Есен

Есен

6 октомври 2019 г.

Неолиберализмът е труп, след като се провали дори с къщата на Яворов

Без заглавия, шумно опело и тиради, страната ни също се прощава с икономическия неолиберализъм...
 
Делничните грижи са противно занимание. Улисани в тях, пропускаме големите новини. 

От година в България тече знатно погребение. Прощаваме се с неизменния ни спътник в последната 30-годишна история. Отива си икономическият неолиберализъм, чийто правила и рецепти предначертаха живота ни – от икономиката през институциите до въпроси като тежестта на ученическите раници.

Преди всичко трябва да се направи разяснение какво точно означава терминът. На медийно и фейсбук ниво в последните години неолиберализмът се установи като доктрина, подкрепящи бежанци, хомосексуалисти, етнически и други малцинства. Но това са само част от характеристиките на идеологията, засягаща човешките права.

По-важна е икономическата съставка на понятието – неолиберализмът е придатък на теорията за “абсолютна свобода”, родила свещената крава “икономика без държавна намеса”.

Частна собственост, пазар, свободни цени, нулеви правителствен контрол и интервенции, минимална администрация, ниски данъци, без бариери пред желанията на субектите - това са елементите на икономическия неолиберализъм. Сам построен върху ценността “без граници”, той навлиза в околни територии - настоява за абсолютна свобода в сфери като образование, здравеопазване, екология и т.н.

30 години тази идеология бе лозунг, който всестранно трябваше да следваме. Имаше възражения, но се възприемаха като ехо от тоталитаризма, към който комунисти и русофили ни тласкат.

Ако днес някъде по света живее туземно племе, и пришълец му покаже мобилен телефон, то няма да види в него едно от многото комуникационни средства.

Ще види божи атрибут.  Точно така през 1989 г. в изолираната и туземна България бе спуснат икономическият неолиберализъм. Политици, медии, университетски преподаватели и другите подразделения на елита го възприеха като свише безалтернативно добро.

А в действителност той е най-обикновен човешки продукт, притежаващ алтернативи и срок на годност.

Още малко пояснения. Родоначалник на съвременния икономически неолиберализъм е Фридрих Хайек. Опечален от австрийския опит през 30-те години на XX век, той стига до извода, че всяка държавна намеса води до диктатура. В случая – Австрия отива в лапите на Хитлер. Тезите на Хайек са контрапункт на Джон Мейнард Кейнс, който вижда държавната намеса като благотворна за капитализма. 


Хайек става  знаме за водещата западна икономическа мисъл след Втората световна война, което ще бъде забито върху трупа на социалистическия блок след Студената. Трябва да дойде икономическата криза от 2009 г., за да се прозре, че рецептите на  Хайек не само не са универсални, но и произхождат изначално от изкривяване на действителността – в родината му Австрия през 30-те няма нито данъчна, нито монетарна намеса.

Не несвободата, а свободата е приветствала Хитлер.

Историята е пълна с политкоректни заблуди.

Така или иначе победата на капиталистическия запад в края на миналия век стана повод икономическият неолиберализъм да бъде привнесен във вече бившия социалистически блок. Доктрината за “абсолютната свобода” помагаше на западните корпорации при завземането на източните територии. При бариери и протекционизъм щеше да им е по-трудно. Освен това, туземни общества като българското бяха ползвани като опитно поле за проверка на следствията. България, която бе най-верният сателит на СССР по-рано, прие безрезервно и слугински този “чужд опит”.

Захласването по “абсолютната пазарна свобода” се превърна в слепота за многото други доктрини, също характерни за капитализма.

Така или иначе след кризата през 2009 г. световната икономическа мисъл започна все по-често да показва недостатъците на Хайек. Светът се промени. а Тръмп и новият консерватизъм са едно от следствията. Макар у нас икономически дебат да не се водеше, промени се и България.

Точна това се случва през последната година като закъсняла рефлексия от западните тенденции.

Без заглавия, шумно опело и тиради, страната ни също се прощава с икономическия неолиберализъм.

Имаме поредица от събития. Хората ги забелязват, но не съзнават какво точно означават:

- След реституция през 90-те години, държавата в лицето на столичната община си връща собствеността върху къщата на Пейо Яворов. Обществото приема със спокойствие и надежда покупката, защото препредавана от едни частни ръце на други се е превърнала в руина. Нпо-та, фирми или “съобщества” не успяха да спасят символа. Може ли Столична община да бъде лош стопанин? Да, но един митинг под прозорците на Фъндъкова или неин наследник ще принудят местната власт да я превърне в бляскав музей. Може ли митинг да накара частника, който и да е той, да направи от къщата музей, тоест да развива благотворителност? Не.

- Демократична България е най-либералната от всички либерални политически сили. Кандидатът й за кмет в София Борислав Игнатов обещава в дни със замърсяване да не се допускат в градския център коли, регистрирани в други общини. Идеята се прилага в европейски градове. Но какво означава тя? Означава, че дори Игнатов и Демократична България удрят пирон в ковчега на икономическия неолиберализъм. Избирателност спрямо колите означава държавна или общинска намеса. Не да се движат свободно, а да бъдат ограничавани. Колкото налудничаво да звучи, хайекианската рецепта е друга: автомобилите се движат без проблем, въздухът става толкова мръсен, че населението почва да се изнася по селата – за да не се изнесат и те, останалите столичани сами слизат от колите, а чистотата се възстановява.

- Делегараните училищни бюджети, в пазарния вид, въведен от Даниел Вълчев през 2007 г., отдавна са история. Поредно правителство на ГЕРБ, заедно със синдикатите и образователните експерти, се мъчи да ги ликвидира. Без много шум, пак без опело, държавата си връща ролята и в тази сфера – подпомага училищните бюджетите в малки общини, погранични райони, регулира учителски заплати. И уседналост въвежда за първолаци и ясли, защото слободията не може да е повсеместна. “Сбъркахме, като пестяхме от учители”, каза на 15 септември министър Красимир Вълчев. Десетина крачки още в тази посока са нужни, за да се прозре, че многото учебни тетрадки и пособия в ученическите раници са плод на многото издателства, чийто интерес е в детските раници да има колкото се може повече купени от тях бумаги. Тоест, дължи се пак на икономическия нелиберализъм.

- Бизнесът иска да внася работна ръка, тоест държавата да улеснява установяването в България на чужди кадри. Желае го по една единствена причина – у нас няма кой да работи. А недостигът отново се дължи на икономическият неолиберализъм, даващ абсолютна свобода на индивида да завърши висше образование в София или Пловдив, а после да прилага знанията си в Париж или Ню Йорк. Българският данокоплатец финансира родното образование, което пък подпомага с кадри чужди икономики – такава е сегашната система. Кой друг печели? Печели глобализма. А кой има полза от глобализма – корпорация от Франкуфрт или фирма от Смолян? Ползата е за германската корпорация. Така излиза, че в глобализма нищо глобално няма, подпомага държавни икономики, но някои от тях – големите. Нормално е малките да се защитават. Не им се умира, видяха какви троянски коне им носи икономическият неолиберализъм.

- “Сегашният икономически модел не може повече да бъде двигател за развитие. Защото парата от прегряващата ни днешна икономика оглушително надува свирката на готовия да потегли към следваща гара локомотив. Защото категорично усещаме, че до голяма степен сме изразходили съществуващите икономически преимущества– дойде времето с подходящи политики и ресурси да открием нови предимства, които да увеличават потенциала за иновации и производителност на труда. Защото всяка държава има собствена съдба в икономическото си развитие. Време е България да вземе в ръце своята, а не да чака този процес да се случи от само себе си. Анализ на опита и на други държави показва, че публичната власт е отговорна да не стои безучастно отстрани, а да ускори тези процеси като: стимулира усилията за повишаване на добавената стойност на икономиката; подкрепи повишаването на технологичното ниво на всички индустриални сектори”. Това са думи на вицепремиера Томислав Дончев в програмна реч от началото на 2019 г. “Прегряла икономика”, публична власт, длъжна да се намеси”, “стимулиране на..” – и той пали свещ за неолиберализма.

Случващото се е ясно. Имаме труп. Изпращан е по християнски – за него се говори или добро, или нищо, тоест нищо. Но няма християнски мотив в мълчанието. Започне ли да се говори, ще бъде повдигнат въпрос за цената, която българският народ плати за грешките на трупа приживе.

След реституция през 90-те години, държавата в лицето на столичната община си връща собствеността върху къщата на Пейо Яворов. Нпо-та, фирми или “съобщества” не успяха да спасят символа. Може ли митинг да накара частника, който и да е той, да направи от къщата музей, тоест да развива благотворителност? Не.

 Искрен Вълчев, Glasove.com

Няма коментари:

Публикуване на коментар