Кризите имат свойството да разкриват непризнати истини.
През 2008 г. научихме, че по-голямата част от финансовите магьосници, към които бяхме научени да се отнасяме със страхопочитание през последните две десетилетия, всъщност бяха не много повече от измамници - и по-скоро непохватни.
Коронавирусът и последвалата заради него блокада ни учат на още по-стряскащ урок: че много голяма част от това, което наричаме "икономика", не е много повече от поредната измама.
Трудно е да се заключи нещо друго, когато буквално милиони високоплатени офис служители са принудени да стоят далеч от офиса, да намалят работата си до 10 или 15 минути на ден или често изобщо нищо, без това да има най-малкото въздействие върху онези основни функции, които поддържат обществото хранено, облечено, забавлявано и живо.
На каква действителна цел служат лидерските консултанти, маркетинг мениджъри и изследователи, корпоративни юристи, лобисти, стратегически декани или вицепрезиденти за творческо развитие (да не говорим за безкрайните им легиони от административни асистенти)? В много области нещата вървят по-гладко без тях на върха на административната хранителна верига.
Може би най-показателният пример: Още през март имаше дискусия дали е добра идея изцяло да се затвори Уолстрийт, за да се "успокоят водите". Никъде никой не предположи, че спирането на търговията само по себе си ще има отрицателни ефекти върху някого (с изключение на брокерите). Учебниците по икономика, разбира се, ни учат, че "финансовите пазари" са превъзходният начин свободният пазар да прави това, което правителства се опитваха да правят чрез централно планиране - че ни служи, като разпределя оптимално ресурси, за да отговори на бъдещи желания и нужди.
Само че "пазарът", изглежда, се е провалил почти толкова, колкото всеки съветски петгодишен план някога, създавайки почти немислими разделения между богати и бедни, подхранвайки периодични финансови кризи и очевидно подтикващ ни да унищожим Земята със самоубийствена скорост. Хората, които в крайна сметка са отговорни за всичко това, са много от тези, които сега работят у дома.
Какво да кажем обаче за тези, които, както наскоро открихме, всъщност правят живота ни възможен?
Нека направим мисловен експеримент. Да си представим "икономиката" не като пазар, а като начин, по който хората се грижат едни за други, като си предоставят взаимно материални блага и предпоставки за смислен живот. Ако трябва да определите и производителността по този начин, е трудно да избягате от заключението, че по-полезните за икономиката работни места като берачи на плодове, медицински сестри, доставчици, електротехници и т.н., обикновено не само са най-малко платени, но и уважението към работата им е най-малко.
Сега е общоприето да благодарим на "основните работници" като на герои, както правим, когато военни или полицаи поемат рискове "на първа" линия заради всички нас. В действителност това винаги е било така, просто не сме го забелязвали. Принципът на сегашната система изглежда обърнат - онези, които имат силата да навредят най-много, се възнаграждават най-много. За останалите важи, че "добродетелта трябва да бъде собствена награда", както са казали древните стоици.
Какво ще кажете тази година да го обърнем? Да дадем на "основните работници" специални бонуси - два или три пъти по-висока от годишната им заплата, както обикновено правим за ръководителите на Уолстрийт.
Тогава можем да започнем да мислим и колко от онези, които сега работят вкъщи, всъщност трябва да се върнат в офисите си и колко от работните места там е по-добре да останат празни.
Сега благодарим на "съществените работници", които рядко сме забелязвали
Дейвид Гребър - преподавател по антропология в London School of Economics и автор на книгата "Bullshit Jobs: A Theory", в статия за "Политико", превод: Capital.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар