Пролет

Пролет

11 май 2020 г.

Елен Карер д’Анкос: Време е да помислим за Европа, която обхваща и Русия

"Европа отряза част от себе си, тя е непълна: това е една политическа, икономическа Европа, на която липсва най-важното - цивилизацията, наследена от Атина и Рим, и изключителния културен кипеж от ХVI до ХХ век."

Френският историк Елен Карер д’Анкос е родена на 6 юли 1929 г. в Париж. 

Тя е дъщеря на грузинеца Георгий Зурабишвили, чието семейство емигрира във Франция след революцията в Русия. Майка ѝ Натали фон Пелкен е от германско-руски произход. Елен Карер д’Анкос е член на Френската академия от 1990 г. От 1994 до 1999 г. тя е евродепутат. През 1999 г. е избрана за пожизнен секретар на Академията и така става първата жена на този пост.

- Какво мислите като историк за този особен период, през който преминаваме?

- Установявам, че при сблъсъка с голяма колективна трагедия, затъваме в страх и объркване и това е естествено, но също, че гледаме на тази трагедия като на безпрецедентно събитие, което не би могло, не е трябвало да се случва в света такъв, какъвто ние го разбираме, и затова сме особено обезоръжени пред него поради интелектуални и морални причини. На първо място, ние преживяваме и разглеждаме тази трагедия в нейната непосредственост, без да я поместваме в дългата продължителност на човешката история. Живеем в настоящето, не познаваме историята и следователно вече не знаем, че историята е трагична. По някакъв начин възприехме разсъжденията на Франсис Фукуяма, смятаме, че историята е приключила, че времето на нещастията е приключило, че е отстъпило място на настояще, което всеки владее и което отразява неговата воля и стремеж към щастие. Но историята ни застигна и ни учи, че пандемиите и трагедиите никога не са пощадявали хората и трябва да съпоставим тази, която преживяваме, с други пандемии, за да я разберем и осмислим.

Два примера: голяма черна чума, обхванала света между 1348 и 1350 г., е убила една трета от европейското население, пише средновековният летописец Фроасар. Колко тежат в сравнение с това 10 000, 20 000, 30 000 “смъртни случаи”, изброявани всекидневно от генералния директор на здравеопазването. Миналия век, между 1918 и 1920 г. след ужасно смъртоносна световна война, испанският грип убива най-малко 50 млн. души. И в края на всяка трагедия хората започват отначало и се учат отново да живеят, възстановяват своя свят с увереност.

- Говорите за морална нищета, какво точно имате предвид?

- Изгубихме усета за смъртта или по-скоро се отърсихме от смъртта. Много хора препрочитат Пруст в този момент, би трябвало да прочетат и Филип Ариес и двете му книги “Есета за смъртта на Запад” (Essais sur la mort en Occident ) и “Човекът пред смъртта” (L’Homme devant la mort), публикувани през 1974 и 1977 г. В тях той констатира, че западните общества вече не толерират смъртта, докато преди това са я били “опитомили”, интегрирайки я към живота. Мъртвите оставаха смесени с живите. Хората умираха у дома, заобиколени от близките си. Гробищата бяха насред селата и градовете. Знаехме, че смъртта беше завършекът на нашата съдба. В модерния свят не умират, “тръгват си”, “изчезват”. Самата дума смърт (mort) изчезна в полза на кончина (décès), която заменя плътската реалност с административен протокол.

- Откъдето и ужасът, който ни обзема пред тези многобройни невидими смъртни случаи, особено в старческите домове?

- Хората, затворени в старческите домове, в периферията на обществото, умиращи в самота, припомнят онова, което Филип Ариес наричаше диво състояние или подивяване на смъртта. Смъртта отново е тук и тази поява ни скандализира и ужасява. Изтъкват особената заплаха, която пандемията представлява за възрастните хора. Това е вярно и всеки живот е ценен, но трябва ли да забравяме, че това е естественият ред? Колкото по-възрастни ставаме, толкова повече вървим към смъртта; така че от само себе си е ясно, че възрастта води до повишена уязвимост, която е част от нашата съдба. Смъртта на дете е скандал, смъртта на човек на определена възраст се подчинява на природния закон, дори и напредъкът на медицината и условията на живот да са довели до удължаване на продължителността на живота.

- Изправени пред тази световна криза, нищетата е видима и на международно ниво. Европа присъства много слабо там…

- Европа беше и е прекрасен проект, съкровище, но съкровище, което малтретирахме и оставихме да се отклони в кавги и частни интереси. Европа стана жертва на прекалени опростявания: противопоставиха Европа на нациите на наднационална Европа, която ще надхвърли и премахне нациите. Освен това, тъй като Студената война започна малко след раждането на Европа, зараждащата се Европа също се раздели и идеологическото разделение продължи да съществува на европейския континент, въпреки края на комунизма.

Така от 1990 г. насам Европа отряза част от себе си, тя е непълна: това е една политическа, икономическа Европа, на която липсва най-важното - цивилизацията, наследена от Атина и Рим, цивилизацията на християнска Европа, с нейните бели дробове, римското християнство и византийското християнство, и изключителния културен кипеж от ХVI до ХХ век. Дойде моментът да преосмислим Европа, основана на цивилизацията, която се простира на целия континент, обхващайки Русия.

- Говорите за необходимостта да се интегрира Русия към Европа, но тя също е засегната силно от пандемията. Какво е положението в страната, която толкова добре познавате?

- Руснаците са объркани като нас. В Москва те са под карантина, друг термин за ограничаване. Информациите, разбира се, са неточни, това се дължи на първо място на необятността на страната, която е още по-голяма от Китай, и на нейната разнородност. Освен това здравната система беше опустошена през последните тридесет години на СССР. Казват, че Чернобил е “довършил” съветската власт, защото лъжата, на която почиваше, стана толкова очевидна. Днес цари по-скоро неведението.

Но руснаците се различават от нас по две неща. Те имат силен усет за история, може би защото през ХХ век тяхната история беше толкова трагична и запазиха съзнанието си за смъртта. Цялата руска литература свидетелства за това. Православното християнство поставя в сърцето на вярата възкресението, следователно смъртта. В Русия смъртта е видима, макар и като начин на погребение. Ковчегът остава отворен до последната минута, мъртвецът присъства за последно сбогом. Съветската власт искаше да забрани вярата и обредите, но днес ги откриваме навсякъде.

- Тази криза показа и тежестта на Китай в днешния свят…

- В действителност не обърнахме внимание на китайското развитие. Китай има много голяма цивилизация, която отскоро се проявява в грандиозен проект. “Когато Китай се пробуди”, бе написал Ален Пейрефит. Това пробуждане е проектът за “новите пътища на коприната”, изключителен експанзионистичен проект по пътя на икономиката, осъществен от авторитарна политическа система. Европа, която също е много голяма цивилизация, трябва да се поучи от китайското предизвикателство.

- Някои все повече изобличават крайностите на глобализацията, които тази криза разкрива и от които се възползва именно Китай. Какво мислите?

- Тази пандемия поставя под въпрос две ярки черти на нашия свят. Непосредственото, което е нашият хоризонт, и може би лишената от смисъл глобализация. Китай, със своя проект за “новите пътища на коприната”, знае в каква посока иска да поеме. Това не се отнася за нас. Валери казваше, че цивилизациите са смъртни. Ние сме наследници на много велика цивилизация, няма да я оставим да умре, но трябва да разсъждаваме във времето: каква е европейската цивилизация, каква цивилизация искаме ние?

- Какво роля може да изиграе Френската академия в това размишление?

- Институции като Академията са преминали през времето, през вековете; те представляват паметта и следователно способността за размишление. Въпреки карантината и нейните ограничения, Френската академия е в изправност. Тя трябва да назовава нещата, да ги посочва, да отстранява похлупака на благоприличието, което тегне над думите и прикрива реалностите, и да даде своя принос към размишлението.

Историята се завръща, епидемията ни го показа. Трябва да го разберем и да разберем света, в който се намираме, да го назовем с думи. Бих искала да припомня отговора на Конфуций на въпроса: кое е първото качество на управителя? Добре да познава смисъла на думите.

И накрая, позволете ми да припомня едно събитие, предшестващо пандемията, което ми се струва едновременно предупреждение и извор на надежда. При пожара в “Нотр-Дам” видяхме колективно сепване, обща съвест, което се прояви, докато гледахме “Нотр-Дам”, която въплъщава приемственост, цел, която надхвърля човека, и бе заплашена от изчезване. Тази колективна емоция, доминираща в нашия свят на индивиди, закотвени в непосредственото, показа, че съществува човешка общност, отворена за трансцендентност. Онези, които ни управляват, и всички ние сме отговорни да се върнем към най-важното. Да размишляваме за смисъла на живота.

Елен Карер д’Анкос


Ан Фюлда, “Фигаро”, превод: Галя Дачкова, Glasove.com

Няма коментари:

Публикуване на коментар