Има два вида хора.
Едните обичат историите със щастлив край. Всъщност вярват, че всяка история заслужава да има такъв завършек, в който "заживели щастливо до края на дните си". Разбира се, след множество препятствия, драматични случки и спиращи дъха обрати.
Вероятно са романтици, оптимисти или просто хора, които се надяват, че "sun gonna rise in a mile, in a mile you'll be feelin fine". А може би са идиоти, които вярват, че съдбата си знае работата, ще изгрее късметлийската им звезда и Купидон ще застреля идеалния им спътник в живота.
Другата част от световното население се кефи на трилъри, ужаси, военни филми, ей такива кинематографски постижения, които представят живота какъвто е, че и още по-суров и страшен. Те мразят филми, в които героите отпрашват бегрижни към залеза.
Не подкрепят идеята, че накрая всичко се нарежда както е казала астроложката или че ще постигнат вътрешен мир, ако четат мотивационните цитати от "Фейсбук".
Може би са реалисти, дори песимисти, неведнъж попадали под ударите на живота. А вероятно са циници, защото не могат да повярват, че ако 5 пъти са ги прецакали, то не значи, че животът е винаги такъв, "няма се опраим" и я "съсипаха тая държава".
Чудя се обаче дали краят не е най-хубавото нещо, което може да ни се случи.
Последният учебен ден.
Последният работен ден.
Последният ден с вече не толкова любимия човек.
Последният ден от живота ти.
Вярно, че обикновено краят е тъжен. Но е толкова смислен. Краят е еманацията на нашите желания, резултатът от нашите усилия, смелата стъпка напред, с която загърбваме в миналото нещо задушаващо живота ни.
По този начин се освобождава място. В главата и в душата. Лошото с времето избледнява и изпъкват хубавите спомени. Краят дава нова перспектива. А сълзите отмиват праха на битието и ни помагат да виждаме по-ясно важните неща, да вземем по-правилните решения, да усетим по-истински кои сме и какво искаме.
Да - понякога е нужно време. Много време. Но краят е начало. А няма лошо начало... нали?
Няма коментари:
Публикуване на коментар