- Проф. Пантев, какво се случи на 10-и ноември 1989 г. и как то беляза развитието на България през изминалите 30 години?
- Несъмнено, това бе един позорен крах на предишната система и началото на нов етап от развитието на българската държава. Тази промяна засяга всички сектори от нашия битов, политически и дори културен свят, независимо с какъв ефект се е простряла в живота на обикновените хора. Не можем да отречем позитивите на това събитие, но не можем също и да твърдим, че всичко тръгна според идеите и перспективите на този срив.
- Къде бяхте, когато чухте новината, че Тодор Живков подава оставка?
- Предполагам, че всеки възрастен или млад човек помни къде е бил по това време. Новината чух вечерта във Видин, където бях при майка си. Целият град бе в особена възбуда, усещайки, че нещо става. Още повече, че Петър Младенов беше родом от тук. Кой можеше да предвиди, че ще стане така?
- Настъпи ли всъщност „строителство“ на ново общество след 10-и ноември? Ако да, какво построихме?
- „Строителството” бе различно. Ако си бил пиколо, а после си собственик на хотел, ако си бил чейнджаджия, а после банкер – това е благодат. И всичко подобно. В началото, всеки се надяваше на нещо по-добро. Но после се появиха всякакви съмнения. Наподобяваше повече реставрация отколкото ново време. Но всички приветстваха тази промяна, без да са сигурни какво идва по-нататък. Просто се радваха, че една вече уморена и често нежелана система постепенно си отива. Но резултатът от тази промяна по-късно се възприе по различен начин. Разбрахме, че не идва „вечна обич, вечна правда на света”, а просто подновяване на управлението. Разбира се, че настъпиха позитивни промени, но те не се проявяваха с еднаква степен добро в живота на обикновения човек.
- Каква цена платиха осмелилите се да излязат на улицата и да настояват за демокрация? Останаха ли излъгани?
- Днес можем да твърдим, че между повечето от онези, които стояха на подиумите на митингите и тези, които възторжено ги аплодираха долу, ще легне познатата социална разлика, дори пропаст. Един основателен гняв бе постепенно инкасиран от водачите, докато разочарованието, бе изпитано по-сетне от подкрепящите ги, които слабо усетиха смисъла и духа на промените. В тази връзка можем да твърдим, че настъпи нарастващо огорчение. Защото и днес, ако говорим за някаква „носталгия” по бившите времена, тя не е искане за възвръщането на миналото, а разочарование, настъпило по-сетне след толкова надежди.
- Къде е мястото на малка България в революцията през 89-а? Спечелиха ли повече други страни от социалистическия блок (Полша, Румъния, Унгария, Чехия, Словакия)?
- Демокрацията не е лук, който расте навсякъде. У нас тя бе вградена още след Освобождението малко изкуствено и поради това рядко работеше като практика. Колко са годините на демокрация след възстановяването на България? Магическата 1989 г. бе и потвърждение, че всички политически промени у нас или поне повечето от тях, идват отвън. Това е формулата на Д. Благоев. Нашата революция пак дойде отвън като верижна реакция. Тя бе отначало продукт на „перестройката”. Но явно е, че жизненият стандарт като разлика между нас и тези страни стана по-голям, отколкото по времето на социализма. Това е потвърждение на идеята, че когато промените идват повече отвътре, отколкото от друго място, се отразява в резултатите.
- Като че ли у част от българите има носталгия по социалистическото време? Допускали ли сте, че ще станем свидетели и на това – 30 години след падането на режима?
- Това са странностите на част от провала и Прехода. Възможно ли е толкова време след падането на предишния режим да има много хора, които се сещат за преди? И въпросът не се свежда до това колко е струвало олиото тогава или за достъпните почивни станции, а за по-човечните взаимоотношения въпреки отхвърления режим. Драмата е, че повечето, които бяха обект на осъждане, днес са битово по-добре отколкото онези, които ги обвиняваха.
- Кои социалистически навици в държавното управление не са „умрели“ и до днес?
- Кажете ми поне един морален порок, който съществуваше при социализма, да не е възпроизведен днес. Появиха се и нови. Идеята, че който е беден, е глупав или мързелив, или и двете, днес има отблъскващо потвърждение. Едно зло не се побеждава с друго. Една тъмнина не се осветлява с нова.
- Демократично, но неравно ли стана българското общество? Или прикриваните преди неравенства вече просто са видими?
- Толкова видимо е това неравенство, че поражда не само угнетения, но и съмнение за бъдещо насилие. Едно е да гледаме по телевизията как се приготвя гъши дроб с боровинки, друго е пенсионерът, който нагъва кисело мляко. Ако видиш луксозните коли по нашите и други курорти, можеш да останеш с впечатлението, че тук е прекрасно. Но другото състояние рядко го виждаме публично.
- Живи ли са идеалите на СДС днес и постигна ли Съюзът целите си?
- Не са моя работа такива оценки. Ако целта е била „долу социализма!”, тя е постигната и без тях. Понякога получаваме впечатлението, че те са сринали Берлинската стена. В сравнение с тях истинските пострадали в Белене бяха доста по-малко кресливи, ако изобщо са били.
- Приключи ли Преходът за България след приемането ни в НАТО и ЕС?
- Имаше един комичен израз – „Който е забогатял, смята, че Преходът е свършил. Който още не е – смята, че Преход тепърва предстои“.
- Ако 20-годишният ви син или внук ви попита какво е Прехода, как бихте отговорили?
- Бих му обяснил, че у нас често става така. Русофили стават австрофили, първата работа на всеки бунтовник е да стане министър или посланик, първата инициатива на повечето ново правителство в Третото българско царство е да смени съдиите и пъдарите. А също и че всяко морално геройство – малко или голямо, престава да бъде такова, ако е щедро възнаградено с постове и позиции. В това е величието на патриотизъм, демокрация и геройство.
Проф. Андрей Пантев
Интервю на Даяна Дюлгерова, 24may.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар