Есен

Есен

10 ноември 2019 г.

Т@ш@ци

На десети ноември 1989-та бях в казармата. На пост. Цяло денонощие. От четири следобед, до четири следобед на другия ден. 


Пазех ракетите, на които можеше да се сложи ядрена глава. После тях ги нарязаха, а външният министър, който ги наряза, стана посланик в Турция.

10.11.89 година.
 

По средата на казармата, в поделение със специален режим. Нямаш право на фотоапарат. Нямаш право да слушаш радио. Имаш право на Българска Народна Телевизия, но само по график. Ако те хванат в поделението с фотоапарат или радио - отиваш в дисциплинарна рота. По-лошо от затвор. Дисцип се нарича. Много ни беше страх от дисципа.
 

Сега така е в Турция и Гърция. Същото е като в нашата армия тогава. У нас не е така.

Връщам се от смяна към два часа, четири часа преди радиото да съобщи за падането на Тодор Живков. Някой псува и крещи в караулното. Сигурно са му откраднали от добавката. Добавката беше сирене и конфитюр, и хляб, понякога и салам - даваха я плюс другата котлова храна. Защото си караул. Извънредно се натоварваш.

Редник Радуловски виждам. Голям, кокалест, красив и умен, и бърз - като уморен вол. Русоляв със славянски лобове над очите, такива Хитлер ги пращаше в лагер, щото са славяни.
 

Някой крещи, а някой подсвирва.

“Абе ти знаеш ли, бай Тошо е паднал...”
Не му обръщаш внимание. Как така ше падне бай Тошо. “Паднал е бе, в щаба знаят путките... путките винаги знаят...”

Путките бяха щабни войници, връзкари, с мама и татко големи клечки, путките винаги бяха на топло, занимаваха се с администрация и правене на кафе за офицерите. Откъде путките ще знаят, че е паднал Бай Тошо. Имало грама, шифрована. Да бе. Глупости.
 

“Грама” викаха на тайните военни телеграми. Всеки войник чака своята шифрограма - с нея един ден след година ще наредят нашето уволнение. Мечтана работа.

Това се нарича в армията “партенка”. Слух. Някой препира партенката, после пак я нахлузва на потните си крака. Партенките са по-добри от чорапите. Но първо трябва да пробваш да си обуеш обувките с партенка, а не с чорапи, за да разбереш, че партенката е по-добра от чорапите.

В случая партенката беше слух. Поделението спи, мърдат силуети в мъглата, не знае никой нищо. Бай Тошо бил паднал. Глупости.

Радуловски мълчи, пуши, хили се. “Бе ти кво чу бе... Бай Тошо бил паднал... Ташаци...” смее се Радуловски, а мисли за нещо друго.
 

Докато месеци беше дежурен по пожарна, той отглеждаше едни малки кученца. После някой взе кученцата, закла ги и всички ядохме кучешко. Само Радуловски не знаеше, че яде кученцето си, което отгледа грижливо. Но му дадоха да яде кучешко, заливаха се от смях, но тъпакът Радуловски не му пукаше за какво се смеят всички около огъня. Когато му казаха, че яде от месото на Мурджо, той млъкна, преглътна хапката, стана, изтупа се и бавно взе една голяма главня от огъня, на който беше сварено кучешкото месо. И със зверски вик се опита да удари някого покрай веселия огън. Размахваше главнята, хвърчаха искри, мучеше Радуловски, а ние се заливахме от смях и се разбягахме, дразнейки го. Радуловски беше бавен човек. Много бавен, трудно разбираше, мудно се движеше, добродушен глупак като един цял народ. Яде от собственото си куче. Беше весело.
 

Сега никой не яде от собственото си куче. А и няма кой да го сготви, кучешкото е жилаво, като вълче месо е, не се яде лесно.

Сега Радуловски вече не се сърди. Вика - “Ташак... бай Тошо бил паднал...”

Не се разбира дали Радуловски вярва, че бай Тошо е паднал. По-скоро интонацията на Радуловски издава присмех и съмнения.
Влиза някакъв командир, малка клечка. “Вий кво праите тука, ва...”

В Карловско не се казва “бе” като обръщение. Казва се “ва”.
 

“Къдя отиваш ва...” крещи малкият командир.

“Където си искам, крещи някой, бай Тошо е паднал и ше праа квото си искам, ще хоа къдят си искам... шси иба майката, ако искам... “ някой нещо е пил, дразни се с началството.
Нали е дребно началство, можеш да го дразниш без последствия.

“Ташак...” смее се Радуловски. “Ташаци...” коментират в караулното. Как ше падне бай Тошо, вие ненормални ли сте...

Малкия командир говори на фалцет, на нос и на фалцет. Вика “ко си мислите ва, и да падне и да ни падне Бай Тошо - вас пак ше ви праат на луди, никоги нема да ви остават да си праите квото си искате, щото ако ви остават да праите квото си искате - шси ибете майките, бомбета нещастни...”

“Бомбета” значи новобранци, зелени хора, хора за юркане и хора, които можеш да обиждаш. Но не много, щото бомбетата и те получават 60 патрона, когато отиват на пост. Никой не обижда и удря бомбето, когато отива на пост с 60 патрона в пълнителите. Има си ред и логика.

“Ма верно ли, бай Тошо бил паднал... “ влиза някой новодошъл, пита Радуловски, което е излишно, няма да стане разговор с Радуловски. Той само повтаря “ташаци” и търси огънче. Сега всички имат запалки, тогава имахме кибрит или взимаш огън от печката...

“Що печката е загаснала, бе уйове, ше ви побъркам, бомбета...” командирът дори не се кара. Чуди се дали това с партенката за Бай Тошо са ташаци или не са. Досега никой не си е правил такива ташаци.

След караула се прибирам в батареята. В спалното. Там имам едно скрито радио. Наоколо няма много командири, няма кой да те спипа. Малко радио със завързани с ластик за него батерии, български, произведени в Никопол. Сега няма такива батерии, в Никопол вече не произвеждат батерии.

В шест часа съм сам в спалното, като по чудо, щото в армията дори в кенефа не си сам. В армията кенефите нямат врати и хората докато серат си подават разни неща, я фас, я вестник.

По новините по моя транзистор със залепените за него батерии говорят официално и с високопарни думи, че бай Тошо бил паднал. Ташаци, ама тоя път наистина са големи ташаци.

Вечерта по нищо не се различава от друга вечер в армията. Вечеря под строй, всички нещо приказват, верно е паднал, и в другата батарея има едно скрито радио, и там са казали. Все едно две радиа могат да кажат нещо различно. По едното да кажат, че бай Тошо е паднал, по другото да кажат че не е паднал... Ташак.

Сега може това да стане. По едното радио да кажат това, а по другото да кажат друго, обратното да кажат. Пък след време да се окаже - трето нещо, че се е случило.

Вечерта на десети ноември 1989-та в армията не се случва нищо. Само през нощта в далечината от тренировъчната полоса някой крещи - “ташацииииии, шси прааа квото искам, ташаци нещастни, бомбетааааа...”

И незнайно защо псуваше след тия викове - от обида ли псуваше тоя пиян войник, от страх ли псуваше, от надежда ли, обаче псуваше на майка и на Бог - докъдето можеше да се чуе - чак до щаба, а и по нататък. После спря да крещи - или се умори или някой от дежурните офицери е тръгнал към него.

А редник Радуловски спеше, уморен от караула и от превъзбудения ми коментар как сега всичко ще се промени. Докато спи Радуловски все ти се струва, че говори на сън, но нищо не му се разбираше. Спи Радуловски и дебелите му устни гърголят нещо, фъфлят и трептят от спящия му дъх, бърбори нещо Радуловски насън, усмихва се и сякаш докато спи изфъфля за последно този ден думата “ташаци”.

Означава, че някой си прави шеги с нас, ама ние не сме вчерашни и няма да му се вържем.



Мартин Карбовски, Lentata.com

Няма коментари:

Публикуване на коментар