Вирусът създава нова Европа

Вирусът работи в полза на тази нова субективност на Европа, която ѝ беше необходима през всичките тези 30 г. след падането на Берлинската стена
 
Ще наричаме това „ситуация на вируса“, имайки предвид цялата съвкупност от социални проекции.

Налага се да припомним, че след Втората световна война пред Европа, първоначално като Европейска икономическа общност, а след това като Европейски съюз, стояха много задачи относно техническата унификация и други сложни въпроси, свързани с реформите и регулирането. Но нямаше много „екзистенциални“ кризи, т.е. кризи, изискващи всеобщо участие, защото в тях се откроява не само някакъв проблем, а те засягат самата основа на съществуването (екзистенциума) на общността. Всяка такава криза работи като 3D принтер и той всеки път „отпечатва“ Европа отново. Досега имаше четири такива кризи: Берлинската (1963 г.), разпадането на Източния блок ( 1989-1991 г. г.), икономическата криза (2008 г.) и кризата с бежанците (2017 г.).

Вече много ясно се вижда, че кризата с коронавируса е обратно симетрична на кризата с бежанците. Защо? Защото кризата с бежанците изискваше реакция на Евросъюза като цяло, и на всяко национално правителство, и на всяка общност. А тази реакция беше конфликтна. Тя не само, че разделяше Евросъюза, но и противопоставяше обществото във всяка отделна страна на Европа. Като цяло кризата с бежанците разфокусира съвместяването на понятията Европейски съюз и Европа. 

Сега се случи точно обратното. Тази обратна симетрия вече има пряко изражение. „Бежанците“ се струпаха не от външната страна на границите на ЕС, а обратно, блокирани се оказаха гражданите от източноевропейските страни в опита си да напуснат шенгенската зона.

Парадоксът се състои в това, че вирусът, разделяйки европейското пространство на карантинни граници и затваряйки всяка една от страните, предизвиква реконструкция на „пространството на общността“. И това общо пространство той конструира не така, както беше преди. На 14-15 март голямата част от европейските правителства взеха решение да следват общи норми за карантина. От този момент вирусът се превърна от обичайна сезонна инфекция в мощен политически субект. Като всеки политически субект, той без да се бави започва да диференцира, да маркира социални пространства, да поражда конспиративни интерпретации и да предизвиква гражданска мобилизация.

За конспиративното съзнание е важно "кой дръпна спусъка“, рептилите или Ротшилдите. За политическото съзнание е важно друго. Как ситуацията с вируса ще формира групата на победителите. Според мен вирусът призова на битка европейските милениали и поколението Z. На първо място, проверката е насочена към тях.

Тези „свежи“ ненаплашени поколения, прекарали 30 благополучни години в Европа, сега са призовани на ринга.

Те са длъжни да поемат отговорността за колективните решения в политическата сфера, длъжни са и да се погрижат за старите хора, както на гражданско, така и на лично ниво. Иначе казано, милениалите Макрон и Курц трябва излязат от зоната на епидемията, получавайки исторически бонуси. Не за това, че са победили вируса, той и сам ще си иде. А защото го признаха за политически субект и обявиха мобилизация срещу него.

Тук има и друг аспект. Ситуацията с вируса представлява маркер, очертаващ тази зона, където бързо и отново от персоналния common sense (здрав разум, бел. пр.) се формира обществения разум. Решенията на властта може да бъдат оспорвани, но трябва да бъдат съблюдавани. И хората си сложиха предпазни маски. Въпреки че едни чувстват „вкуса на вируса в устата си“ и изпадат в паника, а други точно обратното, правят се на смелчаци и проклинат правителството и неговите мерки, вижда се, че в европейските общества има „пълнолетни“, по смисъла на Кант за ядрото.

Вирусът формира в европейските общества по-силен консенсус, отколкото всяка програма за реформи или каквато и да било друга кризисна програма. При това, тук има един много тънък момент. Ако това беше сибирска язва или чума, или друга реална катастрофална зараза, ситуацията щеше да бъде друга. Тя не би формирала нищо друго освен паника, ужас и дискурс за „спасение на всяка цена“. А ситуацията с вируса е тренировъчна. И поради това тя в доста по-мек режим проверява европейската общност. Тя не създава ужас, а този персонален common sense, който поражда обществена солидарност. Наистина тук възниква проблемът с естеството на тази солидарност. Все пак това е вирус, а не война. Солидарността тук се гради около „тялото“. Заплахата от епидемията сама по себе си е „дополитическа“. Тя касае всеки като „физическо тяло“. Тя е проста. Вирусът не съблюдава йерархията. „Танцът на смъртта“ обхваща всички съсловия на средновековна Европа по време на чумната епидемия. И тук веднага се сещаме за Фуко. Да, вирусът е извънредно важен за формиране на „грижата за себе си“, да миеш ръцете си и да не пипаш лицето си с ръце. Той преначертава отново границите на санитарните норми на ежедневието, влияе на персоналната дисциплина, но освен това, на другия край на грижата за себе си, се очертава биополитиката.

Вирусът връчва в ръцете на управляващите важен инструмент на невидимата власт, т.е. управлението на масите извън всякакви идеи, само за сметка на „тялото“. Държавата предлага на гражданина съвместно управление на неговото тяло. Тоталитарните режими с техните „политики на тялото“ вече са добре изучени от последователите на Фуко. Известният руски философ Олег Аронсон в своята последна книга събра в раздела „Заразяване“ три интересни статии за „социалното заразяване“ и сред тях главната е „Епидемиология на политическото“. Изходната мисъл на Аронсон е разбираема. Тя се заключава в следното: инерцията да се възприема политиката през призмата на рационалността, чрез субектността и способността на политическите актьори към рефлексия, опира в това, че пред нас постоянно възникват политически феномени, които по своята същност са социалния вирус на формата на заразяване.

Жорж Батай и Рене Жирар анализираха фашизма именно от тази гледна точка, че масите не се ръководят от логика, а от желания. Желанието се движи по-ниско от радара на рационалното, то обхваща човека, както вирусът го заразява. То е опасно. Аронсон пише: „Можем да констатираме, че такива понятия, като „съпричастност“, „солидарност“ и „братство“, върху които до голяма степен се е изграждал хуманистичният възглед за света и които са били част от демократичното разбиране за развитието на обществото и негова морална основа, в момент на политическа мобилизация получават съвършено друг смисъл. Това става така, защото бидейки принципно неполитически понятия, чрез които не се изразяват социални отношения, те хомогенизират политиката“. Аронсон мисли, че „религията е престанала да бъде пространство на страхове и натрапчиви идеи. Нейното място е заела политиката, която създава тези халюцинации от образи, без които не може да съществува масовото общество“. Статията му завършва с призива: „ Не политизирайте солидарността“.

Но позициите не са единни. Славой Жижек например, тъй като е левичар, в една своя статия вижда във вируса перспектива за нова глобална солидарност. Той се позовава на известния марксистки теоретик Джеймисън, който от много години анализира холивудските филми за заплахи от глобални епидемии, виждайки в тях някаква надежда за такива форми на солидарност, които могат да извадят света от глобалния капитализъм. Либертарианците пък виждат в мерките срещу коронавируса опасност от нова „тотална власт на държавата“. Но по-скоро нито надеждите на левите, нито опасенията на десните ще се оправдаят. А, какво ще се случи?

По един или друг начин, вирусът създава нова Европа.

Това е първото голямо събитие след падането на Берлинската стена. И от гледна точка на единството на Европа, то е много по-значимо, отколкото неудачния опит през 2004 г. за европейска конституция. Вирусът породи извънредно положение, в което протича незабавна проверка на всичко, като например способността за затваряне на границите, което всъщност е и първото такова мащабно потвърждение за наличието на граници в ЕС. Готовност за трансевропейски действия на всички институции, а не само на разузнаването, както беше по повод на ислямската заплаха след 11 септември 2001 г. Той изисква демонстрация на дисциплинирано и солидарно европейско ядро на всички национални общности, при това надпартийните различия, пренебрегвайки идеологиите. За борба с вируса е необходима европейска армия, в този вариант, който предлага Макрон, нова полиция и нов граничен контрол.

Вирусът даде живот на тази стратификация в обществото, която обикновено поражда извънредното положение. За разлика от такива заплахи в Европа, като радикалният ислям или хибридната война, в които е вплетена постмодерната двойственост, вирусът е значително по прям и първичен. Като всички природни катастрофи, той изважда на повърхността тези сили, които са чужди на постмодернизма. Вирусът работи в полза на тази нова субективност на Европа, която ѝ беше необходима през всичките тези 30 г. след падането на Берлинската стена.   

Александър Морозов, colta.ru, превод: Никола Стефанов, Glasove.com