През нощта на 3 срещу 4 юни 1989 г. Народната освободителна армия на Китай навлиза в столицата Пекин и се насочва към централния площад Тянанамън.
В този момент той е контролиран от събралите се там студенти и работници, които искат промени в страната. Още на подстъпите към площада започват сблъсъците, които прерастват във въоръжено противопоставяне. До средата на следващия ден военните успяват да вземат под контрол града.
През идните няколко дни, под ръководството на партията, ще бъдат проведени чистки из цялата страна. До днес не е ясно колко жертви са дадени по време на боевете в китайската столица. Официалните данни говорят за 241 убити и около 7000 ранени. Според външни източници от огнестрелни оръжия загиват до 7000 души, от които 6000 цивилни и поне 1000 войници. Тези събития са повратна точка за това, което днес е Китайската народна република, защото това е последната възможност за различно развитие на държавата.
Основата на протеста е доста по-ранна. Още под влиянието на съветската "Перестройка" в средата на 80-те започва силно движение към демократизация сред интелигенцията и студентите. Тази тенденция се застъпва и с икономическите реформи, които през 1980 г. започва управлението на Дън Сяопин. Те прекратяват опитите за създаване на планова икономика по псевдосъветски модел. Китайското ръководство се обръща към бащата на монетаризма Милтън Фрийдман и го кани да осъществи неолибералните реформи и при тях. Той е убеден в успеха им, защото правителството има пълен контрол над обществото и може да проведе крайните антисоциални мерки. Така от 1985 г. започва раздържавяване на предприятията, като контролът им минава в ръцете на част от партийните функционери. Малко по-късно е наложено и освобождаване на цените, което довежда до дълбока социална пропаст в страната и вълни от безработица.
Част от партийното ръководство смята, че промените в страната трябва да стигнат и до демократизиране на системата. Лицето на тази идея е генералният секретар на партията в средата на 80-те Ху Яобан. Естествено, останалите функционери не искат да изпуснат контрола над страната и той е свален през януари 1987 г. Критиките и натискът срещу него довеждат и до тежкия инфаркт, който той получава на 15 април 1989 г.
Стихийните траурни митинги прерастват в съпротива на студентите, които виждат как шансът за демократизация изчезва като мираж. Те се събират и организират палатков лагер на площад Тянанмън. Скоро към тях се присъединяват и работници. Техните искания са по-различни. Ударени от тежката икономическа криза и пълната либерализация на пазара, те искат завръщане към методите на Мао Дзедун, възстановяване на социалистическата икономика и борба с разрасналата се корупция. Често днес желанията на протестиращите на площада са представяни като противоречащи си, но истината е, че хората там искат демокрация, социална справедливост и спиране на подкупите.
Както често става и днес, този справедлив гняв е подкрепен от външни сили, опитващи да разрушат режима. В този случай водещ е съветският лидер Михаил Горбачов, който е лицето на реформите по това време. Той трябва да посети Китай през май, но властите му забраняват. Естествено, американските тайни служби и правителството с интерес наблюдават събитията. Започват протести и в Шанхай и Ухан. Въпреки опитите за преговори напрежението нараства и на 19 май е въведено извънредно положение в града.
В крайна сметка правителството решава да вкара армията, за да разгони протестиращите. Колоните на войските са посрещнати с коктейли Молотов и стрелба от страна на работниците, които разполагат с оръжие. Войниците получават заповед да стрелят с бойни патрони. Студентите на самия площад са пощадени, но в околните улици те са разстрелвани в гръб и смазвани с танкове. Смазването на движението на площада отрязва пътя на Китай към демокрацията и вероятно и към социалната справедливост.
През следващите години пазарните реформи се задълбочават още повече. Въпреки временните санкции, наложени от Запада, посегателството срещу демокрацията бързо е забравено заради огромните възможности за печалба. Страната става работилницата на света, а обикновените китайци работят за по няколко долара. През 90-те години Съединените щати прехвърлят огромна част от производството си в азиатската държава. Изследователите започват да говорят за Кимерика.
В същото време Китай залага основите на нарастващото си днешно величие. Под авторитарното управление на псевдокомунистическата партия се развива най-силната пазарна икономика в света. Империята се възражда и скоро се изправя срещу другата империя – САЩ. Заради това и през 2019 г. в Хонконг протестите започнаха на 9 юни. Те до голяма степен бяха свързани не само със законопроекта за екстрадицията, но и с годишнината от Тянанамън.
Разликата между двете събития, обаче, е огромна, защото през 2019 г. през цялото време се чувстваше силната ръка на американските тайни служби, които се опитват да разклатят бившия си съюзник. Лошото е, че днес за западните политици пример за подражание не са идеите на бунтарите от Тянанамън, а успеха на съвременния китайски държавен модел.
Те критикуват Пекин за липсата на свобода на словото, но в същото време налагат ограничения на медиите в собствените си страни. Говорят за симбиозата на китайската олигархия с комунистическата партия, а са подчинени на мултимилиардерите в собствените си държави.
Протестите на Тянанамън ни показват, че обществото може да се противопостави на властта и в най-деспотичните режими. Ще трябва да ги помним, защото вече и ние се изправяме пред същата китайска реалност на несменяем политически модел и див, съсипващ капитализъм.
Доц. Александър Сивилов, БНР
Няма коментари:
Публикуване на коментар