“Европа!”, “Европа!”, “Европа!”, викаха те, подскачайки на столовете си.
“Прогресистите” - за да я обожествяват, “популистите” - за да я демонизират. Но всъщност във всеки лагер Европа си остава неидентифициран политически обект.
Какво значи да бъдеш европеец през ХХI век?
Никой нямаше отговор.
Защото за коя Европа говорим?
За Европа на нациите или Европа на Еврокомисията?
За Европа като география или като голям пазар?
За мултикултурна Европа или Европа като историческа приемственост?
За Европа на Маастрихт и Брюксел или Европа на Данте, Сервантес, Гьоте, Юго, Достоевски и Пикасо?
Както пише Режис Дебре, Европа вече е заприличала на банкнота за “Монополи”: “без девиз”, “без лице” и “без място”; “съвкупност без земя и история… която заради желанието си да приеме всички идентичности, е загубила своята”.
И изведнъж сълзите на цяла Европа пред пожара в “Нотр Дам” ни напомниха, като нещо очевидно, кои сме ние: не потребители, обвързани чрез договори и подчинени на норми, а наследници на дълга цивилизация, която трябва да продължим.
Спонтанната емоция, поразила Париж, но също Рим, Лисабон, Мадрид, Лондон, Виена, Берлин, Амстердам, Варшава или Будапеща, показва, че независимо от произхода и убежденията ни, ние съзнателно или не сме пронизани от една и съща култура, която ни надхвърля и превъзхожда.
“Моята “Нотр Дам”, гласеше заглавието на португалски вестник. Пред горящото сърце на Париж християнските корени на Европа нямаха нужда да бъдат записани в някаква конституция, защото са толкова очевидни: тези, които вярват в Небето, както и онези, които не вярват, бяха съпричастни в една и съща тъга. Всички имаха чувството, че е откъсната част от тях самите.
От благоприличие, кампанията за европейските избори бе прекъсната във Франция, но Европа, сведена досега до абстракция, никога не е била по-осезаема. За първи път от доста време насам, тя се появи като плътска реалност. Но пред нашите очи се разкри нейната крехкост. Новият свят на айфоните и роботите се оказа безсилен пред най-обикновените пламъци. Когато рухна стрелата на Виоле-льо-Дюк, ние осъзнахме, че можем да загубим най-ценното, което имаме.
Дълго време европейците презираха това вековно наследство. Обсебени от завръщането на “най-мрачните часове” и пробуждането на националната гордост и чувствителност, те решиха, че трябва да ги заличат, за да се обединят по-добре. Нашите паметници? Дори не бяха достойни да присъстват на еврото. В най-добрия случай, стари камъни, запазени за туристите, декори за селфи, в най-лошия случай - досадни останки от минало, от което се срамуваме. Пътят на помирението, смятаха те, е този на “меката търговия”.
Европа пое риска да загуби душата си. Ако трябва да видим знак в тази трагедия, той е, че най-голямото й предизвикателство не е икономическо и социално. На първо място то е цивилизационно предизвикателство.
Скоро кампанията ще бъде подновена. Европейците ще продължат да се карат за договорите и търговските споразумения. Това е същността на една кампания.
Ще остане обаче една надвиснала тревога: че съкровищата на тяхната цивилизация ще се превърнат в пепел.
Александър Девекио, “Фигаро”, превод от френски: Галя Дачкова, Glasove.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар