Мълчаливо крещим срещу простащината, но как да ни чуят? А и кой се интересува от нас?

Но аз ще си остана дъртакът, който няма да харесва днешните пошли и скучни „звезди” и ще си живея в миналото - не можете да ми го забраните!

 

 

Яд ме е! Ама много ме е яд. 

Може би е по-точно да се каже, че ми е мъчно. Няма ги моите кумири. Артисти, режисьори, музиканти... 

Няма ги онези филми, които ме разплакваха. Всъщност има ги, но днес никой не ги гледа. 

Кой се интересува от Чаплин, от Копола, от Леоне? 

Сегашните млади имат фалшиви идоли. Разбира се те не го осъзнават, защото не познават онези, които написаха историята. 

Виновни ли са, че слушат и гледат пошли продукции на невзрачни „звезди”? Не, просто нямат избор. Заляха ни с помия, накараха ни да гледаме и слушаме риалити и чалга. Това се харчи, това се търси. 

Мълчаливо крещим срещу простащината, но как да ни чуят? А и кой се интересува от нас? От тези, дето помним ОНЕЗИ кумири. 

Май изпуснахме последния вагон на последния влак. Или пък не. Да се затичаме и да се хвърлим на последното стъпало, да се хванем с последни усилия за перилото и да стигнем до следващата гара. 

Може би там ни чакат приказките на Джани Родари, филмите на Фелини, може би още се бори със смъртта Серджо Леоне. А Нуудълс се опитва да го спаси. Може и Джон Ленън още да прегръща Йоко, нищо че ние не я харесваме. Сигурно Ленърд Коен пише следващата си песен за „Речния мрак”. Кени Роджърс тепърва запява „Лейди” в бял костюм. 

Някъде там ни чакат Чарлз Бронсън с хармониката и плюещият през зъби Хенри Фонда, залисани в последния си дуел. Чарли е набол двете хлебчета и в момента композира музиката за безсмъртния си епизод. Ален Делон и Жан Габен са двама мъже в лошия град. Луи тренира келнерите на летящата врата в големия ресторант. Героите на „Сибириада” тичат надолу към реката... 

И всичко това се върти в съзнанието ми. А аз съм ту дете, ту старец, ту прегръщам новороденото си бебе, ту возя в количка внучето си в боровата гора... Шумен, София, Елхово, Голям Дервент, Киноцентъра, БНТ, „Иван Асен”. 

Всичко е прекрасно, нищо, че е малко на безфокус. В съзнанието си дочувам песните на едни групи, дето тогава не им знаех имената и не бях виждал снимките им. Но танцувах с момичетата в шести клас, а те трепереха в ръцете ми. И се надпреварвахме кой да покани най-хубавото от тях  на най-дългия блус...  

Може пък и да не съм прав. Може би след време днешните Сузанити, Фикита и разни други да станат скъпите спомени на сегашните млади. Знам ли. 

Но аз ще си остана дъртакът, който няма да харесва днешните пошли и скучни „звезди” и ще си живея в миналото - не можете да ми го забраните! 

„Ар ю токинг ту ми?”

 Олег Ковачев