Времето беше наше, а това доведе до промяна на отношението му към нас, самите.
То постави нови условия пред хората на културата, пред българската култура. Държавата, като единствен продуцент и меценат на изкуството абдикира от задълженията си към националното творчество и изпълнителско изкуство. Тя решаваше проблемите на пазарната икономика, реституцията за определени хора и новите политики. Така, освободи територии, които се завзеха от пирати, мутри и апологети на хаоса и анархията. Привидното демократизиране на процесите в изкуството отприщи един дълго подтискан от цензурата и автоцензурата дух и освободи табутата. Новата интелигенция продължи да говори от името на народа и да му вменява какво той би искал да слуша, да гледа и да чете. От кумова срама, видяха бял свят произведения на талантливи творци - дисиденти, репресирани и принуждавани да мълчат, но техните шедьоври се стопиха в лавата на изригналия просташки вулкан, изкуствено поддържан в латентно състояние 45 години.
Не стигат!
Не достигнаха, за да принудят хората на културата да проведат културно своята революция. Те продължиха да скандират и да манифестират, само лозунгите бяха различни и в услуга на други доктрини. Така се произведоха явления като Ку Ку, Радка Пиратка, Шок, дискове с окрадена интелектуална собственост на всички нива, кредитни милионери, американизми в българският език, радио и телевизионни канали с неграмотни водещи и антинационална пропаганда, привнесени идеолози на демокрацията изостанали в епохата на студената война...
Обладан от чувството си за свобода българският политик, българският търговец, българският творец продаваше на всяка цена новите си завоевания - световни механизми, турски дрехи, балканска чалга.
А българският гражданин се научи, че за да отиде на концерт, не е нужно да си купи билет. На площада на всяка паланка му го поднасят без пари, само с цвят.
Читалищният салон е бинго зала, във фоайето на Театъра има ротативки, а обществените библиотеки, ги закриха. На тяхно място - казино или спортен магазин. Еротиката и порнографията заляха ежедневниците, кабелните телевизии, кориците на литературните издания, вестниците и списанията. Надпреварата бе стремглава.
Кой да изглежда по-свободен и по-демократичен.
Радиостанциите на новите медийни собственици разопаковаха цензурата и бълваха чужда музика за сметка на българската. Радиоводещите качиха уличния език пред микрофоните и започнаха да се държат фамилиарно, фалшиво приповдигнато и покровителствено към незнаещите. Защото те знаеха всичко. Превеждаха лошо от интернет, демонстрираха и натрапваха лош вкус.
Българската реч обедня, но се обогати с хаверски лафове, заглавия на песни на английски и пошли рекламни подстрекания какво слушателят да купи. Появиха се певци, които се хвалеха, че не могат, а и не е необходимо да четат ноти и тези им хвалби се извеждаха като заглавия на безумни интервюта в страниците за култура...
Да живее посредствеността!
Появи се Негово величество Плейбекът! Хиляди хора започнаха да приемат подмяната и лъжата, че са свидетели на изкуство, което тече във времето и им отдава неповторимостта и емоцията на изпълнение в мига. Певците, с диск подмишница триумфираха по малки и големи сцени, пускайки записи от Радиото на своите почитатели... и оставиха десетки свирещи музиканти в акомпаниращи групи и оркестри без хляб!
Чалгата възпя и героизира новоизлюпени субекти, които започнаха да налагат свой вкус, бит, веселба и арогантност облечена в анцуг, потник и маратонки и гарнирана с дебели ланци.
Литературата и киното не останаха незасегнати от темите, сюжетите и идолите на деня. Булевардно. Театралните сцени разголиха своите актриси уплашени от празните салони. Театралната критика определи някои от тях, като секс символи на българския театър!?
Появиха се нови телевизионни жанрове. Нов тип водещи - разкрепостени, самодоволни ментори, подкупни слуги и въжеиграчи с нервите на зрителя. Тенденциозна политическа сатира, томболи, кръстословици, конкурси за красота и други отвличащи вниманието на хората от реалните проблеми на обществото. Игри, предлагащи съмнителни печалби на играещите, от същинските играчи.
Към някои от тях се прибави като изразно средство и форма за манипулация Музиката. Нечистоплътните попълзновения на музиканти, деформиращи по най-уродлив начин музикалното изкуство в услуга на пропагандата, направиха от посредствени и корумпирани хора, телевизионни звезди. Те си държаха палеца само надолу и го размахваха безкрупулно пред очите на българите.
Подстрекавана и окуражавана бе генерационната ненавист, противопоставяха се поколенията. Традицията бе обявена за мухъл, новаторство стана подмяната. За фаворити на новото поколение, натрапени на принципа на повтаряемостта, се обявяваха съмнителни обекти и субекти на изкуството, които се класифицираха като модерни. На тях и досега им пречи класическата музика, класическата оперета, класическия балет, класическата драма, класическия джаз, класическия мюзикъл, класическия поп и рок, класиката въобще. Динозаврите...
Диалектът и жаргонът се превърнаха в официоз.
През всеки четири години, а и по-често, хората се лашкаха във вихър от избори, протести, възвеличавания и охулване. Мръзнеха в своите пламенни надежди...
Това време не бе бременно. То не роди почти нищо стойностно в изкуството, с което да се самоотбележи. Изключенията останаха изстрадани, неоценени, недостъпни, неразбрани, неудобни, непопуляризирани, некомерсиални. Окачествяваха ги като “старомодни” и “соц”.
Бе приет Закон за закрила на културата! Лицемерно.
Елиминирано бе най-можещото и съзряло поколение в българската култура. Натрупали житейски и професионален опит, овладели младежките си амбиции, образовани, компетентни и талантливи хора трябваше да понесат вината, че са се родили, израснали и работили в голяма част от живота си, в комунизъм. Знаещи и можещи, те щяха да попречат на ликвидаторите, обединили тълпа некадърници около знамената на новата си демокрация, да осъществят своя антикултурен план. За това - “няма човек, няма проблем!” Има само “подходящи” хора. Без позиция. Без философия. Без ум и разум... Едно от неприятните свойства на историята е, че се повтаря.
Разбира се, от същото това поколение, ренегатите останаха на позиции. За да провеждат новата медийна политика, в която Четвъртата власт бавно, но сигурно се превръщаше в подгласник на властта. Едни други ренегати, определяха кой ще бъде директор на Българското национално радио, Българската национална телевизия, Българската телеграфна агенция и кой не, с “демократичните” си протести за свобода на словото. Произлезли от най-мрачните дълбини на идеологическата диверсия над свободния дух на творците, те се превърнаха доброволно в маши и инструменти на сивите кардинали в постсоциалистическа България. И тръгнаха срещу всички, които не се вписваха в техните схеми.
Други се адаптираха.
Вместо портрет на Георги Димитров, над главите си в кабинетите, сложиха портрета на Васил Левски. За тях, това бе достатъчно. А един от демократичните министри на културата, в пристъп на свободолюбие, отказа препоръчителната квота в полза на българската музика в програмите на радиото и телевизията в България...
Изгубени в прехода, ние се опитвахме да задържим лавината.
Чувала съм упреци, че именно нашето поколение се е оттеглило в неспособността си да твори, да създава, да не допусне вакуума, че в природата празно пространство няма, че ние сме позволили на ерзаца да стане оригинал.
Това не е вярно! Ние бяхме поставени предварително в списъка на излишните. От същите тези, които после се оказаха в списъка на ченгетата и доносниците.
Всеки, който не е бил вербуван и не е искал да се продаде, щеше да устои и сега.
Това беше предрешено.
Даниела Кузманова, Lentata.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар