Лято

Лято

1 юли 2019 г.

Рефлексът на политическата цензура умира най-трудно

Хора, които не са чели учебниците по българска история за 10-и клас, ги осъждат, както Съюзът на писателите – Александър Солженицин през 1974 г.
 
Цензура – потискане и контрол върху словото, публичното общуване или други форми на човешката изява, тъй като се смятат за неприемливи, вредни, чувствителни, политически неправилни или неудобни.

Мине – не мине време, и малка група активисти се захващат с проблема за отминалата преди 30 години епоха. Тя вече е трайно останала в историята, но продължава да вълнува, тъй като времето на социализма или комунизма (както малко неадекватно е наричан от някои) е пряко свързано със състоянието на България днес. Въпросът е споровете за нея да не преминават от размяната на доводи към императивното налагане само на едно мнение с политически средства. Защото, когато това става, няма как да не си припомним за до болка познатата ни от миналото политическа цензура.

Спорът за оценката на социализма възникна още в началото на прехода. Тогава, през 90-те години, се роди демокрацията като алтернатива на системата, наричана живковизъм, реален социализъм, тоталитаризъм и т.н. Предимствата на демокрацията бяха толкова явни, че много от новите партии я включиха в имената си – Съюз на демократичните сили, Клубове за демокрация, Обединен демократичен център, Демократичен форум. А почти никой не искаше да е на страната на бившия режим, дори и БКП, която през април 1990 г. се преименува на БСП, изоставяйки комунизма като идеология и социализма като практика.
 

Ако нещата продължаваха да се развиват така, днес сигурно нямаше да ни се налага отново да спорим за близкото минало, защото хората щяха да гледат към бъдещето, като оставят социалистическото минало, както и предишните епохи от историята на България, повече на историците, отколкото на политиците, идеолозите и производните им.

Че нещата не се развиват така, пролича през 2014 г. при четвъртвековния юбилей на прехода. Тогава президентът Росен Плевнелиев организира честване „25 години свободна България“, за което бе проведена социологическа анкета за отношението на българите, по-специално на младите, към демократичното настояще и социалистическото минало. И изведнъж се оказа, че те са нарастващо критични към настоящето, а все по-често се обръщат „без гняв“ назад към близкото минало.

Явлението бе наречено носталгия, но тя не може да обясни позициите на 20-30-годишните българи. Моето обяснение и тогава, и сега е, че младежите не искат връщане на недемократичното минало, а по-голяма солидарност и социална справедливост в настоящето.

Вместо обаче да потърсят адекватното обяснение и да се постараят демокрацията в България да върне привлекателността си, управляващите реагираха първосигнално. Решиха да „излекуват“ българите от спомените за миналото, като го опишат в най-черни краски.

Хората, които днес искат цензура върху новите учебници по история, първо казаха, че в училище не се учи социализмът. Което не е вярно, защото още първите нови учебници от 1996 г. включиха не само социализма, а и началото на прехода. И той, социализмът, беше описан като репресивен и недемократичен.

Все пак трябва да припомня, че няма историческа епоха, която да е само добра или само лоша. Чистото осъждане, както и чистата възхвала нямат нищо общо с познанието, а по-скоро с религията, по-точно – с манихейството, което дели света на добро и зло, между които няма никаква връзка. Но този подход обслужва политическата цел да се наложи една истина за миналото, задължителна за всички. А всичко, което ѝ противоречи, трябва да се изтрие и унищожи. Същото, което правят комунистите с историята след 1944 г. – силово налагат своята истина като единствено възможната.
 

Днешният информационен повод е поредният опит на двама души – журналиста Христо Христов, посветил се на документите на Държавна сигурност, и историчката д-р Евелина Келбечева, изследователка на българската култура в годините на Първата световна война, да попречат на утвърждаването на новите учебници по българска история за Х клас.

Зад гърба им, по техните думи, стоят бившият зам.-председател на ГЕРБ Цветан Цветанов и евродепутатът от ГЕРБ Андрей Ковачев. Д-р Евелина Келбечева и доц. д-р Лъчезар Стоянов, изследовател на Коминтерна (1919-1943 г.), проконтролираха изработването на учебните програми, а сега изработените по тези програми нови учебници не харесват на Христов и Келбечева.

Защо? Според Христо Христов – защото не е в пълнота отразена „ролята и дейността на Държавна сигурност“, защото не е написано, че „политическото дълголетие“ на Живков се дължи „на прекия контрол, който има върху репресивния апарат“, защото не са конкретно отразени „трите фалита на управлението на БКП при Тодор Живков – 1960, 1976-1977 и 1987 г.“, защото „възродителният процес“ е „разгледан единствено в рамките на 1984 – 1989 г.“ и други подобни.

Както се вижда, тези забележки звучат сериозно и щяха да са основателни, ако бяха верни. Но не са. Повечето от тях ги има в учебниците, само че изразени с други думи. Ако обаче недоволните от учебниците искаха да представят своята гледна точка, защо не го направиха, като напишат свой учебник и се явят на конкурс с него. Вместо това те искат да наложат своята воля на другите автори. Как се нарича това, ако не цензура?

Как да оценим факта, че нито един от учебниците не отговаря на претенциите на Христо Христов и д-р Евелина Келбечева? Вероятно той показва, че истинските изследователи на периода, рецензентите, както и комисията на МОН по приемане на учебниците, не са съгласни с частните виждания на двама души, които може и да имат представа от периода, но едностранчиво, като са изследвали само една от неговите характеристики. При това положение по каква логика те налагат своето лично мнение на всички останали? Тя може да е само една – политическа, разчитайки на връзките си с управляващите да наложат своето виждане на професионалните историци. Това ако не е политическа цензура, не зная кое би било.

Все пак какво представляват учебниците? Те са мястото, където се срещат политиката с образованието и с академично познание. Само че не политиката като защита на частни интереси, а държавната политика, представяна от Министерството на образованието и науката. Ролята на учителите е не по-малко важна особено когато те възприемат професията си като призвание. Докато академичната общност е носител на изследователското познание, върху което се гради съдържанието на учебниците по история, приспособено към равнището на учениците от методистите. Както се вижда, място за вторична политическа цензура в този процес няма – политическата задача е заложена в програмите и проверена в приемателните комисии на МОН.

Това, което става днес – декларации на политически активисти, мобилизирането на обществени среди (възмутени граждани, разтревожени учители), е похват, който ние, изследвалите социализма, познаваме добре от онази епоха. Както пролича, и сега става дума за хора, които не са чели учебниците, но ги осъждат! На позабравилите мога да припомня, че нещо подобно става на 4 февруари 1974 г., когато българският писателски съюз одобрява Декларация срещу книгата на Александър Солженицин „Архипелагът ГУЛаг“, независимо че повечето присъстващи не са я чели. Няма и нужда да го правят, защото си „знаят“, че е вредна.



Проф. Искра Баева, сп. „Икономист“

Няма коментари:

Публикуване на коментар