Стефан Данаилов през 2015 г: На всички съм забранил да ме жалят!

"Винаги съм бил оптимист и това ме е водело в най-дивите ми младежки години, по-късно в първите години на прехода, когато пак крещяха след мен, и сега съм оптимист."

 

 

Днес, на 9 декември 2022 г. се навършват 80 години от рождението на Стефан Данаилов - Мастера, както го наричаха неговите студенти, които са подготвили  мащабна програма от събития в чест на своя кумир.

Стефан Данаилов - Ламбо, както го наричаха пък приятелите и съпартийците му, обичаше празниците, обичаше срещата с приятели. Лабмо предизвикваше любов и даряваше любов. Беше магнетична личност.

Имах възможност многократно през годините да разговарям със Стефан Данаилов. Съкровени изповеди, драматични спомени, болка и възторзи - това е запечатал касетофонът ми.

Сега предлагам едно интервю от драматичен за него момент.

7 януари 2014

„Преживях шока. Не ме чакайте да вдигам бялото знаме. Не ме изпращайте толкова бързо.“

Това ми каза Стефан Данаилов в драматична изповед за шока, който е преживял, разбирайки, че е изправен пред страшно изпитание. Любимецът на няколко поколения българи разказа откровено за битката си с коварната болест, за първите признаци на лимфома, за приятелите, които са му помогнали в този момент. Затворен в хола, „окупирал“ дивана, той потъваше често в равносметката на живота си.

В няколко такива вечери имах възможност да чуя жестоката самооценка на любимия на България актьор.

− Стефане, въпреки болестта ти продължаваш да снимаш. Знам, че целият екип на „Фамилията“ работи с маски на лицето, за да те предпази от вируси, и днес си учиш поредния епизод. Чертаеш ли планове за бъдещето?

− Да. Искам да продължа да бъда активен, да си довърша филма, да изкарам докрай курса със студентите си, а вече се видях и по трибуни за евроизборите през май.

− Искаш да водиш предизборна кампания?

− Защо не? Нали ти казах − излязох от шока. Пак се вълнувам от политиката. Аз съм водил толкова битки, за които много от лицата в политиката днес си нямат и хабер.

− Разказа ми с огорчение как и сега ти подвикват протестиращи „червен боклук“. Защо избуя тази агресия?

− Тази тема много ме вълнува. Тя е свързана и с онези тягостни моменти, които усещах по улиците след изборите на 12 май. Бях сигурен, че и сега ние няма да заварим в добро финансово положение държавната хазна, както бе и през 2005-а, когато поехме властта след царя. Тогава обаче имаше икономически подем.

Питал съм Петър Димитров, който правеше икономическата програма: „Откъде ще намерим парите за това, което обещаваме?“ „Ами от излишъците, които ще намерим.“ Нищо не намерихме. Но ние в нашата партия сме царе на изхвърлянията. Сега виждам проблема, който се получава между нас и ДПС по отношение на плоския данък. Още по време на тройната коалиция, когато разбрах за този данък, нещо инстинктивно ме караше да не бъда съгласен с него. Но тогава моята партия го прегърна. Сега имаме противоречие с ДПС. На мен много ми се иска − не като член на БСП и като „мръсна червена маймуна“, кабинетът да реализира в следващите месеци това, което сме обявили. Министрите достатъчно вече патинираха от шума на улицата.

Питал съм се бих ли издържал на този натиск и ти признавам − не бих издържал. Може би не до възпитание, може би аз съм учил за друго, моята работа е друга, но не мога да си представя да изляза на сцената и отдолу да ме освиркат, и аз да остана. Махам се веднага. Кабинетът трябва да покаже, че това, което е предвидено, е за доброто за хората. А тази агресия в обществото избуя през последните 4 години. Тази омраза във всички сфери, в отношенията ни като хора е нетърпима. Атмосферата в България е отровена.

− Лечението?

− Е, да не казвам, че трябва химиотерапия и каква ще е тя. Дали само изборите ще са достатъчни, дали трябва нова конституция.

− А защо и артистите протестираха?

- Не знам какво ги активира така и моите приятели студентите, миличките. Май месец имаше избори. Тогава никой не ме попита какво предлагаме, какво ще се случи, а сега станаха първи активисти. Как стана това раздвижване? Аз обичам моите студенти, пращал съм ги на стачки, но мнозина първи се връщаха разочаровани от това, което се случва. И ако през 1997-а имаше някаква кауза, очакване нещо да се случи, сега какво е? Бюджетът на културата ли ще стане повече отсега, или ремонтите на театрите ще се направят?

− След като влезе в ритъма на болестта, възвърна ли си равновесието? Мислиш ли си за поредната бариера, която трябва да прескочиш?

− Смяташ, че седейки тук, в това състояние съм прехвърлял живота си, че съм правил преоценки − не! Дано не се лъжа, но това е индикация, че пътят не е надолу, а нагоре в добрия смисъл на думата.

Да, очаквах някакви черни мисли за света и за хората да ме налегнат. Не! Вярвай ми, нито един път не съм посегнал към чантичката, в която имам „Ксанакс“, което е за нервната система. Дори и в тези 7 дни, в които очаквах резултата от биопсията, си казвах: „Няма да го вземам. Може да се наложи нещо още по-страшно, когато трябва наистина да балансираш нервната система и да се съхраняваш.“

Мислех си обаче: „Ами, ако това ми се беше случило, когато бях на 40 години, какво щях да преживявам тогава?“ Сигурно много по-лошо и по-страшно. Защото си млад, защото имаш още какво да вършиш. Сега аз съм свършил много неща. Не се самосъжалявам и не гледам лековато, но се опитвам да се държа бодро. И не защото ти си дошла тук, а защото така го усещам. Даже днес, когато бях на пазара, изпях на Мери песента „Зеленчуци който не яде“. Излязох от шока, Валерия! И трябва да ти кажа, че бях по-песимистично настроен в началото на този политически сезон, юни-юли бях направо демотивиран.

− Защо? Тогава още не си знаел за болестта?

− От крясъците по улиците на София. От агресията пред парламента. Не мога да кажа, че съм бил обиден на това, че една група хора ми вика, че съм червен боклук и въобще боклук. Никога не съм си позволявал в моя речник, макар че той е доста остър и разнообразен, да употребявам думата „боклук“, освен когато трябва да се изхвърли кофата за боклук. Много твои колеги ме търсеха за коментар, отказвах на всички, воден от моя загубен оптимизъм.

Но днес съм по-оптимистичен вероятно защото на мен ми предстои нещо. Това е някакво ново състояние. Винаги съм бил оптимист и това ме е водело в най-дивите ми младежки години, по-късно в първите години на прехода, когато пак крещяха след мен, и сега съм оптимист.

Дори сутрешните блокове на телевизиите, в които всеки ден обикалят някакви врачки и пророкуват някакви ужасии, които ще ни връхлетят, не могат да ме стреснат, не стигат до моето съзнание. Не ме докосват дори − до такава степен организмът е изградил своя имунитет. Слушам ги и си казвам: „А, бе, вие просто не знаете за какво става въпрос!“ И се усмихвам. И трябва отново да ти кажа − животът е прекрасен!

- Кой ти "инжектираше" адреналина, за да справиш със света наоколо?

- Мери. Да, аз тръгнах след Мери, но тя ме избра. Жената е тази, която решава. Тя е по-силната. Аз пък отстоявах тази любов, аз съм се борил за нея. Знаеш ли какво е да се изправиш срещу Вили Цанков и да защитаваш любовта си с жена му? А после да запазим с него приятелството си до края на живота му! Последният човек, с когото Вили говори, преди да почине, бях аз. На мен ми се обади милият.

Аз имам периоди, в които ме е хващало жестоко веселие, употребявал съм и алкохол повече, колкото и работа да съм имал, животът ми е бил невъобразим хаос, на който тя се съпротивляваше. И въпреки това създаваше около мен такава атмосфера, че никога не ми е минавало през ума да кажа „Дотук бяхме“ и да си взема куфарите. Защото тя беше права! И в края на краищата аз разказвах какво се е случило с мен. Може би и в това имам вина, защото по този начин я наранявах. Тя просто боледуваше заради мен.

И където и да съм, каквото и да правя, аз знам, че тя ме чака вкъщи. Велика жена! Какво е било − тя си знае! Знам как се е чувствала в такива моменти − защото е доста низостно от моя страна. Никога тежка дума не е отронила, болката си остава у нея. И аз не мога да изчистя тази болка. Това ме измъчва. Още повече че нашата привързаност един към друг е много силна.

Знаеш, мъжът е лабилно същество, ранимо, уязвимо. Жената е по-силната. Тя е тази, която може да организира обществото, да върти семейство. Жената е тази, която решава. Една жена може да даде много на един мъж, но може и да го срине. Да, аз тръгнах след Мери, но тя ме избра.

- Много те е подкрепяла и политически.

− Да, във всичко ме е подкрепяла. Мери е човекът, който ме върна в президентската кампания преди година. Аз категорично бях решил да се оттегля. Един ден имах­ме с нея много страшен разговор, в който тя просто ми изкрещя в очите: „Щом ще ми седиш тука и ще гледаш в една точка, дай тогава да изпием по едно хапче и да ни няма!“ Защото аз интуитивно усещах, че ще имам ядове с тази кампания. Те тръгнаха година преди това, през юни месец, когато ме удари дисковата херния. Това ме срина вътрешно, усещах, че идва поредица от неприятности. Тогава Мери ме вдигна.

− А ние си мислехме, че партията те вдигна, че онези десетки млади и стари, които ти целуваха ръце и ти се молеха да се кандидатираш, са променили решението ти.

− Никаква партия! Хората искаха да се кандидатирам за президент и аз им обясних, че това няма да стане, защото аз си знам колко мога да скоча. Но на 6 септември (2011 г.), когато видях по телевизията как Бойко (Борисов) представи сегашния ни президент в стил: „Ти иди сега за идващите 5 години на този пост, пък после аз ще те сменя“, скочих и си казах: „Какво става, къде отиваме ние?“

Бях ошашавен от това представяне, наблюдавах как върви кампанията на Ивайло (Калфин), виждах, че не се случват добри неща за БСП и въобще за лявото, и разговорът с Мери ме върна в играта. Тя просто ме нахока и ме изправи на крака. Това е невероятно − тя усеща какво става с мен и в най-критичния момент ми помага. Същото беше и през 1993-1994 г.

− Тогава, по времето на Виденов, ти не смееше да ходиш по улиците, защото те заливаха с негативизъм.

− Да, тя ме пазеше. Виждаше, че започнах да ходя с каскети, за да си крия лицето. И един ден ми викна: „Какво се криеш? Ти си Стефан Данаилов!“ Коригира ми поведението. Защото в един момент от „Ура“-то аз бях хвърлен на „У-у-у“-то и бях решил да си сменям професията. Не можех да приема това превъплъщение на българското общество, тази омраза, която се изля срещу всичко, което е било дотогава. Чувствах се абсолютно художествено изпразнен, усещах се бездарен от създалата се ситуация в театъра и около мен.

− Това ли беше най-голямата криза за теб?

− Не, най-голямата криза бе 1991–1992 година, когато си държах молбата за напускане на театъра. Тогава бях абсолютно художествено изпразнен. Аз се усещах толкова бездарен от ситуацията, която бе създадена в нашето общество, на улицата, в театъра и около мен, че тогава бях на път да приключа с моята творческа дейност.

− Кой ти помогна? Мария ли?

− Много неща ми помогнаха. Едно много тежко събитие в нашето семейство, което се случи със сина на Мария − Росен, ме изправи на крака. И най-вече фактът, че попаднах в нова роля от постановка на Маргарита Младенова в Народния театър през 1992 г. Тогава нещо стана у мен. Върнах себе си, върнах увереността у себе си. Почистих вътрешно отношенията си с тези, които ме атакуваха най-много. И разбрах, че няма да им се дам! Независимо кои са на власт.

− Смяташ ли, че за да погледнем като народ в една посока, трябва лидерите да седнат и да се разберат?

− Убеден съм. Какво има толкова да делите бе, хора? Толкова ли е важен този пусти кокал. Седнете и се разберете по няколко основни проблема за държавата и да се опитаме да задвижим малко напред нещата. Но аз съм убеден, че ситуацията ще принуди лидерите да си проговорят. Важното за нас е да съумеем в следващите 6-7 месеца да се опитаме да реализираме по-голяма част от обещанията си.

− Звучиш оптимистично и си усмихнат.

− Патосът, този патос на противоречието ме кара да се усмихвам днес. Имаме толкова неща да свършим. Така че животът е пред нас...

- Студентите ти те зареждат, нали?

- Да. Вълнувам се от реакцията на публиката за тяхната игра. Но ме е страх да ходя сред хора. Чакам асистентите да ми кажат каква е оценката за постановката. Но аз знам, че студентите ми ще издържат. Готови са. Много са готини.

- И ти ще издържиш, няма друг начин!

- Много ми дойде, Валерия. Кой ме прокле? Толкова злини ми се струпаха, какво съм направил? От третия месец след смъртта на Мери до ден днешен съм в дупка, дупка, дупка, дупка! Край няма! Помниш, миналата година по това време бях в Париж за лимфома...Сега пък очите. Но дай да говорим за баща ми.

- Тракийците подготвят честване на неговата 110-годишнина. Разкажи ни за него, какъв човек е бил?

- Татко е роден в с. Райково, сега квартал на Смолян, учи гимназия в Казанлък, където се запалва по идеите на анархизма. Създател е на студентската организация БОНС в София, бил е ятак на Трънския отряд, а във войната участва като политофицер, много близък до ген. Стойчев. Заедно стигат до Унгария. После става полковник и преподава във Военната академия. Помня го с ей такава голяма коса. Партията го пращала на работа из цялата страна. Затуй аз съм правен в Банско. Дядо ми пък, Данаил Костов, е бил богат човек, който е издигнал читалището в Райково.

- Какво ти е разказвал баща ти за онези години?

- След 9 септември 1944-та баща ми бил заместник-началник на политотдела на Българската народна армия. Подпукват го покрай разправата с Трайчо Костов, бяха го задържали 7-8 дни и след това военната му кариера рухна. Не можа да стане професор по политикономия, макар че е написал първата кратка политикономия в България. С идването на Живков на власт обаче такива като татко потънаха. Дойдоха тези, които бяха завършили руската академия и изтласкаха старите офицери.

Направиха баща ми директор на Военноисторическия институт (не музей - б.а.), след което го пенсионираха. Но той никога не е бил офицер по дух, даже не можеше да козирува. Междувременно стана председател на Тракийската организация и я оглавяваше повече от 10 години (от 1961 до 1972 г.).

В нашите лични разговори (те не са били много) имаше един период, в който останахме само двамата, мама почина много рано, тя бе на 52, а аз - в казармата. Тогава попитах татко защо така се случи с неговата кариера, защо партията го отблъсна, какво и кога се промени? Питах го защо не е станал партизанин, а е бил само ятак. Макар че е бил изтезаван, бит, имаше пирони в тялото си.

Но тогава ми каза: „Виж какво, сине, комунизмът не е това, за което се борих. Не е това, което си мечтаех да се случи.“ Татко си отиде с отворени очи от тази агресивност на комунизма, която се наложи във времето. Отиде си огорчен от извращенията, самотен...

- На колко години е починал?

- На 72, играех в „Юлия Вревска“. Аз от какво треперя - че на тия години, на които съм сега, си отиде баща ми. Беше много любознателен. Много обичаше Родопите. Двамата с мама се залюбват като учители в Угърчин, участвали са в читалищната дейност. Татко дори режисирал „Коварство и любов“, играел самия Милер, а майка ми била Луиза Милер. Когато аз играех тази пиеса във Военния театър, реших една вечер да го поканя да гледа представлението.

След края на пиесата татко ме чакаше пред служебния вход на Военния театър и ми казва: „Знаеш ли, Стьопа (той така се обръщаше към мен), след толкова години видях отново Луиза, с която навремето играхме в Угърчин, виждаш ли какво нещо е съдбата.“ Татко много се интересуваше какво играя аз, беше уверен в това, че ще направя голяма кариера като актьор.

Майка ми мечтаеше да стана или доктор гинеколог, или оперен певец. И когато татко разбра, че Иван Кондов (тогава съпруг на сестра ми Росица) ми внуши, че трябва да стана актьор, а вече бях почнал да снимам с Рангел Вълчанов „Инспекторът и нощта“, много се зарадва. И преди да се явя на третия тур във ВИТИЗ, за да ме мотивира, татко започна да ми рецитира Смирненски - знаеше го наизуст целия. Голям сладур беше. Страхотен меломан. Любима опера му бе „Тоска“, арията на Каварадоси бе неговата мечта. Беше си купил едно грамофонче от Съветския съюз, вечер присядаше на диванче в хола и си пускаше тази ария. И за майка ми беше събитие, когато отиваха на опера. Първото сценично зрелище за мен беше „Борис Годунов“ на сцената на Народния театър - тогава за първи път влязох в театър.

- На кого от родителите си приличаш?

- Като темперамент в младите години приличах много на майка си визуално, а сега приличам на баща си. Станах кротък - нищо общо няма днешният Ламбо с онзи Ламбо отпреди 10-15 години. Помня, когато татко почина, бях на снимки и в сцената трябваше да се разплача, а не ми идва отвътре. Мери много обичаше баща ми. Тя му затвори очите.

Помня, на погребението му на Централните гробища по едно време се чува едно маршируване. И изведнъж до гроба му застава един човек: щрак-щрак - генерал Стойчев с ботушите, брича и сако. Възрастен беше, но дойде и направи почест към полковник Ламби Данаилов. Няма да го забравя.

- Имало ли е нещо, за което баща ти да е бил недоволен от теб?

- Не, беше много тих. Когато с майка ми научиха, че пуша и почнаха да откриват цигари в моята куртка, татко взе да ми слага по джобовете брошурки за Ленин, за социализма. После му казвах: „Абе, татко бе, къде живееш ти бе, братче, какви брошурки ще ти чета?“ Много ми се разсърди, когато през 1971 година ми предложиха да вляза в партията и аз отказах. Беше след сериала „На всеки километър“. Бях официално поканен да стана член на партията, но като прочетох устава и като видях какви изисквания има, които аз нямах намерение да спазвам, отказах. Татко, много потиснат, ме попита защо съм отказал. Казах му честно: „Не смятам, че мога да отговоря на изискванията на тази партия. И когато през 1976-а все пак влязох в партията, той беше много доволен, макар че вече беше започнал да търпи разочарования. Не завиждаше за власт, за никого лоша дума не каза, но беше разочарован. Идваше у нас, ей тук седне и Мери му сложи нещо да хапне. А той: „Така много обичам да идвам при вас.“ И тъжен. Макар че не беше оставен сам, редовно ходехме с Мери при него, беше много тъжен.

- Вярно е, Стефане, че Господ ти поднася много изпитания, но ти ги преодоляваш всичките.

- Всичко е уникално при мен. Може ли да имам такова заболяване, което в България нашите офталмолози не знаят? Някакви гадости да ти ядат очите. Може ли лимфомът да ме сграбчи? Може ли Мери така да си отиде, така да я събори болестта. Изпитания, изпитания... Трябва да ги преодолея. Защото, нали ти казах преди две години: „Не ме чакайте да вдигам бял байрак!“

Пепелникът отново се е напълнил. Телефоните звънят, Ламбо поглежда екраните им и ги захвърля. 

Валерия Велева, Epicenter.bg