Пролет

Пролет

23 май 2020 г.

Политическата власт се скри зад медицинските експерти

Пандемията роди нова тип система на власт, която граничи с тоталитаризма
 
С излизането от карантината можем да се дистанцираме и да осмислим странния опит, който преживяхме. 

Бих искал да се спра на политическия аспект на явлението. Публичната терапия, представена от правителствата, ангажира уникални полицейски механизми и наблюдение. Бих искал да ги разгледам обективно отвън, т.е. без профилактичното им намерение, което всеки (или почти всеки) разбира.

През този период бе въведена нов тип система на власт.

Тя не засягаше собствеността или обичаите, а самите условия на съществуване, телата на индивидите, които поради това, че са болни (или биха могли да са болни), се оказаха лишени от свобода на движение, изключени от социалността и дори от родството, до степен да станат анонимни обекти на дигитална гонка на техните действия и жестове.

Да бъдеш задържан и порицан затова, че си излязъл на улицата и не си спазил карантината, е нещо невероятно, близко до научната фантастика. Новост е и това, че болестта или здравословното състояние, се смятат обективно за нещо, за което трябва да се носи отговорност. Същото важи и забраната хората над 70 г. да напускат домовете си. Означава ли това, че възрастта сама по себе си представлява нарушение, въпреки че заразяването и възрастта не са избор, а резултат на пасивно преживявана ситуация? Има нещо дантевско и в най-малките детайли на протокола за излизане от карантината, включително жизненото пространство, на което индивидът може се радва в публичното пространство (наречено “социално дистанциране”). Как да дефинираме това ново правило? То е ad personam (лично) и няма универсален обхват.

Вече не расата, религията затварят индивида, а здравословното му състояние?

Критерий, подвластен на детерминизма, а не на свободата. Доколкото този режим вече не зависи от медицински механизъм (в рамките на болницата), а е държавен (общественото пространство), той може да бъде квалифициран обективно като полицейски режим. Той е такъв по начина, по който налага своя закон, а именно чрез ужаса, паническия страх, които всяваха тревожните изявления на властта.

Този ужас имаше ефекта на абсолютна власт, власт, на която се подчиняваме без принуда, сякаш по убеждение и разум, без да поражда въпроси и още по-малко бунт. Тази дълбоко политическа власт се опираше обаче на друга власт, властта на комитета от медицински експерти, зад който се приюти политическата власт по време на цялата криза. Именно той вземаше решенията: недосегаема власт, защото е неполитическа, докладваща само пред изследователската общност и следователно притежаваща безгранична власт, скрепена от непобедимия ореол на науката, още повече, че тази наука се занимава с живота и смъртта.

Подобна власт е безпрецедентна на политическата арена. Решението зависи от събрание на лекари, които без да са избрани, нито контролирани (и в Италия, както и във Франция, с въпроса дали възрастните хора трябва да бъдат интубирани или не, започна да витае призракът на тази еволюция към правото на живот или на смърт). Това е новост, която може би предвещава тревожни бъднини. От тази гледна точка е много полезен френският спор около проф. Раул, защото той показа, че науката не е безпогрешна и в нея се таят разногласия, школи, противоборстващи групи. Тя е пронизвана от спорове за власт и конфликт на интереси. Както в политиката.

Един от най-удивителните аспекти на тази система се прояви в икономически план: фактът, че се подчинявате на здравните изисквания би трябвало да ви носи удовлетворение, но той ви тласка, в зависимост от това дали сте силен или беден, към разруха и бедност. Политическият режим на пандемията не носи никаква полза на членовете си, освен тази да живеят (въпреки че като цяло ниската смъртност не е това, което експертите по математика бяха обявили). След това икономическото оцеляване ще бъде изплатено от субсидии, отсрочка на дългове и т.н., което ще направи държавата единствения доставчик на жизнен минимум.

Пандемичният режим искаше да спаси населението с цената на устремяване към икономическа бездна, т.е. като навреди на самото препитание на щастливо пощадените карантинирани (но никой не знае какво би било без карантината).

Упражняването на властта бе сведено до изкуство на словото и до механизмите, които го разпространяват, а именно новинарските медии, които през този период говореха само за това, забравяйки останалия свят и засилвайки мъчителната тревога на населението. В началото на епидемията те предадоха съобщението за възможни стотици хиляди починали, което СЗО и китайските съобщения потвърдиха, и през цялото време се връщаха към него с ежедневните статистики. Не стана ясно, че математическият модел на “експертите” може да е погрешен. Излизането от карантината се плаща с допълнителен контрол (на полицията, армията в някои страни): разрешението за излизане и придвижване на определени разстояния, правото да се използва обществения транспорт ще удължат полицейското приложение на инструкциите.

Този модел на власт роди илюзия за общност и социалност, “виртуална” социалност.

Тя ни освобождава от тежестта на нашето тяло и пространството, реконструирайки ги съобразно кодовете на медиатизацията, т.е. заменяйки реалния живот с представения живот, избягвайки рефлексивността на реалната социалност. Излизането от това кошмарно преживяване ще бъде дълго. Да се надяваме, че то не очертава бъдещето, вече съществуващо в китайския тоталитарен режим, който изглежда неволно е послужил за модел на западните демократични държави.

Шмуел Тригано е почетен професор по социология в Университета “Париж Х Нантер”


Шмуел Тригано, “Фигаро” Превод от френски: Галя Дачкова, Glasove.com

Няма коментари:

Публикуване на коментар