60 години от смъртта на Пеньо Пенев

Животът му е изтъкан от премеждия, разочарования и трудности...
 
На днешната дата, 27 април 1959 година, големият български поет Пеньо Пенев прекрачи в безсмъртието.

Пеньо Митев Пенев е български поет, наричан често „Поетът с ватенката“. Животът му е изтъкан от премеждия, разочарования и трудности. Негов кумир е Владимир Маяковски.
 
Роден е на 7 май 1930 г. в с. Добромирка, Севлиевско. Учи в гимназия в Севлиево. Участва в бригадирското движение в Димитровград, при строежа на язовир Росица, като става негов бард, пишейки едни от най-романтичните и възторжени стихове за „новия живот“, близки по звучене до най-добрите стихотворения на Никола Вапцаров. Работи като журналист във в. „Димитровградска правда“. По-късно е редактор във в. „Стършел“. За пръв път печата през 1947 г. Автор е на стихосбирките „Добро утро, хора!“ (1956 г.), единствената стихосбирка, която излиза приживе, „Ние от двадесетия век. Димитровград. Стихотворения“ (1959) и „Стихотворения“ (1961) (посмъртно).

След много житейски изпитания и тежка депресия Пеньо Пенев се самоубива в нощта на 26 срещу 27 април 1959 г. в хотелска стая №118 на хотел „Москва“ в Димитровград. В нарочно предсмъртно писмо до Началника на Окръжното управление на милицията в града Пенев снема отговорността за своята смърт от своите близки и познати. Въпреки това по-късно става ясно, че поетът е силно разочарован от реалността. 

Когато се наливаха основите

Ще догоряват залези и хора,
и спомени, и чувства, и мечти:
ще отцъфтят салкъмите на двора,
вечерник в клоните ще зашепти.

Живота своето от нас ще вземе
и весело ще пей като капчук,
когато за наследници след време
ще дойдат нашите потомци тук.

Сърцата си пак в песни ще разказват
и пак ще вият птичките гнезда,
и все така на майчината пазва
ще грее златна рожбица звезда.

Ще има пак синчец и теменуги
и погледът им син ще бъде пак -
но хората ще бъдат вече други
и друг - денят на бащиния праг.

Дали ще им разкаже с памет свежа
историята или ще мълчи
как избуяваше у нас надежда,
поливана от плачещи очи...

Как в път, омълнен с бойни урагани,
последна бомба сменяхме с кураж,
как после из кофражи радостта ни
израстваше етаж подир етаж...

Как двадесет и пет годишни бяхме,
а нашата коса се посребри,
как не за дребно щастийце вървяхме
по първата роса в зори...

Потомци, вий напразно ще се ровите,
докрай едва ли ще узнайте вий,
когато се наливаха основите -
какъв живот живяхме ний!

О, колко трудности за нас дойдоха!
Завидна беше нашата съдба!
Ний не живяхме дни, епоха -
борба живяхме ний, борба!