Георги Парцалев ще остане в паметта на много поколения
българи като всенароден любимец. Няма по-голямо от нея, от народната памет!
Помните ли го във филма "Роялът"? Там големият Георги Парцалев има една реплика: "Когато станеш на моята възраст, ще се ужасиш от мисълта, че може да живееш вечно".
Съдбата ни отне всенародния любимец Георги Парцалев на 31-ви октомври 1989-а година, когато той беше едва на 64 - възраст, на която можеше да даде още много и на театъра, и на киното. И на нашите души. Защото беше голям актьор и голям човек - аристократ по душа - щедър във всичко.
Нямаше външност на звезда, а образът му и присмехулната му "мустаката" усмивка още светят в сърцата ни със светлина, която стопля. Помним хумора му, специфичния му глас, характерния му диалект. Остана си един от малкото българи, когото "единодушно" обичаме.
Снимките на фотографа Иван Григоров ни връщат към далечната 1979-а, когато точно през месец декември гостува на Парцалев в дома му.
Парцалев бе забавен навсякъде. Непринуден и с гостоприемна душа - наивен като дете, което приема за приятел всекиго по пътя си. Хубава, но лоша за самия него, черта. Макар и обичан, е имал от какво да се разочарова, или да се чувства тъжен и самотен, като повечето от нас.
Актьорът неведнъж сам обичаше да се шегува с първата си роля от училищните му години в Левски. Пълен провал, според него. Но пък още тогава си проличало, че той е от онзи рядък тип актьори, които не само изиграват, но могат да "направят" голяма и епизодичната роля. Като не могъл да се "застреля" с пистолет на сцената, "Жорко" грабнал един нож да се "заколи", и за по-убедително, повторил репликата си. Публиката избухнала в смях, а после целият град го сочел: "Ей го оня, дето се застреля с ножа!"
Още оттогава, където и да се появеше Парцалев, още преди да си е отворил устата, хората очакваха от него да ги разсмее. И той, каквото и да разкажеше, хората се смееха. Обичаше да разказва как без да иска бутнал едно дете по главата и то се разплакало, а майка му, като разпознала актьора, го успокоила с думите: "Мълчи бе, мамо, Георги Парцалев те удари!".
Актьорът обичаше да разказва такива смешни и трогателни спомени.
Голямата драма на неговия живот, обаче, според най-близките му приятели, е била тъгата отдолу "под хастара", усещането му за самота.
"Дамгата" да си "различен по рождение", както сам споделял, му е тежала и в известен смисъл е предопределила и начина му на живот - с уединяване. Най-защитен се чувствал в дома си, сред антиките и произведенията на изкуството, които му били слабост. Както и пръстените, с които не искал да се раздели дори когато от болестта пръстите му така отслабнали, че бижутата почнали да падат от ръцете му...
Най-хубавото му време в кариерата - в Сатиричния театър. На сцената, сред плеяда звезди на хумора и сатирата от неговия "калибър". Толкова големи, че такъв състав едва ли ще се събере пак някога на една сцена.
Несбъднати останали само две мечтани роли - на Дон Кихот и Хамлет - много искал да ги изиграе.
В киното първият успех идва с филма "Любимец 13" на Владимир Янчев, и после всяка негова филмова роля се превръщаше в голяма.
Дори само името му на афиша вече означаваше за зрителите очакване за някакво хубаво изживяване.
Парцалев получи званието народен артист през 1983-та година. Звание, което бе отнето от най-големите ни артисти в постдемократичните времена, но хора като него си останаха "народни" в сърцата на хората. Артистът бе носител и на ордените "Кирил и Методий" - I степен и "Народна република България" - I степен (1985). Мнозина се чудят, защо не получи нито една награда за театрална роля и само една за филмова - за ролята си във филма "Сиромашко лято" на XXV фестивал на трудещите се в Чехословакия през 1974-та година.
Книга на Пенчо Ковачев и документален филм на БНТ се опитаха да отговорят на този въпрос, като акцентът в тях пада върху "забранената сексуалност" на актьора по време на соца. Мисля, обаче, че противно на цензорите, тя никога не е вълнувала обикновените хора, никога не е предопределяла отношението им към Парцалев.
Един от най-ярките спомени, илюстриращи любовта на хората към актьора, е на близката му приятелка - актрисата Латинка Петрова. Двамата пътували много из страната, и винаги тя била шофьорът - Парцалев дори нямал кола. Веднъж, в някаква ситуация на пътя, Латинка не успяла да овладее автомобила и се обърнали в канавката, встрани от пътя. Изплашен, Парцалев попитал Латинка: "Лотье, живи ли сме, ма?" Слава Богу, по шосето се задал някакъв открит камион, та Латинка Петрова взела да му маха за помощ. От каросерията наскачали една сюрия цигани, да помагат.
Като разбрали, че вътре в обърнатата кола е Парцалев, взели един през друг да крещят: "Де го бат Жоро, де го бат, Жоро?" На ръце го изнесли от колата. И това ако не е показателно, на каква известност и всеобща обич се радваше Парцалев, здраве му кажи. Хората го възприемаха като един от тях, винаги готови да му засвидетелстват обичта си от цялото си сърце.
Малко тъжно е, че го възприемахме като "смешен" дори и в най-тъжните моменти от живота му. Но реакциите му бяха такива, че разсмиваха. В болницата, например, докато се борел с левкемията, казал на Латинка Петрова, сериозно замислен:
"Глиедам, свети му патриарх Максим в съседната стая. Викам си: Божи човек, пък и негу гу були жлъчка...Тука има ниещу, дето ни е в ред!..."
За последно двамата с Латинка се видяли в Правителствена болница, четири-пет дни преди Парцалев да почине. Не усещал Края си... Тревожел се единствено за това, хората да не си помислят, че е болен от СПИН... Показал на Латинка болничния си картон...
Отива си от този свят, несбъднал най-голямата си мечта - да има свой наследник, да го кръсти, както е бил кръщелник на много деца, и да облече свой син с фрак и цилиндър. Бил готов и да осинови момче, но не му разрешили...
След смъртта му, понеже и сестра му не оставила наследници, родът на Парцалеви се затрива.
Актьорът, противно на очакванията, нямал собствено жилище. Апартаментът, в който са направени снимките, бил дом под наем. В него, преди да починат, Парцалев живеел заедно с майка си, баща си и кучето.
Истинският "дом" на Парцалев остава образът му в сърцата ни и спомените ни за него.
Страхувал се е да не умре сам и откровено си го признавал. Също като уплашено дете, което не знае, че всички хора умират сами. И да, повечето потъват в забрава, но той - не!
Остана си в паметта ни като жив. И още усещаме болката от загубата му. Защото, както казва Латинка Петрова, "всички българи осиротяхме без него".
Георги Парцалев ще остане в паметта на много поколения българи като всенароден любимец. Какво по-голямо "звание" от паметта на народа са могли да му дадат началниците?!
Няма по-голямо от нея, от народната памет.
Еми Мариянска, Impressio.dir.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар