- Не сте журналист, г-н Данков, занимавате се с бизнес, как се роди идеята, как Ви хрумна да направите филм за случващото се в Украйна след майдана през 2014 г.?
- Не съм бизнесмен, работник съм. От 2013 г. започнах като участник в гражданска организация, която се занимава с вътрешни проблеми, с проблемите на бащите, на децата. Специално за Украйна по онова време, през 2014-2015 г., се оказа, че знам изключително малко. Стана така, че отидох по мои лични работи в Киев и в Харков и тогава разбрах, че там нещо се случва. Започнах да търся информация и видях, че за това нещо се говорят коренно противоположни неща, но то е твърде сериозно, има много убити – днес, в Европа. И реших, че трябва да отида да видя какво става в действителност. Като пиар на гражданската организация си извадих журналистически документи, взех си акредитация от Киев и от ДНР, официалният път бе да се мине през Украйна. Първият път не знаех дори какви въпроси да задавам, не знаех почти нищо. Помолих един местен журналист, когото открих на случаен принцип от един списък с медии, да ми покаже това-онова и двама-трима човека да ми разкажат. Върнах се тук и започнах да си избистрям какво точно става.
Следващият път, когато отидох, вече имах огромен списък от въпроси. Идеята ми беше да направя нещо като информационен проект, да дам възможност и на двете страни да си кажат мнението. Но се получи така, че от украинската страна имах проблеми. Лесно се говореше в Киев само с опозиционната страна, с хората, които бяха против обстрелите на Донбас, свързах се с една партия социалисти там. Но от другата страна не беше лесно. Отначало ми даде интервю един заместник-министър на информацията, но след това изведнъж престанаха да искат да общуват с мен.
- Те не пускаха журналисти да отразяват събитията в източните райони, как успяхте да отидете?
- А, мене ме пуснаха, не знам как. По нормалния път – през Киев, Харков, оттам такси и – към Донбас. Може би са преценили, че не съм кой знае какъв журналист. Докато един екип на ПИК искаше да отиде, казах им какво да направят, но те им изиграха един номер и не ги пуснаха. Нашите журналисти бяха дали документи, че искат да отидат в Донецк, а от Киев заявиха, че могат да отидат само в техните територии. И не ги пуснаха да минат през границата. А аз след като при втория път взех интервю от Майя Пирогова от министерство на информацията на ДНР, украинците решиха, че вече няма да ми дават интервюта, понеже съм интервюирал пропагандисти. Получи се така, че вместо да мога да общувам с всички страни в конфликта, имах достъп само до опозиционерите в Киев и представители на ДНР.
- А как намерихте тези хора от ДНР, които във филма са интервюирани? Някой помагаше ли ви?
- Вторият път, когато отидох, вече имах ясна представа какво искам да направя. Там нещата и срещите обаче са много сложни, защото хората вече не вярват на никого. Много журналисти са ходили там и след това много са лъгали. Всъщност, има и журналисти, които не искат да лъжат, но техните редакции така представят нещата, че гласът им изобщо не се чува. И хората, които са пострадали от украинските обстрели, си казват: защо да говоря, няма смисъл.
- Направи ми впечатление, че интервюираните във филма говорят за преживяното някак – не бих казала неохотно, но приглушено…
- Може би се дължи на това, че те наистина вече не вярват на никого. На мен ми беше необходимо да ходя няколко пъти, да завържа контакти, с местни депутати включително, които ми повярваха накрая и влязох във връзка с един местен правозащитник, който ги намери всичките тези хора. Той е помолил много хора, някои са се съгласили да говорят, други – не.
- Вашият филм е готов през 2019 г. Тогава още няма никакво навлизане на Русия в Украйна, но въпреки това и в Европа, и у нас, се огласяват оскъдно фактите за нападенията от страна на Киев и за хилядите жертви в ДНР и ЛНР. Т.е. и без акцията на Русия още тогава пропагандата негласно е насочена срещу нея и срещу рускоезичните украинци. Нещо друго като намерения стои зад цялата тази работа. Вие опитахте ли се да огласите по-широко своя филм, да се чуе за него?
- По принцип по всичко личи, че това е една война, която се води между Запада и Русия на територията на Украйна. И тази война е започнала още от 2014 г., че и преди това. Имаше огромно желание Русия да бъде вкарана в тази война по-сериозно, защото няма друга причина да се обстрелват основно граждански обекти – в което сега обвиняват Русия. През цялото време имаше безразборна стрелба по Донецк и района, изглежда са имали някакво указание Русия да се вкара в тази война. И накрая след осем години успяха. Беше ясно, че Русия не може да позволи този терор да продължава.
- С една дума, филмът фактически показва причините за днешната акция на Русия в Украйна, които усърдно се крият от населението.
- По онова време нямаше как да се знае, че Русия ще навлезе с акция, въпреки че беше логично. Просто си помислих, че ако направя един филм, който показва всичките тези причини – защо и как се е случвало, това ще се възприеме като някаква пропаганда. Исках да стане по-плавно, да покажа какво се случва, да видят зрителите през моя обектив това, което се е случило – без никакви коментари и анализи.
- Затова ли във филма няма никакъв авторски текст, само интервюта и снимки?
- Да, просто да се види какво се случва. А след това вече да се опитам да направя филм, в който да има и анализи, и коментари, не само от пострадалите хора, но и от политици и анализатори. Работя от много време по този филм, но трябва да ги довърша нещата, трябват и средства…
- А „Децата на Донбас“ как го направихте, с какво финансиране?
- Всичко стана с мои средства и те са много, не само заради тези 6-7 пътувания, които са едно много скъпо удоволствие.
- Преди няколко дни СЕМ взе решение, че ще контролира медиите – какви гости канят за събеседници; както и съдържанието на това, което се говори, и няма да се допускат „дезинформации“, разбирай информация откъм Русия и каквото и да било различно от официалните версии на Киев, САЩ и Европа. Тук се ликвидират всякакви демокрации, приказки за свобода на словото и мненията, нарушава се дори Конституцията. Оттук нататък и Вашият филм няма как да бъде излъчен.
- То всъщност няма нищо ново, защото това, което виждам по телевизиите, то е ужасяващо нещо. Вкарват някакви хора, които едва ли знаят къде е Украйна на картата, да си декламират техните опорки срещу Русия и разни щуротии. Така че, това вече не е ново, то се прави. Към моя филм например повече интерес има в Съединените щати. Известно е това, че в метрополията има свобода на словото, а в колонията няма. Така че там това може да се говори, но тук не може.
- Като видяхте и снимахте всичките тези хора във филма си, как мислите – все пак не беше ли грешка това, че Русия предприе тази операция в Украйна и даде хляб на цялата световна русофобия да се нахвърли върху нея?
- Не мисля, че това е някаква грешка, защото, както знаете, имаше Мински споразумения от 15 февруари 2015 г. Ако Западът е искал да няма война, това можеше да стане изключително лесно, защото условията на споразуменията бяха изгодни и за Украйна. Тя щеше да си върне Донбас, война нямаше да има и всичко щеше да приключи. Украйна не изпълни нито едно споразумение, нито една точка, като решението естествено не е на Украйна, защото тя прави каквото й кажат. За това е виновен Западът. Освен това, през всичките тези години украинската армия беше създавана, тя беше финансирана, с инструктори, с техника, с пари. Имаше подготовка те да си върнат тези области със сила. С градска война, което щеше да доведе до пълно разрушение на Донецк, Луганск и т.н., до страшно много жертви. И Русия явно трябваше да избира – или пълно разрушение и жертви, или намеса. Русия просто реагира срещу това нещо.
- Самият украински народ не е ли употребен в една война, която някой друг води срещу Русия?
- То е ясно, че е употребен. Но там има изключително силна пропаганда и хора, които живеят на 100 км от военните действия, имат абсолютно невярна представа за това, което се случва в Донбас. А освен, че има пропаганда, там се направи коалиция между властта и бандитски елементи. „Азов“ са най-известни, но не са само те. Има разни неофашистки групи, които си действат на територията на страната, те тормозят и преследват хората. Тук може да ви отнемат думата, но там направо ще ви убият.
- В България по фашистко време чрез допълнения по Закона за защита на държавата се постановява слушането на Радио Москва или на БиБиСи да се наказва и със смърт. Към това ли вървим и сега? Още не разстрелват, слава богу, но виждате, че българските журналисти слушкат и приказват каквото им наредят, за да си пазят хляба. Журналистите се страхуват да кажат нещо друго от това, което им е наредено. Но когато ти нареждат да говориш, че истината е лъжа, ти трябва да избираш – или да опазиш достойнството си на журналист, или да загубиш работата си. Вас не Ви ли е страх, да попаднете в черните списъци например?
- От какво да ме е страх? Не мисля, че у нас има някакви сериозни рискове в момента. Е, има някакви заплахи, но то без това не може. Като се заеме човек с нещо, трябва да го свърши както трябва.
- Във филма Ви има едно последно интервю, от което човек го побиват тръпки. Млад баща разказва как са убили съпругата му, избили са хиляди хора в един ден, той сега сам отглежда момиченцето си. И казва: „Това не може да се прости. Защо го правят, защо изтребват собствения си народ? Няма начин да простиш такова нещо“. Според Вас, каква ще е в крайна сметка съдбата на Украйна, тези хора няма как да се прегърнат и да заживеят заедно?
- По онова време още си мислех, когато се видя, че Минските споразумения няма да бъдат изпълнени, че единственият разумен вариант е Европа да се намеси по някакъв начин, да се разделят двете части на Украйна с една по-голяма сива зона, да се сложи една голяма ограда и след 25 години да се питат хората искат ли да са заедно или не. Защото трябва да мине време. Това беше тогава. Но сега какво ще стане, не мога да предвидя. Обикновените хора са обидени и заради мълчанието, не само на тези, които пряко са участвали в обстрелите. Не е толкова просто да се забрави всичко.
- Но виждаме, че се допуска Полша да вземе западните части, ала Русия не може да вземе източните. Какви са тези двойни стандарти, кой ги налага и защо?
- Украйна няма нищо общо. Тя е просто инструмент. Западът има желание да воюва срещу Русия, използвана е Украйна, Русия реагира, а оттук нататък какво ще се случи предстои да видим. Украйна е инструмент, хората там са използвани жестоко.
- Разкажете накратко и за втория филм, който искате да направите.
- Много голяма част от него е готова. Имам много интервюта с хора от Киев, от Донбас и искам да се види защо започна този конфликт, как се разви – неща, които хората тук не знаят, защото не им ги обясняват. Останаха ми някои елементи да довърша, сега е изключително трудно да се отиде в Украйна, самолети не летят, как да стигнеш дотам. Изключително скъпо е. Каквото съм дал за първия филм, дал съм го, но за втория вече не мога да си позволя, сега чакам да намеря някой продуцент. Страшно много пари трябват поне този втори филм да отиде по фестивалите, защото те са възможност за среща с публиката. На фестивалите ще го вземат, но никоя медия няма да го излъчи.
- Как ще се казва този филм?
- Работното му заглавие е „Прозорци към Европа“. Защо така? Просто един свещеник ми показа там в храма огромни дупки от осколки. Местните ги наричат иронично „прозорци към Европа“.
Любомир Данков по образование е инженер химик. Работи във фирма. Но е добър фотограф и оператор, стана известен като режисьор на документалния филм „Децата на Донбас“, заснет от него в Украйна след 2014 г. и завършен през 2019 г. Интервюта на живо, в които пострадали и осакатени хора описват трагедията на семействата си в Донецката и Луганската републики, понесли тежки жертви при обстрелите на украинската армия по цивилни обекти. Тогава, когато за 8 години след 2014-та под обстрела на киевската армия и на откровени бандити в двете републики загинаха около 15 000 мирни жители. Няма да видите този филм по нашите телевизии, отказват да го излъчат, авторът го е качил само в YouTube. Нищо, че вече е спечелил 91 награди на кинофестивали по целия свят, на които Данков го е изпратил онлайн. За официална България той не е политкоректен. Истина, която не трябва да се знае. Млада майка без една ръка разказва за мъжа и малкия си син, които са загинали на място. Момиченце, останало без половин лице… Майка с момченце в инвалидна количка след 15 операции, осакатено от осколките, откъснали и крака на съседката. И разсъждаващо за живота с тежък поглед на възрастен. Учителка показва снимки на своя 17-годишна ученичка – умно, красиво момиче, загинало заедно с майка си при попадение от минохвъргачка в село край Луганск... Във филма са използвани и кадри, заснети от млада операторка от ДНР. А монтажът е направен от преподавателката в НАТФИЗ Зина Начева, която е и редактор на филма.
Интервю на Велиана Христова, Glasove.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар