След Първата световна война в Европа цари атмосфера на страх, несигурност, тъга по милионите жертви и неяснота по това как ще живеят занапред народите на стария континент.
По това време става много популярна идеята на американския президент Удроу Уилсън.
Демократ по убеждение и добър човек, той иска да помогне на европейските народи да уредят някак си по-лесно и с по-голям хоризонт в бъдещето своите отношения, раздирани през вековете от седем годишни, трийсет и дори стогодишни войни. Неговата идея, близка до ума на всеки съвременен човек, е била: „Защо се карате! Направете като нас- вижте как в САЩ живеят десетки различни нации и народи, но подчинени на една държава. Направете си и вие федеративни европейски щати - и готово! Няма да има повече войни!“ Но както знаем, неговите знаменити „14 точки“ са подложени на критика от всички политици - и от тези, които печелят от това и от тези, които губят.
Явно нещо същностно в тази иначе добра идея не е допаднало на тогавашните политици, защото четвърт век след Първата започва Втората световна война, още по-страшна и разрушителна. Но, веднага след нейния край Жан Моне предлага: „Дайте да направим нещо подобно, поне в икономически план между Германия и Франция!“
И така идеята на Удроу Уилсън, макар със закъснение и в доста по-различен вариант започва да набира сили. Докато днес, сто години по-късно, вече се говори за обединение на всички европейски държави в една голяма държава. Но, както се започват тези разговори така те и завършват тъй като много европейски държави не биха искали да загубят своята национална свобода, защото се страхуват, че ще се превърнат в трудов придатък на по-големите и по-богати държави. До каква степен този страх е валиден и наистина ли ЕС може да се превърне в единен механизъм с едно право и еднакви закони?
Явно не всички мислят по еднакъв начин, защото както вече казахме, политиците от различните страни разсъждават на базата не на някакви световни принципи (по-познати като евро-атлантически), а на базата на своите тясно национални интереси. Тук можем да си припомним и урокът от историческата увереност на някои социалдемократи идваща от времето на Карл Маркс, че ако започне война работниците няма да воюват помежду си, а ще се прегърнат като братя и заедно ще тръгнат срещу капиталистите, които еднакво силно ги тормозят. Само че още през Първата световна война се разбра, че това не е така, а точно обратното и германските работници воюваха срещу френските работници с пълна сила. Така, че идеята за европейска федерация е с много въпроси. Не случайно Кисинджър, който все пак разбира от международна политика (това не може да му се отрече) беше казал: „Европейски съюз! Хубава държава - дайте ми телефонния номер на нейният външен министър!“
Но, за да сме сигурни в разсъжденията си нека първо да хвърлим поглед към САЩ – страната, която често се дава за пример по повод на федералната демокрация. За нейните 50 щата, един федерален окръг и два щата извън континенталната територия е валиден принципът на самоопределение, който се отнася в голяма степен за законите, които се прилагат там. Най-яркият пример е във факта, че в повечето щати няма смъртно наказание, но има щати, които не са съгласни с това и там престъпникът може да бъде осъден на смърт. Виждате ли как в една държава (САЩ), която ни се дава за пример различните щати приемат различни закони и като се движиш от един щат в друг можеш да попаднеш на различни правни норми. Докато в ЕС отмяната на смъртното наказание беше едно от условията за членство в ЕС.
Друг случай е облекчението за разводите в щата Невада - не случайно Лас Вегас е „Меката на разводите“. Да не говорим за десетките странни организации (трудно могат да се систематизират имената им), за които много често се говори по повод на някое масово нарушение на законите. Понякога завършващо с масово самоубийство. Имайте предвид, че подобни организации са много разпространени в Европа, понякога под абревиатурата НПО и се ползват с неограничена свобода. Но в самите САЩ диапазонът от мнения е много по-тесен и подобни НПО-та нямат такава свобода. Ако в Ню Йорк, условно казано, има зелена светлина за транссексуалните хора, то във Флорида те нямат място. Ако в демократичните щати се плаща допълнително за аборти, то в републиканските те просто са забранени.
В ЕС се налагат много общи правни норми, въвеждани за облекчение на търговията и икономиката като цяло. Но, в повечето случаи законите следват интересите на големите държави. Ако хвърлите един поглед върху историята на ЕС след 1950 г. ще видите, че до голяма степен тя се състои от икономически спорове между отделните държави. А в по-ново време тези спорове вече не признават държавните граници и се оформят като отношение между глобалните корпорации - тук дори не може да се говори за интересите на държавите от ЕС въпреки, че става дума само и единствено за материални интереси. Да си припомним, че след Брекзит първата работа на Великобритания беше да се скара с Франция по повод на отношенията между рибарите от тези страни. Така, че явно страните от ЕС следват познатата фраза: „Икономиката, глупако!“ – и след това всичко друго. Например, въпреки строгата регулация на авторските права, големите държави не позволяват те да се уреждат на базата на езика, (което представлява удобство за авторите) и държат всяка държава да има право да сключва авторски договори. Така например ако аз продам своя телевизионна програма на Германия, от нейното излъчване могат да се възползват Австрия, Швейцария, дори Белгия. Но, аз не мога да изисквам единно право върху разпространението на немски език със съответното заплащане, нито върху разпространението на програми на френски, испански или италиански език. Държавите не го позволяват. Примерите в това отношение са много. Дълго време икономическата изгода беше основата на отношенията и едва след като в ЕС влязоха държавите от Източна Европа (след разпадането на Варшавския договор), започна много остро да се говори за политика.
Трябва да признаем въпреки, че за това не е прието да се говори, но всички политолози знаят, че различията между страните в ЕС са повече, отколкото приликите. Само че за тези различия се говори някак си между другото, като за културни особености, които както казват политиците, са просто екзотично допълнение към характера на нациите и от тях не зависи икономиката и политиката на тези държави. А това не е така - ето пример: преди десетилетия в Австрия построяват няколко специализирани писти, на които шофьорите се учат как да карат в тежки условия - вода, сняг, кал и т.н. Ежегодните тренировки стават задължителни за полицията и професионалните шофьори. Като последица от тези тренировки в Австрия рязко намаляват пътните произшествия, особено такива с тежки последици. Малко по-късно такива специализирани писти се строят и в други страни. Но, странното е че във Финландия, две години след като се изгражда такава писта, катастрофите на младите шофьори, прекарали там специални курсове, рязко се увеличават. И пистата е закрита с разпореждане на властите. Защо в Австрия шофьорите спазват по-строго законите след като са изпитали трудностите на пътя в специализираните писти, а във Финландия става точно обратното - могат да кажат само изследователи на националните културни различия. Но фактът си е факт! А какво би станало с т.нар. „джигити“ в България ако построим подобна писта - можем само да гадаем.
Тези малки особености на националния характер, както политолозите се изразяват, водят до това, че в Дания, например, е трудно да се създаде устойчива тенденция за купуване на гласове по време на избори въпреки, че някой може да опита да го направи. Докато в България подобна инициатива е добре приета на много места. На последните парламентарни избори в един от районите представител на партия, която явно поддържа подобни практики, купува гласовете на цялата община. Как мислите, какви ще бъдат идеите и по-важно - действията на такъв депутат и на нему подобните? Няма смисъл да се колебаете - те ще бъдат само и единствено лобистки и то не в политически план, а в тясно икономически. Казано на простонароден език - той ще търси файдата от цялата работа. Това разбира се само по себе си е унищожителен удар по цялата система на демокрацията. Но по-страшното е, че кметовете, с които говорих по въпроса имаха странно разсъждение. Защо да сме против, казаха ми те, той само за десетина дни вкара в общината половин милион! Това лошо ли е? За полицията не говорим - тя явно отдавна е на принципа, че важните хора не се закачат. И не смята, че това е корупция, защото според тях те се грижат за интересите на народа. В известен смисъл е така, наистина. Както беше казал един местен политически активист (когато преди изборите ни вкара в едно голямо помещение и там видяхме, че политическите разговори са заменени с богато наредени софри и мощно изпълнение на турбо-фолк певица): „Тука е така!“ И ние нямахме причина да не му вярваме.
Не давам оценка „добро“ или „лошо“ на това за което говоря, нито се опитвам да съдя някого. Просто отбелязвам, че някои понятия като демокрация, например, с всичките изисквания, които предявяваме към това понятие, за момента са възможни само на определени места в които живеят хора с точно определена културна идентичност. На други места това понятие е силно променено и то така, че от понятието остава само думата, изписана на местния език. И с други понятия е така като свобода на словото, разделение на властите, корупция и др.под. Можем да искаме да променим хората, можем да правим усилия в тази насока, но промяната дори да е приета на държавно ниво като закон, трудно се осъществява. Защото става дума за промяна на културната идентичност, а това е бавна и постепенна дейност. Тя е възможна и необходима, но изисква десетилетия постоянна работа по този въпрос. На времето Георги Димитров беше казал, че ние трябва да постигнем за десетилетия това, което другите народи са постигнали за столетия. Дълго време този лозунг се повтаряше навсякъде, но така си остана като пример за неосъществим политически лозунг. Както беше казал нашият класик :“Едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто е да го направиш!“ И това вече е точно отражение на нашата културна идентичност - трябва да го знаем, когато приемаме срокове за решаването на някои проблеми от държавно естество.
Но, не мислете че искам да кажа нещо против нашата страна или начина на живот, който ние практикуваме. Просто отбелязвам, че българските политици трябва да се съобразяват с много условности, ако искат да работят както в Швейцария (посочвам тази страна, защото много искахме да приличаме на нея). Можем да говорим за прекрасния климат, за красивата природа на която се радваме всички, за богатата култура и традиции, които много хора обичат, но също така трябва да имаме пред вид, че обществено-политическата атмосфера, която е описал Любен Каравелов в „Българи от старо време“ до голяма степен определя и днешния живот.
Отново трябва да напомним, че не само в България има различия по отношение на приетите понятия, за които говорим. Подобно е положението в Южна Италия, Гърция, части от Испания, Сърбия, РС Македония и на някои други места в Европа. А другите държави пък имат свои особености, които също биха изглеждали странни, погледнати от някои наши културолози. Докато ние, страните от европейския Юг, имаме повече проблеми с изискванията към труда разбирани по един начин от страните на европейския Север, то те пък от своя страна налагат някои задължения на обществото (например ЛГБТ отношенията на децата в училищата), които в нашата част на Европа не са приети. Това не ни пречи, на всички нас жителите на Европа, да търсим общите интереси в икономически, културен и политически план. Много европейски родители биха искали техните деца да учат в университетите на Великобритания, Нидерландия или Германия. От друга страна всички европейци (и не само!) обичат да почиват в Италия и да се наслаждават на нейния артистичен живот и богата кухня, всички обичат да прекарват почивката си в Гърция (без да се интересуват от икономическите й проблеми), милиони са туристите в Испания, които се наслаждават на нейните културни богатства без да се интересуват от политическите проблеми между Каталуния и Мадрид, мнозина са тези които идват на почивка и в България и остават възхитени от веселието, което цари в ресторантите, богатата българска кухня и многобройните антични артефакти. Докато говорим за артефакти ще кажа, че скоро беше открита за посещения гробницата край Свещари - препоръчвам я на всеки, археолозите са свършили прекрасна работа по социализацията!
Отново се връщам към началото на тези размисли – искаме ли да имаме една голяма, успяваща и богата държава, наречена Европейски съюз.
Отговорът е – да! Въпросът е, че не можем да го правим с инженерен шаблон - няма смисъл да опитваме, не става. Все едно като ги натискаш да се опитваш да вкараш много красиви неща в малка кутия - или ще се измачкат, или даже ще се счупят. Особено ако някой стои над главата ти в това време и вика: „Бързо, не се бави, няма време, давай! Длъжен си да го направиш!“
Тези различия, за които говоря, не могат да бъдат отмерени с математическа точност. Ние трябва да отличаваме това, което е задължително за живота и работата ни в единния ЕС и тези различия, които можем да отминем в днешния ден и да се опитаме да ги изгладим в по-късни времена. Повтарям - така е не само в България, повечето страни имат своите различия и тези различия ще останат въпреки, че ние всичките се стремим към по-пълно обединение. Така, че мечтата на президента Уилсън може би се сбъдва, но не точно така както той си е представял. А може би и неговите мечти не са били точно такива, каквито ги описват историците. В крайна сметка дори президентът не винаги може да тълкува речите си.
Понякога това може да го направи само Историята.
Проф. Любомир Халачев, Epicenter.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар