срещу "безбожния режим" в Кабул и чуждите окупатори.
Те получават подкрепа от САЩ и Саудитска Арабия. Пакистан се превръща в основна база на муджахидините и на ЦРУ. Сред хиляди доброволци в редиците на муджахидините Осама бин Ладен е просто име. Тогавашният лидер на СССР Леонид Брежнев отказва да преразгледа стратегията. Той настоява за военно решение на конфликта. Позицията на Кремъл не се променя и при неговите наследници.
При избора на Михаил Горбачов за генерален секретар на КПСС е ясно, че тогавашното общество на СССР не иска тази война. На Горбачов принадлежат думите, че „Афганистан е нашата кървяща рана".
Така се стига до 15 февруари 1989 г. Командващият съветския контингент генерал-лейтенант Борис Громов последен премина моста през река Амударя, гранична между СССР и Афганистан.
Голяма част от върналите се от войната "афганци" влязоха в подземните структури на организираната престъпност, други се сраснаха с наркосредите, а трети потънаха в мизерията.
Опитът на СССР и САЩ да „премерят сили на неутрална територия" доведе не само до рухването на социалистически блок, но и до непредвидими промени в ислямския свят и в радикалните терористични организации.
Няма коментари:
Публикуване на коментар