Преди да се качи в самолета за последното съвещание на Политическия съвет на Варшавския договор в Берлин Тодор Живков, държавният ни глава, казва на съветника си: „Коста, защо не ме питаш къде отиваме? На погребение отиваме, на погребение.“
Умен и опитен държавник не го каза на народа си, най-вероятно, за да не го плаши и да не плаши Горбачов, че България не е съгласна да умира. Проектът Горбачов спечели, въпреки че не беше негов, а на Западните банки, но името си беше негово и такъв остава засега в историята. Банките са потайни и крият много тайни. Горбачов беше актьорът. Доброволец за ролята на световен миротворец. Да ви напомня нещо това?
За нас остана студената вода. Да я пием, докато сме още живи. Колко погребения на заводи видяха нашите градове и куражлията ни столица, да вървим по стъпките на Запада. Що народ измря – автори на цяла епоха на индустриализация и наука – приложна, творческа и откривателска, а не академична. Колко инженери, техници, майстори и работяги – както се казва цялата ни трудова класа се оказа ненужна на Свободна България. И си отиде, коя в земята, коя в чужбина. Епохата, като един хартиен лист, изгоря. Драснаха й клечката и изгоря.
Дойде епохата на творчеството, да се строи капитализъм. На гола, на изгорена земя. Без индустрия, без селско стопанство, без наука, без армия, без офицерство. Западът ще ни дава, западът ще ни пази. Трябва само да се копира и слуша. Не се иска ум да се управлява. Икономиката е частна и се самоуправлява. И всеки чиновник се оказа подготвен за министър-председател с дипломката си в джоба – от Свищов и от Харвард.
Колко лесно му беше на Костов, асистента-реформатор. Цялата индустрия за продан. На едро и досега каквото е останало. Завет на вече станалия професор Иван Костов. И досега това мечтаят наследниците му във властта. Западът ще вкарва пари, ще инвестира – той знае как да инвестира, а българите ще прибират парите му чрез държавата. Ето ти тебе социална държава, на българите юнаци в държавното управление.
Само че златото потече в обратна посока – към чуждите банки и в чуждите заводи за добив и извличане на злато други редки и свръх ценни метали. Инвеститорът си знае интереса и не го интересува феса.
Грабеж и погребения. От това не можем сякаш да се отървем. Изпращаш децата в чужбина и знаеш, че няма да се върнат. Умни деца, талантливи, трудолюбиви – ще се оправят. И деца ще имат. И няма да се върнат. Тука внуци няма да дочакаш. Ще плачат, ще се смеят на друго място. На друг език. И друга вяра. Такъв ние халът, народе.
Да видим хала на Господарите. И те не са за завиждане. Оказа се, че залязват. Гледат в залеза и си мислят, че слънцето изгрява от Запад. Добро утро, както се казва. Ще гинеме заедно в този прекрасен свят. Историята, както казват, се повтаря. Поне за нас. Отново сме в критичната 1989.
И аз не съм държавник, а български писател, който не е мърдал през тия трийсет години от България. И съм жив. И казвам: Народе, не се плаши – ти не си съгласен България да загине. Под чужди флагове и чужди празни глави. Стига ни едно знаме. И една земя.
Генадий Велчев е роден на 16 март 1949 г. в Разград. Завършил философия в СУ “Климент Охридски” през 1979 г., специализирал индустриална социология и работил в тази предметна област като основател и ръководител на научноизследователска лаборатория до 1989 г. В последните десет години се занимава изключително с писателска дейност. Автор на поетичните книги: “Черешова задушница” (изд. Христо Ботев, 2001), “Репортаж” (изд. Никола Вапцаров, 2003), “Сестра ми иска да живее” (изд. Български писател, 2006) и “Зелената тетрадка” (изд. Никола Вапцаров, 2008).
Живее в София.
Няма коментари:
Публикуване на коментар