Шаро и Мечока

Пишман-буржоазията по рождение е крадлива, страхлива и слаба

 

Българската пишман-буржоазия за трети път тръгва на война срещу Русия. 

Тръгва като опърпано ловджийско пале, пратено напред от ловеца да дразни мечката и да я разсейва. Старае се много - ръмжи, скача и се пъне да надлае останалата част от глутницата. Колкото да оправдае едни ранни прозрения на Хрушчов за българите. Дали палето вярва, че за награда ще получи парченце мечо ухо, не е известно. Но палешкият (пилешкият?) мозък със сигурност не допуска, че пушката, подскачаща в дементните ръце на ловеца, може да е заредена със сачми за пъдпъдъци. Нито пък забелязва хиперзвуковите нокти на мечката.

Когато накрая палето се оттегли да ближе липсващото му собствено ухо, отнесено по невнимание от мечката, може и да се сети за формулата „Винаги с Германия, никога срещу Русия“ - творческото обобщение на горчивия му опит да обърне наопаки законите на геополитиката и здравия разум. „Старай се враговете да са далеч, а приятелите - близо!“ гласи първият и най-важен от тях. 

На пръв поглед лесен за разбиране, даже и за възпитаници на Харвард. Защо тогава пишман-буржоазията за трети път рита на бос крак шапката, изпод която отдалеч се плези ръбесто жълто паве?

Защото по рождение е крадлива, страхлива и слаба. Лишена след Освобождението от ориенталския пазар и в невъзможност да ограбва колониални народи, тя се задоволява да граби своя собствен.

С мизерни резултати, като от изтупването на празен брашнен чувал. Гумени цървули „Бакиш“ - това е технологичният таван на първия български капитализъм, толкова му е силата. Оттам вечният страх от пришествието на кръчмаря със сметката за издоеното село и плячкосаните държавни бюджети, оттам постоянната готовност за продажба на националните интереси срещу един пробита марка. Оттам лазенето пред един самовлюбен и разгащен възпитаник на виенските бардаци, спретнал две национални катастрофи само за 6 години.

Втората война срещу Русия пожалва страната ни по волята на победителя, но пишман-буржоазията плаща наведнъж и двете сметки. В нейното благотворно отсъствие ни се случват АЕЦ „Козлодуй“, двата полета в Космоса, десетте златни медала в Сеул. И без малко да се случи деветмилионният българин. По каприз на историята тогава сме с (част от) Германия и с Русия, в съветското u издание.

Второто пришествие на пишман-буржоазията връща всичко по местата му - скоро няма да има АЕЦ, така, както вече няма нито Космос, нито наша промишленост. Дори и наши домати вече няма, а седеммилионният българин изтече в статистическия канал. И пишман-буржоазията, макар и този път с „правилен работническо-селски произход“, си е все същата: отново крадлива, страхлива и слаба, отново позволяваща на всеки кандидат-император да изтрива в лицето й зацапаните си политически наполеонки. Срещу един пробит долар или едно пробито евро, каквото дойде. Отново легнала в краката на поредния самовлюбен „полуфукльо“ (по Швейк), пързалящ се с разкопчан дюкян по парапета на българската политика.

На Айнщайн приписват твърдението, че е лудост да правиш едно и също нещо отново и отново и да очакваш различен резултат. Резултата го предусещаме. Мечката ще изгони глутницата от тайгата, след което ще се прибере на топло и ще си свари чай върху газовия котлон. Ние пък ще се запасим със свещи и сухи съчки. И ще поглеждаме жално към кошерите отвъд оградата.

(Този текст не е за грамадното мнозинство от населението, което знае, че е грях да се ежиш на Освободителите. Простичките и истински неща от Живота се научават и без лекции по геополитика.)

Доц. д-р Георги Чанков, "Труд"