1-ви февруари е ден за почит на жертвите на комунизма.
Безспорно невинните жертви на политически репресии трябва да се помнят, за да не се повтарят такива убийства. За съжаление, както 1 февруари, така и 23 август, когато ЕС се прекланя пред жертвите на тоталитарните режими, се използват само и единствено като пропагандни инструменти. Още по-тъжно е, че ситуацията с Народния съд в България за пореден път, по нашенски, се превърна в съревнование на ударници и се облепи с митология. Заради това ще започна от нея.
Най-разпространената версия е, че на 1 февруари комунистите, които са завзели с оръжие властта у нас, разстрелват невинния и знаещ политически елит на страната ни. В това твърдение има прекалено много фактологични грешки, но то е най-тиражираната мантра.
В правителството на Отечествения Фронт, което взема властта на 9 септември 1944 г., от 16 министри едва четирима са комунисти. Останалите са звенари, земеделци, социалдемократи и безпартийни. Така страната в този момент не се управлява само от Българската работническа партия, а от широка антифашистка коалиция, която включва и бъдещите опозиционни сили. Земеделците имат пряка връзка със САЩ и с Великобритания и са подкрепяни от тях до унищожаването им през 1947 г.
В момента, когато е решено страната ни да започне съдебните процеси, тя е подчинена и на още няколко фактора – съветското командване, а по-късно след подписването на примирието през октомври 1944 г. и на Съюзническата контролна комисия, в която участват представители и на Лондон и Вашингтон. Решението за преследването на хората, които са сътрудничили на Третия Райх, идва със санкцията на всички от съюзниците. България няма право да избира. Това е известно на политиците у нас още от лятото на 1944 г., когато Стойчо Мушанов се опитва да договори мир с британци и с американци. Сред исканията, поставени от тях, е и наказание на виновните за войната. Позициите на западните държави по този въпрос са пределно ясни. В дневниците на Гай Лидъл, шеф на контра шпионажа на Великобритания, става ясно, че темата за съдбата на нацистите и техните поддръжници е обсъждана от Сталин, Рузвелт и Чърчил по време на конференцията в Ялта. Тогава британският премиер предлага видните нацисти и техните поддръжници по места да бъдат избити без съд, само по усмотрение на победителите. Срещу тази идея се обявяват както американският президент, така и Сталин и се стига до Нюрнбергските процеси. Тези документи в момента са достъпни в Британските национални архиви, както и са издадени за широката публика.
Нашата страна следва насоките, идващи отвън, и на 3 октомври влиза в сила приетата в края на ноември „Наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане на България в световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея“. От самото название на закона става ясно кои хора попадат под ударите му. Това са всички тези, които ръкопляскат, когато на 13 декември 1941 г. България обявява война на Съединените щати и Великобритания, както и всички, които водят открита пропаганда в подкрепа на нацизма и сътрудничат на Третия Райх.
Когато са провеждани заседанията на Народния съд и са изпълнявани присъдите му, нито десницата у нас, нито който и да е от Западните съюзници им се противопоставят. В условията на примирието, подписано от правителството ни в Москва на 28 октомври 1944 г., има ясно изискване за съдене на военнопрестъпниците. Още по-категорична е формулировката в Парижкия мир, който подписваме през 1947 г. Във втора част на чл. 5 страната ни поема отговорност да предаде на съд всички, които са извършили, заповядали или подстрекавали военни престъпления и престъпления срещу мира и човечеството. Също така се изисква под съд да бъдат предадени и всички, които са сътрудничили на нацистите. В параграф трети е обяснено, че тези решения се съгласуват с представителите на трите велики сили в София. Странно защо тогава решенията на Народния съд не срещат съпротива от никъде. Възможно ли е ние днес да сме по-добре запознати с действията на хората, които попадат под ударите на правосъдието?
За съжаление, сред осъдените виждаме и имената на хора като Райко Алексиев и други дейци на изкуството и общественици, които са избити още в първите месеци след 9 септември. Според различните изследвания тогава в страната ни са убити между 2000 и 30 000 души. В тази ужасна статистика ние отново не сме сами. С такъв тип линч без съд са унищожени 80 000 французи, които или са сътрудничили на нацистите, или са просто набедени. При това цитирам американските оценки, а тези на френския вътрешен министър от 1945 г. са за 105 000 души.
Така 9-и септември поставя поредния щрих в гражданската война, която се води в страната ни още от 1918 година. Избиваните в продължение на двадесет години, избиват когато стигат до властта. Лошото е, че вместо да търсим помирението и истината и да разберем какво реално се е случило, днес съдим предците си. Съдим Георги Димитров и Васил Коларов, но с тях и тези, които се противопоставят на социалистическия режим - Г. М. Димитров и Никола Петков, защото те също подкрепят решенията на Народния съд.
Добре е тези дати на спомен да не се превръщат в дати за реванш и разделение. Дали не е добре, след като имаме на държавно ниво дни за почит на убитите от социалистическата власт, да въведем и такива дати за почит на убитите антифашисти и борци срещу нацизма или пък на падналите под ударите на царската власт? Иначе просто възвеличаваме привърженици на нацизма като Богдан Филов и забравяме съдбите на Гео Милев и Никола Вапцаров.
Александър Сивилов, БНР
Няма коментари:
Публикуване на коментар