Откакто започнаха протестите, наблюдавам едно особено състояние на духа сред хората, които не ги подкрепят. Наблюдавам го, защото Фейсбук Месинджър от сутрин до мрак чинно ми сервира техните мнения.
Получавам десетки лични съобщения, в които непознати или полупознати мои сънародници, избрали да не се присъединят към протестите, ми търсят сметка, че ги подкрепям - или ей така изобщо, или понеже "нямам право" от чужбина.
Общото между тези мои събеседници е, че всички те полагат неимоверни усилия да изтъкнат легитимно извинение за отсъствието си, без някой да им го иска. Държат се, сякаш бягат от училище и настояват да обяснят защо всяко друго решение е вредно, глупаво, грешно и комсомолско.
Залавят се с пламенна страст за всеки повод, за всяка снимка или медийна публикация, която обещава да им предостави морално оправдание за решението да не протестират. И пишат, пишат, пишат, сякаш за да убедят себе си, че протестите са проява на всичко наивно, глупаво, лошо, долно, платено, комунистическо, развратно, гаменско... Сякаш по улиците няма техни близки и познати, сякаш няма хора като самите тях, а само някакви твари, изпълзели ненадейно изпод камък.
Понякога ги питам защо не намират за достатъчно да се разграничат от протестите. Това е тяхно право, неизискващо никакви обяснения и оправдания пред никого. Защо търсят толкова остър конфликт с протестиращи, особено пък непознати? Не получавам конкретен отговор, но от реакциите разбирам, че за тези хора е нетърпимо протестиращи и непротестиращи да съществуват в една и съща морална плоскост. В тяхната реалност не е достатъчно личното решение за неучастие. За да е ясно, че това е единственото правилно нещо - че не те са дезертьори, а останалите са идиоти - протестиращите трябва да бъдат низвергнати, окончателно разгромени и оплюти. Колкото по-крайно в абсурдността си е едно обвинение - всички сте терористи, пияндета, хулигани! Всички сте платени от Божков! Всички сте измекяри на Радев! Прокопиев! Маджо! - толкова по-разпалено ми се представя като аргумент срещу самото право на протестиращите да протестират.
Начетох се на толкова много думи, изпълнени с погнуса, с презрение, с изгарящо интелектуално или морално снизхождение, с криминални обвинения на едро, с неутолим глад за взаимно бичуване. Сякаш заседава някакъв извънземен трибунал, пред който решилите да не протестират не просто трябва да се докажат невинни, а решилите да протестират трябва да се докажат окончателно виновни. Да бъдат осъдени на вечен срам, че са дръзнали да се надяват.
А всичко това е ужасно болезнено и ненужно.
Ненужно, изтощително, саморазрушително.
Протестите не са ничий свещен дълг.
Не са и казарма - никой не е задължен да ги подкрепя, или пък физически да участва, за да се докаже като човек или гражданин. Кой не скача... просто не скача. Това е въпрос на личен избор, на свобода на волята, на приоритети. Хората по улиците разбират своята лична отговорност така. Хората по домовете и офисите си я разбират онака. Това не е древногръцка трагедия, а просто ежедневие. Част от обичайния таратор на реалността, в който някои сме краставици, а други - орехи.
Нашето съжителство, нашето съвместно битие, ще продължи много отвъд хоризонта на тези протести, на идващите избори, на следващия мандат, рецесия, пандемия... Ние все така ще имаме нужда едни от други, независимо какви знамена сме вяли по улиците и какви коментари сме писали по мрежите.
Мостовете може понякога да се блокират, но не бива да се горят.
Няма коментари:
Публикуване на коментар