Журналистът трябва да може да пише

Продължавам да вярвам единствено на писаното слово. Щото там, грим няма. Няма осветление. Няма монтаж. Има само - аз и ти... 

 

Може да ви прозвучи крайно или невярно, но аз приемам за сериозна журналистика единствено онази писаната, старомодната журналистика.

Говорещите глави от телевизора пък обозначавам единствено с малка чавка и слушам с едно ухо, като гледам никога да не забравям, че най-често техния глас е един най-обикновен ретранслатор на чужди редакторски въпроси и идеи, които пък обикновено обслужват интереси на трети невидими лица и най-често са лишени от автентична мисъл или авторска позиция.

В последно време гледам, че говорещите глави от екрана също станаха есеисти. Маршируват смело, та дори на моменти и арогантно, тичат с лъскавите си обувки по калната земя на думите, земя, която струва ми се не познават съвсем добре. Викат ми, гледай ме, аз го казвам, аз с лицето си стоя пред теб, аз говоря, а ти ще ме слушаш. Ама, душко, какво точно ми казваш? Единствено семантичен шум ми създаваш. И вода между пръстите си лееш, ако питаш мен, уважаеми телевизионен проповеднико.

Журналистът трябва да може да пише. Което значи, че може да мисли. Самостоятелно. Другото е културата на мола. А там особени ценности няма. Има шир потреба, щото в Джъмбо изкуство не продават.

Едно време гледах Кеворк. А днес чета Кеворк. И знам, че си струва. И преди. И сега. Без значение, споделям или не, мислите му. Едно време гледах Тома Томов, а след това четях написаното от Томов. Четях Димитри Иванов и се учех. На смисъла на думите.

Не знам, ще ме извините, тъй като може и да бъркам, но аз продължавам да вярвам единствено на писаното слово. Щото там, грим няма. Няма осветление. Няма монтаж. Има само - аз и ти. Очи в очи, гонещи се из бялото поле в търсене на смисъл от черновата. А, черновата? Черновата е всичко.

 Васил Петев