Ако трябва да дадем определение за перестройка, според мен това е съзнателно превръщане на структурната криза в системна, която завърши с разрушаването на Съветския съюз и съветската система.
Самият Горбачов казваше, че винаги е имал за основна задача на своя живот разрушаването на комунизма. Макар това разбира се да не е така, тъй като на него, докато е бил съветски чиновник, не е могло да му хрумне нищо подобно. Това се нарича лицемерие във висша степен.
Фактът, че в края на 1970-те и началото на 1980-те на върха на съветската властова пирамида се оказаха хора като Яковлев, Горбачов, Шеварнадзе беше присъда за системата. Ако системата е издигала на върха такива ръководители, които са били готови да предадат страната, това означава, че нейната имунна подсистема вече изобщо не е работела. Така че работата не опира само до Горбачов. Него го издигна системата. А после вече се задейства обратната връзка. Горбачов започна да разрушава системата, продукт на чието разложение беше и самият той.
Сега някои с умиление си спомнят Брежневите времена. Това наистина бяха охолни години. В продължение на 15-20 години, още от времето на късния Хрушчов, ние живяхме спокойно в сравнение с това, което дойде после. Но трябва да помним две неща. Първо, в това охолно време ние изядохме бъдещето си. И второ, топлината, която отделяше системата, беше топлината на гниенето. И Горбачов беше продукт на това гниене.
Прераждането на номенклатурата на СССР започва още при Сталин. Неслучайно той нарича номенклатурата „проклета каста“. Но този процес отначало е много бавен. Следващата фаза настъпва при Хрушчов. После Брежнев. Терминът „застой“ много често се използва по времето на перестройката. И мнозина мислеха, че става дума за икономиката. Но това изобщо не е така. Членът на Политбюро и на ЦК на КПСС Егор Лихачов в някакъв смисъл е прав, когато при един от споровете с Горбачов забелязва: „Какъв застой? Нашата икономика се развива.“
Обаче номенклатурата, за разлика от праволинейния Егор Лихачов, чува правилно посланието на Горбачов: той има предвид не икономиката, а практическото отсъствие на реална ротация на кадрите от 1970-те години. Всъщност застой означава господство на хоризонталната мобилност във властта над вертикалната. Когато сваляха някого от длъжност, например заместник-министъра на химическата промишленост, го изпращаха на заместник-министърското място в друго ведомство.
Такъв застой е едновременно и деградираща тенденция от гледна точка на работата и макрокорупция в ситуация, когато чиновникът няма частна собственост и единственото му притежание е да се задържи на власт. Съветската номенклатура беше системообразуващ елемент на съветското общество, но тази прослойка, както казах, нямаше собственост, имаше само власт. И когато в средата на 1960-те години съветската номенклатура се отказа от скок в бъдещето, в комунизма, или в това, което братя Стругацки нарекоха „Пладне, XXII век“, на нея й остана само един вариант за по-нататъшно движение – конвергенция със Запада, интеграция в капиталистическата система. И този процес тръгна.
Обаче реална интеграция с капиталистическата система е възможна единствено изгубвайки достиженията на социалистическото общество. Така и стана. Тоест, номенклатурата оправда страховете на двама човека, които се ненавиждаха помежду си - Сталин и Троцки. Троцки предупреждаваше, че номенклатурата рано или късно ще се обуржоази и ще предаде страната. И Сталин много се опасяваше от това, особено отчитайки империалистическото обкръжение. Неслучайно малко преди смъртта си той заявява на съратниците си горе-долу следното: „Ето, аз ще умра и империалистите ще ви излъжат.“ Така и стана. Какво означава приетата на XX конгрес на КПСС концепция за мирно съществувание на държави с различен социално-икономически строй? Това е крачка в посока на империалистите. Първи за това заговори Георги Маленков на мартенския пленум 1953 г., веднага след смъртта на Сталин. Хрушчов тогава го осъжда, а след три години, по предложение на Ото Куусинен сам излиза с тази инициатива.
XX конгрес е важен жалон по пътя на превръщането на номенклатурата в квазикласа, в което много активна роля изиграва нашата така наречена либерална интелигенция, която е младата фракция на либералната номенклатура. През 1961 г. в новата програма на КПСС е фиксирано нещо много важно – една от главните задачи на КПСС – максимално удовлетворяване на растящите материални потребности на съветските граждани. Тоест, номенклатурата решава да строи общество на потреблението. Но доколкото в Русия и в СССР винаги се е създавал неголям по обем съвкупен обществен продукт, това е общество на потреблението за самите нас.
Още в 1956 г. е поставена задача за нормализиране на отношенията с капиталистическите страни, а на границата на 1960-1970-те години е взет курс към интеграция в западната система, при това точно когато капитализмът (Западът) изпитва сериозни проблеми и би могъл да бъде подтикнат към разрушение. Но беше направен друг избор. Протича сближаване със Запада по линия на Римския клуб, Тристранната комисия. Започва се включване на съветската върхушка в редица международни проекти.
В името на справедливостта трябва да се каже, че на границата на 1960-1970-те години на Запад има буржоазни фракции, които смятат, че в тактическо отношение може да се сътрудничи със Съветския съюз и постепенно да се налага тяхната воля, да се побеждава „по точки“. Обаче в средата на 1970-те години тези групи претърпяват поражение и на първи план се издигат финансистите и корпоратокрацията, на които им трябва победа над Съветския съюз вече не постепенно, а бързо и не „по точки“, а с „нокаут“. На тях им трябва или максимално да отслабят Съюза, или изобщо да го унищожат. А Брежневият СССР точно в това време губи инициативата. Може да се каже, че перестройката логично произтича от предшестващия период.
Разбира се, фронтовакът Брежнев не беше предател.
През 1972 г. съвместно със САЩ край Виена е създаден Международният институт по приложен системен анализ. Очаква се там представители на съветския и американския елит да разработват общи подходи за управление на световните процеси. В действителност, всичко е сведено до елементарно вербуване на нашите представители. Изучилите се в МИПСА (Международен институт по приложен системен анализ) започват да виждат света така, както го вижда западната върхушка.
Андропов и Суслов са главните кандидати на Куусинен. Впрочем, негови протежета са и деканът на журналистическия факултет Ясен Засурски и членът на Римския клуб академик Джермен Гвишиани и даже „самият“ Александър Николаевич Яковлев – главният оператор на събарянето на съветската държава.
„Излиза, че е съществувал определен кръг от хора, които са имали огромно влияние при Хрушчов. Те започнаха да играят още по-голяма роля при Брежнев и след това практически се превръщат в политическото ръководство на страната при Михаил Горбачов, а после и при Борис Елцин. Международните отдели на ЦК на КПСС, израснали под крилото на Куусинен, станаха ковачница на кадри за бъдещата перестройка. А след това, вече под ръката на Андропов, в късните Брежневски времена тези структури бяха инкубатор за елциновите младореформатори.“ (Сергей Марочкин)
Перестройката отговаря на интересите на определен слой, който в крайна сметка и става неин бенефициент. На първо място, това е част от номенклатурата, която иска да живее като на Запад, стреми се към интеграция в капиталистическата система, очаквайки че там ще бъде приета като равна. На второ място, това е част от Комитета за държавна сигурност – неголяма, но влиятелна. Голяма роля в „изграждането на мостовете“ на съветската върхушка със Запада изиграва структура, наречена Сеть – фирмата, оглавявана от Евгений Питовранов. И накрая, третият сегмент е сенчестият капитал. Този триумвират, този триглав змей Горянин, има интерес от „реформите“ на Горбачов.
Сенчестата икономика се курира от „преустроилата се“ част от КГБ, която се опитва да я внедри в световната, използвайки нелегални канали. По друг начин тя не би могла да проработи и да върши „сенчестото“ си дело. Към средата на осемдесетте тези хора поставят задача за легализиране на капиталите и пълен достъп до властта. Още в средата на седемдесетте е започнала подготовката на „бригади“, които трябва да рушат системата. Подбират се тщеславни, жадни, приближени хора, които могат да бъдат манипулирани. И в случай на нещо – лесно да бъдат предадени...
Разбира се, трябва да се отчете и играта на Запада на нашата площадка. Не е нужно да се преувеличава ролята на този фактор, но не бива и да се намалява. Например, когато агентът на съветското разузнаване в ЦРУ Олдридж Еймс заема длъжност в отдела, който се занимава със СССР и влиза в курса на нещата, той е поразен до каква степен съветското общество е пронизано от агентурата на САЩ. Не агентура за влияние, а чиста американска агентура, при това във всички сегменти на съветското общество. Агенти има и в партийните структури, и в съветските органи, и в държавните, и в научните, и даже в разузнаването. По този повод Еймс казва, че СССР му напомня сирене, в което дупките са повече от самото сирене. Всичко това означава, че андроповият КГБ напълно се е провалил.
Искам още веднъж да подчертая, че мнозинството от тези, които изведоха Горбачов на върха на властта, не смятаха да разрушават Съветския съюз. Те искаха СССР да се интегрира в западната система. Но те не разбираха, че никой няма да интегрира СССР в западната система изцяло и на равни начала. Затова западните деятели разказваха приказки на Горбачов: „Вие сте твърде голяма страна. Хайде първо да се разпаднете, а след това ние ще ви приемем.“
Горбачов е движен от Михаил Суслов, който оглавява така наречената (неформална) южна група в ръководството на КПСС. Що се отнася до Андропов, той изобщо е слабо самостоятелна фигура (поне до самия край на 1970-те години). Още в млада възраст Андропов бива отличен като много интересен човек. Води го видният деятел на Коминтерна и Международното работническо движение Отто Куусинен. По своите възгледи той е ляв глобалист, който открито не обича Сталин. Около него се групират тези представители на съветското ръководство, които условно можем да наречем първото поколение либерали и демократи. Андропов е един от тези хора. И от него през Куусинен линията се простира към героите на Перестройката.
Когато Андропов оглавява КГБ, той няма опит от работа в тази сфера. Брежнев го обкръжава с двама свои хора – Георгий Цинев и Семьон Цвигун. Андропов се опитва да създаде нещо свое. Но го използват като параван. Всъщност зад него стоят трима генерали: Евгений Питовранов, близкия до него Борис Иванов и Филип Бобков. Това са много сериозни хора. Когато говорим за Андропов, трябва да помним този триумвират, който стоеше зад гърба му и който, както и част от съветската върхушка, също смяташе, че влизането в западния свят ще реши проблемите на Съветския съюз. Но тяхната най-груба грешка е тази, че бяха уверени, че ще ги поканят на една и съща маса с хората, които от 400 години контролират Запада (само защото СССР е ядрена държава).
Андропов беше обикновен съветски кариерист. В началото при него КГБ способства за усилване на дисидентското движение. Наличието на това движение трябва да убеди съветското ръководство, че КГБ е нужен и неговата работа трябва всячески да се подпомага. Укрепването на КГБ е нужно за противостояние на МВР. Но за времето, в което работи с дисидентите, КГБ сам се подлага на вътрешно разложение. В този план техните отношения приличат на онези между царската охранка и революционерите в началото на XX век.
Много добре си спомням статията на Андропов в списание „Комунист“, където той признаваше, че не познава обществото, в което живее. Пита се, защо тогава му трябваше да се набърква във властта? Естествено, ако не разбираш обективните закони на развитието, е невъзможно да го насочиш в нужното русло. В резултат, с действията си Андропов допусна разпада на Съветския съюз. Той просто не можеше да противостои на разрушителните тенденции, тъй като не осъзнаваше реалността адекватно. Сега цялото човечество разплита последствията на тази геополитическа катастрофа.
Поради образувалия се в номенклатурата конвергентно-прозападен сегмент, не много голям, но доста влиятелен, поради интеграцията на СССР в световния, т.е. капиталистическия пазар (за което и разведряването идва навреме) в различни сфери на съветското общество – наука, литература, кино и др. – започват да се формират процеси, които са елементи на този сегмент. Те са обвързани с конвергенти, на които е по-лесно да провеждат идеите си не директно, в сферата на властта, а опосредствано – чрез филми, романи и други подобни. В резултат, още през 1970-те години се формират структури, и по-точно мрежи, алтернативни на формалната структура на властта (държавни, но за съжаление далеч не винаги държавнически). Имащи своя изход на Запад, между другото поощряван по ред технически причини от властта, централно-върховно, те започват да използват това като капитал и да придобиват все по-голямо значение. Важна роля за функционирането на тези мрежи играят космополитно-либерално-кагебейските салони („културата“ е важно дело, за нея отговарят сериозни хора: в 1930-те години – Агранов, в 1970-1980-те – Бобков) – отначало на Лиля Брик, а след това сменилият го салон на Мая Плисецкая и така нататък.
През 1969 г. излезе забележителният роман „Какво искаш?“ на Всеволод Кочетов, в който той показа започващото разложение на съветското общество, не само на ниво интелигенция, но и номенклатура. И беше много показателно, че когато романът беше отпечатан в списание „Октябрь“, срещу него скочи либералната интелигенция воглаве със Симонов. Книгата можа да се публикува само благодарение на подкрепата на Машеров (Първи секретар на компартията в Белорус по онова време – б.пр.) в Белорусия. И независимо от това, че Машеров прокара публикуването, тиражът на романа изчезна много бързо от магазините. Най-интересното е, че в събраните съчинения на Кочетов, които излязоха в края на 80-те години, този роман не беше включен. Всъщност в него Кочетов описва отровните плодове, узрели след XX конгрес на КПСС.
Вследствие реформата на Косигин-Либерман либералната фракция на номенклатурата се сдобива със социална база – съветския магазинер. Това е много добре описано от Леонид Филатов – те осмиват магазинера в театъра, а в салона седи самият този магазинер, който доставя билетите. Точно този социален слой става социалната база на това, което по-късно прерасва в Перестройка.
В същото време КГБ притиска много силно родолюбците. Тези, които Андропов наричаше русисти, получават значително по-дълги присъди, отколкото дисидентите, които често просто са погалвани по главите. И редица хора, които можеха да станат лидери на едно патриотично поколение в Съветския съюз, загиваха по странен начин – това са и Василий Шукшин, и Юрий Селезньов, и Константин Василиев.
Горбачов е удобен за Запада. Още през 1984 г. в качеството си на втори секретар на ЦК на КПСС по инициатива на Маргарет Тачър той е поканен в Лондон. Всъщност, това е настройка. Тачър тогава казва, че с Горбачов може да се върши работа. По този начин неговата кандидатура е съгласувана със Запада. Обаче когато Тачър казваше, че те са го довели на власт, това беше все пак избор. В средата на 80-те години, при цялото наличие в СССР на директна агентура и агентурно влияние, Западът все още не можеше по директен начин да въздейства на ситуацията в нашата страна. Това ще се случи в 1990 година. Косвено, да, Западът е могъл да даде знак на някои сили в СССР, че при Горбачов отношенията ще се подобрят. А доколкото съветската върхушка много желае подобряване на отношенията със Запада, тя, естествено, го подкрепя. Ролята в това на Евгений Примаков (съветски и руски политически и държавен деец в периода 1985-1989 година, директор на Института за световна икономика и международни отношения към Академията на науките на СССР) и Андрей Громико (съветски партийно-държавен деец и дипломат в периода 1985-1988 година, председател на президиума на Върховния съвет на СССР) далеч не е случайна.
В едно от интервютата си Вячеслав Николаевич Матузов, в миналото сътрудник на Международния отдел на ЦК на КПСС, блестящ специалист по арабския Изток, разказа интересна история, която по-късно потвърди пред мен в личен разговор. Веднъж през 1974 г. в разговор между трима души – той, заместник-завеждащ Международния отдел Румянцев и (тогава) щатния кореспондент на „Правда“ Примаков – последният заявил, че на практика социализмът е изчерпал себе си и трябва да се живее като на Запад. Матузов започнал разпалено да възразява, обаче Румянцев, извеждайки Вячеслав Николаевич да пушат, категорично му забранил да спори с щатния кореспондент. Да оценим ситуацията: заместник-завеждащият Международния отдел реагира срещу опонента на Примаков, вместо да се опита да въздейства върху него. Аз не мисля, че Примаков е искал разрушаването на СССР, но той беше привърженик на конвергенцията, на изграждането на мостове със Запада, което завърши съвсем не така, както му се искаше на Примаков и на неговите подобни. Не са имали класов нюх и стратегическо мислене, а западните им „партньори“ са имали. Именно поради това в следсталиновия СССР те успяха да създадат цяла мрежа от „полезни идиоти“, агенти на влияние и просто агенти.
Впрочем, както ми е разказвал генрал-лейтенант от КГБ Леонид Шербашин, още от края на 1987 г. Горбачов пристигал на работа, сядал в креслото, свалял сакото (той много обичаше да свали сакото и да го окачи на гърба на стола) и се захващал основно с това да чете хвалебствени статии за себе си в западните списания и вестници. Ето кое е било най-важното за него. Но, много интересно, в мемоарите на западните политици директно се говори как те от самото начало са лъгали Горбачов. Но, както е известно, лъжат този, който сам иска да бъде излъган. Достатъчно е да се погледне историята на неговите преговори със западните дейци, особено от 1989, 1990, 1991 години.
Искам да напомня, че идеологът на Перестройката е Александър Николаевич Яковлев, който 10 години е служил като посланик в Канада. И той пише в мемоарите си, че когато Горбачов пристига в Канада, те дълго и откровено разговарят и Яковлев разбира, че са съмишленици. Това се случва през 1984 година. Неслучайно, когато Горбачов става генерален секретар, Яковлев е отзован от Канада. Отначало става директор на Института за световна икономика и международни отношения, а след това отива в ЦК и става главен идеолог. Малко преди смъртта си Яковлев заявява, че с тяхната перестройка той и неговите съратници са рушили не само Съветския съюз, но и хилядолетния модел на развитие на Русия.
Не мисля, че Яковлев е посвещавал Горбачов във всички свои планове, но относно това, че Перестройката беше удар не само по СССР, но и опит да се промени векторът на цялата руска история, нямам никакви съмнения.
Показателно е, че в края на 80-те години горбачовият отбор кани в Съветския съюз нобеловия лауреат по икономика от руски произход Василий Леонтиев, който трябвало, според горбачовци, да потвърди нуждата от сериозни системни промени в Съветския съюз именно поради икономически проблеми. Леонтиев работи тук няколко седмици и стига до извод – да, Съветският съюз има сериозни структурни проблеми в икономиката, но няма нито един проблем, който да налага системни изменения. Оказва се, всъщност, че горбачовската позиция е неадекватна.
При Горбачов беше приет закона за кооперациите (или за индивидуалната трудова дейност) и така наречения закон за държавните предприятия, който нанесе още по-голяма вреда. Според него редица държавни предприятия получиха право да излязат на световния пазар самостоятелно, да продават продукцията си за долари, след което доларите се връщаха в страната и се обменяха за рубли. В резултат огромната рублева маса счупи баланса между стоковата наличност и наличните пари. Хората започнаха да помитат стоките от рафтовете и икономиката се подхлъзна в пропастта.
Не мога да се сетя за нищо хубаво от всичко, което направи Горбачов. Навремето, още по съветско време, се отказах да вляза в КПСС, публично, и разбира се, много пътища бяха затворени за мен. След 1991 г. получих възможност да пътувам зад граница и така нататък. По този повод мой познат каза: „Ти си неблагодарен. Горбачов ти даде свобода.“ На това отговорих: „Свобода може да се даде само на роба. На свободния човек не можеш да я дадеш. Той винаги е свободен“.
Андрей Фурсов, Zen.yandex.ru, превод: Екатерина Грънчарова, Glasove.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар