Васил Найденов: Не усетих кога станах на 70 г.

Трудно е да се задържиш на върха, защото може да си номер 1 няколко години, но после?


- Г-н Найденов, на 3 септември ще отбележите своя 70-годишен юбилей. Как се чувствате?

- Не усетих кога станах на 70 г. Това е и хубаво, и лошо. Може би човек не трябва да прави равносметки. Аз не съм от хората, които изчисляват бъдещето си. Малко съм по-стихиен и това ми е помагало на сцената. Човек, ако и на сцената премисля нещата, те стават по-стерилни. Независимо дали са музиканти, хората имат усещане за енергия, което е много важно, особено при нас изпълнителите. Не само у нас, но и в чужбина.

Целият живот ми мина в пътуване, както и в момента пътувам (бел. ред., вчера). Може би прекалено много пътувам на тази възраст, но пък това е част от живота ми. Мен ме канят непрекъснато и аз поемам тези ангажименти, защото все още мога да си го позволя като енергия. На сцената е важно да бъдеш ползотворен и да се чувстваш пълноценен. Това не е само начин на препитание. Да, това е професия, колкото и да е на показ, но тя е като всички други.

- Как планирате да отпразнувате рождения ден?

- Не съм го измислил (смее се). Много мои близки и приятели, някои от тях много богати хора на деня, искаха да ми организират цялото празненство и да го платят. Но аз не желая да празнувам със страшно много хора. Почти всяка вечер съм с много хора. И може би, тъй като това е мой личен празник, не искам да се чувствам като човек, който да занимава хората. Искам да седна и да се чувствам добре – да не мисля какво да говоря и какво правя. Да празнувам с най-близките ми приятели и приятелки, малко са на брой. Да правя някакви сватби с показност – не е моето. Не обичам да ходя по коктейли. Достатъчно показна ми е професията, за да си позволявам в личния живот да бъда на показ. Няма смисъл да си нарушавам емоциите.

- Кой е най-запомнящият се подарък, който сте получавали през годините?

- Много смешни подаръци съм получавал, даже съм получавал най-смешните подаръци! Понеже всички знаят, че аз много обичам цветя и са ми подарявали цветя във формата на кецове. Заедно с Косьо Марков от „Тангра“ въведохме модата с кецовете. Тогава бях пианист в „Тангра“ и за първи път с него сложихме кецове на един конкурс, който, разбира се, спечелихме с една от най-хубавите песни за мен „Ако имаш време“ по текст на голямата Миряна Башева, която ни напусна. Те не бяха точно кецове, а по-скоро китайски гуменетки. Стана мода. Тогава трудно ни снимаха, беше скандал за телевизията. Снимаха ни в американски план, за да не се вижда с какво сме обути. Тази мода я въведох и в Съветския съюз, аз много пътувах там – имал съм по 120-150 концерта. Може би точно това беше една от причините, защото там още нямаха такъв модел певец – толкова подвижен. Макар че имат убийствени традиции в областта на балета до ден днешен. Младите не знаят това, което е нормално. Те затова ми казваха Кец.

- Младите изпълнители днес на какво залагат?

- Разбирам ги по-младите, че понякога искат да бъдат екстравагантни. Но тук е моментът да не прекалиш и да намериш мярката в нещата. Когато прекалиш, ставаш смешен. Аз бях сред първите, които си сложиха обеца на ухото. Бях гост на телевизионната „Евровизия“ в Белгия с цяла делегация от нашата национална телевизия. От там си купих обецата. Беше много смешно. Бях спечелил няколко конкурса „Мелодия на годината“ и за да го излъчат по телевизията, но да не ми се виждат обецата и кецовете, ме бяха снимали като брезичка. Толкова далече бях, че дали бях аз или беше нещо друго – никой не можа да разбере. Смешни са тия времена. Истината е някъде по средата. Сега артистите много се разгологъзиха, станаха другата крайност. Те са вече полуголи, да не кажа съвсем. Това е въпрос и на домашна култура, и на естетика. Не съм против това човек да бъде екстравагантен, стига да е с мярка. Не трябва да се разчита само на това. Хората не са толкова вчерашни, за колкото ги мислят. Това е временно положение, сигурен съм. Въртят се нещата. Румен Бояджиев от ФСБ беше казал нещо много смешно на Косьо Цеков, ние с него работим заедно. Чел бил в някакво световно музикално списание, че отново се връща музикалната форма с куплет и припев. И беше казал: „Има надежда, щом отново има куплет и припев“ (смее се).

- Съжалявате ли за нещо, което сте направили или не сте през това време?

- Може би съжалявам, че нямах възможността да работя в мюзикъл. Искаше ми се, той е много компактно изкуство, свързано и с реч, и с балет, и с танц, и с пеене, и с поведение. Но ние нямаме традиция в областта на мюзикълите. Макар че аз нямам и тази подготовка като певец, защото съм завършил „Пиано“. Пеенето ми е втора професия, даже майка ми, Бог да я прости, беше певица в хор „България“, ми казваше да си гледам пианото, защото грача. Тогава беше времето на „Бийтълс“ и „Ролинг Стоунс“, на ренесанса в света на музиката. При нас идваха плочи от чужбина и се учехме от нещо, което е хубаво. Това и до ден днешен си остава Златният век на поп и рок музиката. Днес времената са подвластни повече на компютрите, не на изкуството като цяло. Ние даже не се усетихме кога имаме толкова информация. Това не съм го казал аз, казали са го по-умни глави от мен. Имах шанса да работя и в Източна Германия, да бъда гост в много телевизионни предавания с наистина големи звезди – от Тина Търнър до Ейми Стюарт, от Глория Гейнър до Прешъс Уилсън и т.н. Източна Германия беше витрината на соцлагера и правеха страхотни програми. Беше много трудно да се ходи и почти не ни пускаха. Това беше голям проблем, но мен ме изпуснаха в един момент за Русия, защото бях много доходоносен за България. Иначе се въртях тук непрекъснато – Каспичан, Калофер, Стара Загора... Беше и смешно, и не толкова смешно. Така ми е било писано, за което и съжалявам, и не съжалявам. Родил съм се тук, работил съм тук. Малко или много съм се съобразявал със соцпорядките. Състезанието пак беше подобно – играехме на наши и ваши. Нищо много не се е променило в момента. Реално тези, които бяха ченгета или удобни на правителството, или се женеха за деца на партийни членове, имаха привилегии. Други, които не правехме тези неща, живеехме малко по-трудно, но и по-сладко. Аз винаги съм говорел това, което мисля. Носил съм си последствията по отношение на досие и пускаемост в чужбина. Може би щях да имам по-голяма музикална кариера. Но това не е толкова важно. И до ден днешен не съм от хората, които са най-много въртени по радио и телевизия. Почти никъде не съм бил номер 1. Може да звучи малко нескромно, но пълня залите. Неслучайно ме канят, не заради сините ми очи, а защото водя публика. Прости са нещата. Трудно е да се задържиш на върха, защото може да си номер 1 няколко години, но после? Така е не само у нас, но и в чужбина – колко са Уитни Хюстън, Елтън Джон, Арета Франклин, Стиви Уондърс... Не е лесно. Важно е да оцелееш в тази професия, която създава илюзия, че е лесно. Най-късата музикална форма е песента. Тя е 3 минути, в които трябва да кажеш всичко. Но е трудно да бъдеш 30-40 години на сцената и да продължават да имат интерес към теб и да те гледат. В това отношение съм галеник на съдбата, за което трябва да благодаря на публиката.

- Много ваши колеги направиха големи концерти в зала 1 на НДК и „Арена Армеец“. Вие самият мислили ли сте за нещо по-грандиозно?

- Да ви кажа откровено, нито ме е страх, нито нищо. По чехли ходя от вкъщи до една от най-големите зали. Сега си спомням нещо много смешно. Бяхме на фестивал в Дрезден, такъв от ранга на „Златният Орфей“. До мен седеше една много готина певица, която не знам дали е жива още - Маргарета Паслару. Изключително красива жена. Никога не можеш да й кажеш възрастта. Господ я беше дарил с такова личице миниатюрно. Тя ме помоли да я изпратя до хотела, който е на една главна пешеходна улица там. И тя ми се появява с едни чехли – жената, която на сцената наистина е като Лили Иванова. И я питам какво е обула и тя ми каза: „Нали ме видя, готина бях на сцената, виж колко пляскаха германците, макар че не припадат по румънци. Но съм аз сега!“. Такива са големите звезди – обикновени хора и знаят къде, кога и какво да правят. Не играят излишно театро. Докато, условно да ги наречем, малките звезди ходят по коктейли, гледат да бъдат забелязани, играят номера от селско театро. Само и само да бъдат заснети. По-значимите артисти нямат нужда от тези номерца.

- Какво си пожелавате?

- Пожелавам си здраве. Не само на мен, но и на хората до мен и около мен. Пожелавам на всички да бъдат малко по-добронамерени един към друг, защото животът е много къс. Няма време да играем игрички. Това, което сме учили по история за славянина, който е със сини очи, добронамерен, работлив и всеотдаен, като че ли малко поизчезна. Живеем в едно забързано ежедневие и сме малко ненужно практични. Ако отпуснем тялото и психиката си и станем малко по-добри, но не само по Коледа и Великден, няма да загубим. Българинът има нужда от това. Не трябва да не бъдем критични към политиците и тези, които ни управляват, независимо какъв цвят упражняват. По Кодекса на труда ние освен задължения имаме и права. Много е важно българинът да изисква тези права. Много банки потънаха, много средства изчезнаха, много хора се правят на ударени, но нямат право да се подиграват със съдбата на нашето народонаселение. Българинът трябва да стане малко по-взискателен и към себе си, и към околните, но и към политиците.

Интервю на Екатерина Томова, "Монитор"