Зима

Зима
Пролет

25 юли 2020 г.

Неудобен и в живота, и в смъртта

Боец ли е Висоцки? Бунтовник? Антисъветски? Или извънсистемен гений? Ако е само бард, ще е един от многото. Висоцки може да бъде мислен редом до Маяковски и Есенин

Преди 40 години сърцето на Владимир Висоцки спира да бие. Това се случва в разгара на олимпиадата в Москва и всички мечтани цели, точки и секунди избледняват на фона на тъгата на руснаците.

Огромни тълпи се стичат, за да се сбогуват с Владимир Висоцки. Големият бард, поет и най-важното - човек, който живее живота на един дъх, извън всякакви схеми и системи.

"Я не люблю манежи и арены /На них мильон меняют по рублю. /Пусть впереди большие перемены, /Я это никогда не полюблю".

Така той живее и днес, оставяйки верен "неполовинчато" на своето призвание.

През 2017 г. Всеруският център за изследване на общественото мнение (VTsIOM) проведе проучване, за да определи в класация големите идоли на ХХ век за руснаците. Анкетираните поставят на първо място Юрий Гагарин, Владимир Висоцки на второ и Георгий Жуков на трето. Само 1% от анкетираните признават, че чуват името Висоцки за първи път. 47% споделят, че го обичат, най-вече като певец, 13% - като театрален и филмов актьор, 25% - като поет.

В нощта на 24 срещу 25 юли в 4 часа сутринта "Володя", както повечето наричат Висоцки умира. Поет, писател, актьор и бард: песните на Висоцки се превръщат в нова "енциклопедия на руския живот", а официалните власти го игнорират до периода на перестройката. И чак тогава започват да обръщат внимание на факта, че този човек се превръща в една от централните личности на руската култура на 20 век, оказала силно влияние върху формирането на възгледите на немалка част негови съвременници и следващите поколения.

Давал е концерти освен из всевъзможни мазета и ъндърграунд пространства, в които са се събирали огромни тълпи негови сърцати почитатели, също така и за служители на КГБ, а касетки с негови записи са слушали и Галина и Юрий Брежневи, както и децата на Юрий Андропов.

В същото време Висоцки открито обожава проблематичния за властта Василий Аксьонов и се сприятелява с Михаил Шемякин.

Поетът никога не се е притеснявал да говори откровено за парижкия разврат и колко пъти са опитвали победят алкохолизма. Висоцки никога не може да попадне в типичното клише на "дисидент", защото за него и това понятие очертава определени граници и дефиниции, в които той не се вписва.

Бунтар, романтик, борец за истината и просто велик поет, без когото културата нямаше да е същата.

Владимир Висоцки е Хамлет-ът на своето време. Пронизващо искрен и истински талантлив, времето не му стига нито да си до-живее, нито да до-пее. Силата на смъртта се обезкуражава, когато все още могат да звучат неговите песни. С характерния му дрезгав глас, както преди, и сега, той е променил и променял с влиянието си много хора по света, от тийнейджъри до възрастни.

Когато умира, Москва е Олимпдиада. Излиза кратко съобщение във вестник "Вечерна Москва" - "Поетът умря", след което главният редактор на вестника е уволнен. И без тези редове, въпреки Летните олимпийски игри, страната вече е знаела. Хиляди, хиляди, хиляди се стичат в Москва, за да се сбогуват. Пред театър "Таганка", където е работил, се стичат огромни тълпи от хора, за да поднесат своята почит. В деня на погребението му хора има дори по покривите на съседните сгради.

Телевизионният журналист Владимир Познер казва за Висоцки: "Има много малко такива гласове, които изразяват гласът на множеството."

В същия този момент, Владимир Познер коментира на живо състезанието по лека атлетика на 10 000 метра. Властите бързат тихо да погребат Висоцки.

"Винаги съм се опитвал да направя мелодиите леки и да се намесвам най-малко в текста", казва самият Висоцки.

След 40 години, изглеждат невъзможни опитите някой да се превъплъти в самия Висоцки. Не можеш да се опитваш да го имитираш, освен ако не си той.

Създателите на първия игрален филм за него, струва ми се, усетиха това.

Неговият глас може да съществува единствено в оригинал.

"Не правя нищо с гласа си. И дори когато бях малко дете и четях поезия на възрастните, те казваха: колко е малък, но как пие", спомня си самият Владимир Висоцки.

Опирайки се винаги на справедливостта и истината без компромиси, със страстта си, с която изразява, Висоцки предупреждава къде са пропастите и нервите на времето. Той винаги е близо до съвестта.

За малкото години живот, Висоцки получава огромната подкрепа на хората и никаква такава от официалната власт. Той не получава "експертната" оценка, че е поет, макар много руски поети да го подкрепят открито. Не дочаква оценката, която биха му дали, ако беше останал дълголетник, но това може би прави фигурата му още по антисистемна и бунтарска, разкъсваща структури и категории, в които сме свикнали да поставяме изкуството, а това е грешка.

Висоцки е полифоничен поет. Мисълта му се развива в диалог, в сблъсък на различни характери и гледни точки, а през последните си години той пише няколко монологични стихотворения, сякаш като завещание. Например известните редове от стихотворението "Мой черный человек в костюме серо": "Мой путь один, всего один, ребята, / Мне выбора, по счастью, не дано".

Така се отваря група от изповедни текстове, като започнем с легендарната песен "Аз не обичам", в която се събужда и прозаическото начало, защото Висоцки мисли в характери и ситуации.

"Годините имат склонност към сурова проза", пише Пушкин в "Евгений Онегин". Пушкин и Висоцки имат много паралели в това отношение.

Висоцки е близо и до Достоевски - никой друг писател не е показал толкова интензивно и страстно границата между вярата и неверието. Руският човек през цялото време се усеща на тази граница. В "Дневник на писателя" Достоевски разказва как млад мъж, изпаднал в злощастие, иска да застреля икона и припаднал от всичките чувства, които са го заляли от тази мисъл.

Същото е и с Висоцки, който в първата версия на песента "Не обичам" пише: "и не ме е жал за разпнатия Христос". По-късно той се срамува от тези думи и ги заменя с: "изпитвам жал, но само към Христос". Висоцки е грешник, но велик. Истинският поет не може да бъде нито примитивен атеист, нито уважаван вярващ. Той винаги е на границата.

Религиозността на истинския творец е в отговорността на това, което създава.

Прочутите думи на писателя Юрий Трифонов, майстор на градската проза, който е част от компанията на Висоцки на неговата последна Нова година, пита: "Как да умреш след Висоцки?".

Висоцки преминава от театъра в поезията, от поезията в прозата. Малко преди смъртта си поетът е споделил на своя приятел Трифонов, че пише роман със заглавие "Роман за момичета" ("Роман о девочках").

Владимир Висоцкий, "Я не люблю"

Я не люблю фатального исхода.
От жизни никогда не устаю.
Я не люблю любое время года,
Когда веселых песен не пою.

Я не люблю открытого цинизма,
В восторженность не верю, и еще,
Когда чужой мои читает письма,
Заглядывая мне через плечо.

Я не люблю, когда наполовину
Или когда прервали разговор.
Я не люблю, когда стреляют в спину,
Я также против выстрелов в упор.

Я ненавижу сплетни в виде версий,
Червей сомненья, почестей иглу,
Или, когда все время против шерсти,
Или, когда железом по стеклу.

Я не люблю уверенности сытой,
Уж лучше пусть откажут тормоза!
Досадно мне, что слово «честь» забыто,
И что в чести наветы за глаза.

Когда я вижу сломанные крылья,
Нет жалости во мне и неспроста —
Я не люблю насилье и бессилье,
Вот только жаль распятого Христа.

Я не люблю себя, когда я трушу,
Досадно мне, когда невинных бьют,
Я не люблю, когда мне лезут в душу,
Тем более, когда в нее плюют.

Я не люблю манежи и арены,
На них мильон меняют по рублю,
Пусть впереди большие перемены,
Я это никогда не полюблю.


Владимир Висоцки, "Аз не обичам", превод от руски: Румен Леонидов

Аз не обичам изхода фатален
и няма да ми писне да съм жив.
И мразя се, когато съм печален,
когато пея, а не съм щастлив.

Аз хладния цинизъм не обичам
/Не вярвам във възторга въобще!/,
през рамото ми някой да наднича,
писмата ми друг да ги чете.

Аз мразя разговори полусмели,
полунеща да шепнат с полуглас.
Аз ненавиждам в гръб когато стрелят,
когато в упор стрелят - мразя аз.

Аз не обичам с клюки да се калям,
а също и съмнението зло.
Аз не обичам змийски да ме галят,
с желязо да ми стържат по стъкло.

Аз мразя ситите душички, свити,
аз предпочитам истинския риск.
Да бъдеш честен вече е събитие
и чест е днес да бъдеш ти сплетник.

Аз мразя счупени крила да виждам,
изпитвам жал, но само към Христа.
Насилието както ненавиждам,
така и ненавиждам слабостта.

И мразя се, когато се страхувам.
Когато бият някой без вина.
Когато във душата ми нахлуват
и в нея храчат своята злина.

Аз мразя - и манежи, и арени -
там сменят милиона за петак.
Дори след най-големите промени
аз няма да ги заобичам пак.




Юлия Владимирова, Impressio.dir.bg

Няма коментари:

Публикуване на коментар