През 90-те години на миналия век имаше две основополагащи концепции, които претендираха да обясняват най-точно както тогавашното състояние на света, така и бъдещото му развитие.
Според първата концепция, разработена особено детайлно от Франсис Фукуяма, след края на Студената война беше настъпил „краят на историята“. Това означаваше, че всички радикални конфликти са останали в миналото и че оттук насетне светът неотклонно ще се движи към осъществяването на либералния рай на Земята.
Втората концепция беше много далеч от подобна еуфоричност. Тя беше най-добре развита от друг американския мислител, Самюел Хънтингтън, и стана известна като „сблъсък на цивилизациите“. Според Хънтингтън никакъв либерален рай не се очаква да настъпи – нито в по-близко, нито в по-далечно бъдеще. И изобщо, крайно наивно е да се смята, че всички хора по света ще се обединят зад една-единствена идея. Съществуват различни култури, различни традиции, различни религии, които постоянно ще влизат в конфликти с различна степен на интензивност. Представата, че единствено Западът разполага с най-добрата идея, която ще бъде приета с радост от целия свят, е в най-добрия случай наивна, а в най-лошия е израз на високомерие и дори расизъм.
Тъй като през 90-те години концепцията на Фукуяма за „края на историята“ и за неизбежното пришествие на „либералния рай“ се ползваше с подкрепата на тогавашните глобални елити, изглеждаше, че тя печели умовете на хората по целия свят. Само че събитията до този момент показват, първо, капиталните грешки на Фукуяма и, второ, че Хънтингтън с неговия реализъм е бил много по-близо до истината, отколкото интелектуалният му съперник с неговите изпразнени от съдържание възторзи.
Западният модел на либералното общество се оказа абсолютно неприложим в огромни части на земното кълбо. Ислямският свят тотално го отхвърли. Опитите посредством т.нар. „Арабска пролет“ да бъдат въведени либералните ценности в мюсюлманските общества завършиха с грандиозен провал. Западът пося либерализъм, но вместо демокрация, пожъна ислямски фундаментализъм.
Най-многолюдната държава в света – Китай – също отхвърли основните концепции на либерализма. Да, ръководството на китайската държава се възползва по най-добрия начин от икономическите и технологични западни достижения, но изгради съвсем друг тип общество, чието материално благополучие изобщо не е съпроводено с политически и културен либерализъм.
И други големи държави, като Индия и Русия, например, вървят по собствен път на развитие, който няма нищо общо с това, което пише в западните наръчници. Всичко това показва, че Самюел Хънтингтън е бил много по-прозорлив от Франсис Фукуяма, че универсална рецепта са щастие няма, че всеки опит да бъде наложен някакъв хипотетичен универсален модел върху целия свят обикновено завършва с провал, повече или по-малко зрелищен.
Изобщо цивилизацията, културата, историята, традициите са несравнимо по-важни за един народ, отколкото каквито и да било модели, претендиращи за всеобщност. Например, ние в България сме славяни и православни и като такива сме много далеч като манталитет и мислене от представителите както на англосаксонския, така и на католическия свят.
Да, заради нуждите на политическата конюнктура днес се извършва следният експеримент - всички тези толкова различни цивилизации биват натъпквани в един чувал, който после хубавичко бива разтръскван, като крайната цел е от него да излязат индивиди с абсолютно уеднаквено съзнание. Стремежът е всичко хора, без значение дали са родени в София, Лондон, Москва или Делхи, да мислят по еднакъв начин, да са доволни и послушни поданици на либералния рай.
Само че хората, или поне голяма част от тях, не желаят да са безмозъчни кукли. Искат тяхната свобода и тяхната уникалност да бъдат зачитани. И затова когато натискът по посока на уеднаквяването стане особено голям, те пък започват да се бунтуват. Бунтът на нормалните граждани е насочен, както срещу чуждоземния хегемон, така и срещу местните елити, които безпрекословно изпълняват заповедите на чуждите господари. И тази съпротива срещу елита е напълно естествена. Той доброволно се е отказал от корените си, отнася се с презрение към своите сънародници и единственото, за което жадува, е да бъде похвален и, съответно, добре възнаграден от чуждоземните ментори.
Няма как този елит да бъде уважаван от съгражданите си. А изчезването му е просто въпрос на време.
Петър Волгин, БНР
Няма коментари:
Публикуване на коментар