Народите не случайно поставят паметници. Искат да имат
памет. И за добро, и за лошо. Без паметници, няма памет. Без памет, няма
история. А без история, няма народ!
Бутането/преместването/разрушаването на Паметника на Съветската армия е поредният епизод от войната с паметниците, която започна след 10 ноември 1989 г. И май няма край, почти като парламентарните избори.
Георги Димитров, Ленин и десетки партизани слязоха от постаментите си и си заминаха още в началото на 90-те години. Някои от статуите имаха късмета да попаднат в Музея на социалистическото изкуство, други бяха прибрани от роднините и поставени в частните им дворове, трети - просто бяха претопени (ако са от бронз) или захвърлени в някои прашен склад.
Мавзолеят падна през лятото на 1999 г. - в навечерието на местни избори. Така и не разбрах защо в този ред си замина и Паметникът „1300 години България“ пред НДК. Та той беше създаден и поставен на самата годишнина и възхвалява българската държава! Бил грозен. Някои може да не харесва и архитектурния комплекс "Създатели на българската държава" на Шуменското плато, изграден по същото време и в същия стил. И него ли да махнем?!
Ако към злободневно-политическите причини прибавим и естетически, паметник няма да остане в България.
Но има и друг въпрос – освен за паметниците и паметта. За това, което остава, след като ги махнем. В чисто физическо измерение.
Какво има на мястото на Мавзолея? Нищо! Самият четириъгълник, където бе сградата, е празен, малко встрани има кафене, а зад него – химически тоалетни. Отпред – паркинг. Красиво! Баш в центъра на София!
На мястото на композицията „1300 години България“ има едно скромно лъвче – изглеждащо странно и някак загубило се на големия площад пред НДК.
Какво ще остане след евентуалния демонтаж на Паметника на Съветската армия? Вариант едно – голямо празно място. Вариант две – също голямо празно място по средата със стърчащ празен постамент. Така изглеждат десетки паметници на партизани в страната – пресечената пирамида, върху която е имало бюст стои, често и надписът, указващ на кого и защо е паметникът, стои, самият бюст го няма.
И какво имаме като резултат? По-добра градска среда? Не мисля. По-възпитателна среда? Със сигурност тя в нещо възпитава, въпросът е дали в това, което сме искали да постигнем с премахването на „спорните“ (както стана модерно да се наричат) монументи. Чакам за "спорни" да бъдат обявени не само паметниците, свързани със съветското присъствие, но и с руското - нали вече руснаците не са ни съюзници, още по-малко пък, братя. Начело с Шипка и Цар Освободител. Така де, как може главата на чужда имперска сила да е не просто в центъра на София, а срещу парламента и всеки ден "да надзирава" народните представители на суверенна България?
Когато са изграждани мавзолеят, Паметникът „1300 години България“, Паметникът на Съветската армия, е мислено как ще изглежда пространството около тях. И то е „подредено“ така, че да изпъква съответният монумент. Днес когато ги премахваме, не мислим за околното пространство. Не мислим, че трябва да създадем нещо ново, което да дойде на мястото на старото. Създаваме просто едни грозни дупки.
Не мислим, че тези дупки също „възпитават“ - но не в памет, не в почит, не дори във възмущение от слугинажа на конкретни политически лица. Не, те казват, че е нормално всичко да бъде грозно, разрушено и запустяло. Както изглеждат големи пространства от страната ни в резултат на действията на редица управници през последните 30-тина години. И за младото поколение това сигурно е естествено - то не е виждало как са изглеждали тези пространства преди. Не са ги виждали хубави и подредени, само грозни, буренясали и разрушени. И не му харесват. Като цяло България не му харесва, затова бяга.
Но да не забравя за слугинажа. Как всяко ново поколение политици няма да се изкушава да бъде „най-верния съюзник“ на поредния Голям брат, след като паметта за това как и кому са служили предишните е изтрита? Всъщност, махайки един паметник, премахваш и паметта за хората, които са взели политическото решение той да бъде построен. И така естествено отпада въпросът за техните наследници, които днес може отново са на "правилната страна на историята".
Народите не случайно поставят паметници. Искат да имат памет. И за добро, и за лошо. Без паметници, няма памет. Без памет, няма история. А без история, няма народ.
Има сума от биологични единици, чиято мисъл не отива по-далече от това какво ще ядат довечера.
Красина Кръстева, Epicenter.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар