- От месец Франция е под карантина и не се вижда изход от кризата. Какво трябва да се направи?
- Коронавирусната епидемия ни напомня, че историята е трагична. Това не е “ултиматум на природата”, както каза Никола Юло. По никакъв начин не е следствие от глобалното затопляне. Тази пандемия е един аспект - не от най-приятните - на оставената сама на себе си глобализация. Непредвидима по своята внезапност, бруталност, почти универсалния характер на разпространението си, тази пандемия разкрива неспособността ни да се справим при липсата на ваксина. Ще добавя, че тя показва зависимостта, която Франция допусна, наред с други страни, прехвърляйки на другия край на света половината си индустрия, по-специално фармацевтичната и медицинската.
Единствената стратегия, която виждам, е умножаване на тестовете, проследяване, карантина на болните и хората в риск, очаквайки до една или две години производството на ваксина. Ще има втора криза: полупарализата на нашата икономика. Повече от всичко трябва да променим умствената си нагласа. Все още чувам гласа на користолюбивци за евтиното снабдяване. Това е лесният път. Изискванията на сигурността налагат по-твърдо говорене, това е дългосрочното завръщане на нацията, на републиканската държава. Времето на безгрижието приключи. За да намалим зависимостта си, ни трябва национално производство. След битката при Марна имаше окопна война и тази пандемия може да продължи дълго. Планирането не е мръсна дума. Сега е време за национално единство. Не очаквам да постигна нечие публично отричане от принципи, а спасително осъзнаване на нашите елити. Нуждаем се от правителство за обществено спасение. Всички живи сили трябва да се чувстват свързани. Не е време за обвинения или политикански спорове. Има два възможни сценария: 1914 или 1939-1940 г. Аз от своя страна избирам свещения съюз. От президента на републиката зависи страната да бъде на висотата на предизвикателствата.
- Досега Франция не беше в състояние да произведе маски масово и бързо. Как си обяснявате тази унизителна ситуация?
- След петролните шокове през втората половина на 70-те г. нашите елити избраха постиндустриалното общество, т.е. услугите и обърнаха гръб на индустрията. Индустриалната политика стана мръсна дума. Приехме Споразуменията от Ямайка от 1976 г., които превърнаха долара в световна валута и избрахме да вържем франка за марката, което я превърна в надценена валута. Нашити елити избраха да се конкурират с работната ръка на страни с ниски разходи. Две цифри обобщават тази политика: броят на работните места в промишлеността спадна от шест милиона на по-малко от три милиона работници. Що се отнася до дела на промишлеността в добавената стойност, той спадна от 20 на 10 процента. Европа и САЩ прехвърлиха в страни с ниски разходи голяма част от промишлеността си. Именно оттогава води началото си геополитическото преструктуриране на капитализма. Търговската и технологична война между САЩ и Китай беше началото на този нов свят, но кризата дойде оттам, откъдето не я очаквахме. Тази световна пандемия е фундаментален разрив в нашата история, толкова голям, колкото рухването на комунизма през 1989-1991 година.
- През 1983 г. затръшнахте вратата на Министерството на промишлеността и научните изследвания. Защо?
- Проектът на левицата беше индустриален проект. Когато видях, че Франсоа Митеран му обръща гръб и продължава предишната политика на връзване на франка към марката, което щеше да ощети трайно нашата индустрия, държавническото чувство, за да не използвам по-големи думи, ме накара да подам оставка като министър на промишлеността. Оттогава страдаме от свръхнадценена валута, което до голяма степен е източникът на нашите икономически неволи.
- Германия изглежда способна да гарантира своята независимост. На цената на труда ли се дължи тази разлика?
- Не, Германия успя да съхрани своята индустрия и дори да я развие. Това се вижда във фармацевтичната сфера, където Германия има много голям излишък. Цената на труда в двете страни е близка, но Германия може да разчита на подизпълнители от страни с ниски разходи, като Полша, Чешката република, Унгария, Словакия, накратко нейния hinterland (тил) в Централна и Източна Европа. Но трябва да си спомним, че Германия издълба тази разлика още в края на ХIХ век. Германците вложиха парите си в индустрията, докато французите и британците инвестираха спестяванията си в проблемни заеми или проекти за далечно развитие. През тридесетте славни години, от 1945 до 1974 г., Франция успя обаче да се изкачи нагоре по течението, опирайки се на своята стратегическа държава и на собствените си сили в областта на въздухоплаването, ядрената енергетика, железопътния транспорт и т.н.
- Как можем да се индустриализираме отново след толкова години на деиндустриализация? Възможно ли е това в един отворен свят?
- Би било грешка да смятаме, че след кратка пауза ще се върнем към предишното статукво. Трябва да ревизираме всички вериги за създаване на стойност, всички производствени вериги. И отговорът се крие първо в пренасочването на нашите елити към индустрията и технологичното развитие. Проблемът, който поставих преди почти четиридесет години, съществува и днес. Способни ли сме да излъчим нови елити с усет за общия интерес и републикански патриотизъм? Способни ли сме да излъчим големи обществени мениджъри, които ще бъдат утрешните Марсел Боато, Луи Арман, Пол Дьолуврие, Пиер Гийома, Жорж Бес?
- Арно Монтебург заяви във “Фигаро”, че “глобализацията е приключила”. Не е ли твърде категорично?
- Не, Монтебург е прав: либералната глобализация приключи. Вървим към геополитическо преструктуриране на капитализма. Утрешният свят ще се организира около два полюса, САЩ и Китай. Китай ще се насочи към вътрешния си пазар. Що се отнася до САЩ, те или ще упорстват в своя унилатерализъм, имам предвид екстратериториалността на американското право и политиката им на едностранно облагане с данъци, или ще се върнат към политиката на балансиран съюз с Европа. Въпросът е дали Европа ще намери мястото си в новия свят.
Във всеки случай Европа ще може да го направи, само ако се разпростира до Русия и обедини всичките си сили. Голямата Европа, за която призоваваше генерал Дьо Гол, представлява все пак 700 млн. жители. Естествено, вътре в тази голяма Европа ще трябва да развием необходимите синергии, не само във въздухоплаването, но и в сфери като цифровизацията и електрическите батерии, за да преструктурираме автомобилната си промишленост. За тази цел несъмнено ще трябва да съживим еквивалентът на това, което беше общото планово управление в първите години на Петата република. Брутният вътрешен продукт в еврозоната надхвърля 10 трилиона евро, въпросът за финансирането не беше решен правилно. Ако германците не искат “корона бонове”, не можем да им ги наложим. От друга страна, Европейската централна банка (ЕЦБ) сложи на масата близо един трилион евро, което може да се сравни с това, което направиха американският Федерален резерв или Централната банка на Англия. Според мен ЕЦБ трябва да повтори точно това, което направиха двете англосаксонски банки.
- “Трябва да изградим отново нашия национален и европейски суверенитет”. Какво мислите за думите на президента на републиката?
- “Европейски суверенитет” не е точната дума, защото няма европейски народ, но тя според мен означава обединение на нашите сили и хармонизация на плановете ни за съживяване. Само нацията осигурява легитимна рамка на демокрацията.
- На висота ли е днешна Европа?
- Добре виждаме, че Маастрихтска Европа е към своя край. Изоставянето на бюджетния пакт за стабилност и разрешението за държавни помощи ясно показва, че всички правителства, включително германското, са осъзнали, че са изправени пред безподобна криза, което предполага използването на големи средства. Европейският механизъм за солидарност беше създаден за нещо друго: запазване на еврото след кризата (на държавния дълг) от 2010 г. Това е твърде малка пожарникарска кола за пожара, който ни заплашва. Можем да съжаляваме, че Европа не е в състояние да отпусне солидарен заем, за да се изправим пред невижданата и обща опасност. Трябва да се обърнем към това, което реално съществува, в случая Европейската централна банка, която ще изкупува облигации, включително държавни, и ще позволи на държавите да провеждат политика за сигурност във всички области: здравеопазване, но също така селско стопанство, промишленост и енергетика.
Трябваше ли например да затваряме АЕЦ “Фесенхайм”, която ни даваше по-евтина и безвъглеродна енергия? Това се нарича да се простреляш в крака! Време е да се откажем от услужливите отстъпки, направени на Зелените. Разбира се, всички са съгласни, че трябва да пазим общите блага на човечеството, но трябва да скъсаме с технофобията, антинаучната идеология и враждебността към ядрената енергия.
- Може ли Китай да бъде големият победител в тази криза?
- Китай ще се съвземе по-рано от другите големи индустриални страни. Той успя да ограничи пандемията в провинция Хубей. Той ще увеличи разликата, както вече направи след кризата от 2008 г. Китай съумя да съчетае пазара и планирането. Ние трябва да възстановяваме инструментите на волунтаристката политика: да назначим комисари за реиндустриализацията. По време на Втората световна война големите демокрации съумяха да се организират. Свободата не е анархия. капитализмът върви към известна регионализация, което няма да попречи на търговията, но е условие за дългосрочната жизненост на нашите икономики.
- Мнозина говорят за “следващия свят” и съграждането, което ни очаква. Кои са големите оси, върху които трябва да се работи?
- Те са четири. На първо място, връщане към държавата, т.е. към усета за общ интерес, дългосрочният усет, връщането към патриотизма и гражданското съзнание на елитите и народа.
Втората ос е стратегическата автономия на Европа във всички области. Тревожа се за последиците, които настоящата криза може да има в бюджета ни за отбрана. Би било грешка да отслабим усилията си за модернизация на нашето ядрено разубеждаване. Нито пък е моментът да изоставим общата си селскостопанска политика.
На трето място, трябва да мислим за голяма Европа от Атлантика до Русия.
И на четвърто място, трябва да преразгледаме философията на Европейския съюз и на единния пазар, заменяйки първенството на конкуренцията в индустриалната политика. Разбира се, конкуренцията ще остане правило, но тя трябва да толерира изключенията, които изисква общият интерес. Както каза Тиери Бретон, време е Европейската комисия да направи предложения за европейска индустриална политика. За останалото вярвам в субсидиарността. Държавните помощи трябва да бъдат приети, за да може всяка страна-членка да си възвърне приемлива автономия. Не е нормално например да оставим индустрии, като производството на дихателни апарати, да отидат в другия край на света.
Трябва да преосмислим бъдещето извън правилата, установени теоретично от Фридрих Хайек и Милтън Фридман, а в политически план от Маргарет Тачър и Роналд Рейгън. Нека си спомним, че единният пазар бе създаден в Европа, когато неолиберализмът беше в зенита си. Трябва да се разделим също с Европа на Жак Делор и Паскал Лами. Съвършената конкуренция имаше своя миг на слава, но той приключи.
Жан-Пиер Шевенман
Интервю на Александър Девекио, “Фигаро”, превод от френски: Галя Дачкова, Glasove.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар